Затворник по рождение

Хюго натисна зеления бутон на мобилния си телефон точно когато по високоговорителите обявиха:

— Последно повикване за пътниците с полет ВА0732 до Женева. Моля да се отправите към изход деветнайсет.

— Проследи ви от „Сотбис“ до хотела и оттам до „Хийтроу“.

— А качи ли се в самолета?

— Не, не си носеше паспорта.

— Типично за Ник. Къде е сега?

— Връща се в Лондон, което означава, че имате преднина от двадесет и четири часа.

— Да се надяваме, че ще ни стигнат, а ти не го изпускай от очи.

Хюго изключи телефона си и двамата с Маргарет тръгнаха да се качат на самолета.

— Да не би да открихте още някоя семейна ценност, сър Никълъс? — с надежда в гласа попита господин Блъндел.

— Не, интересува ме обаче дали имате копие на пощенския плик, който продадохте днес сутринта?

— Да, разбира се. Пазим снимки на продадените екземпляри, в случай че по-късно възникне спор.

— А може ли да я видя? — попита Дани.

— Проблем ли има?

— Не, просто искам да проверя адреса.

— Разбира се — рече Блъндел, натисна няколко клавиша на компютъра си и след секунди на екрана се появи снимка на пощенския плик. Акционерът завъртя монитора така, че Дани също да го види.

Дани си записа името и адреса.

— Знаете ли дали барон Дьо Кубертен е бил сериозен колекционер на марки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори господин Блъндел. — Но пък синът му е основал една от най-успешните банки в Европа.

— Идиот — измърмори Дани. — Пълен идиот — повтори и тръгна да си ходи.

— Надявам се, че не сте разочарован от сутрешния търг, сър Никълъс — обади се господин Блъндел зад гърба му.

Дани се обърна.

— Не, ни най-малко. Извинете ме, господин Блъндел. Благодаря ви за всичко.

Още един от онези моменти, когато трябваше да се държи като Ник, но да разсъждава като Дани.

Първото, което направи, щом се върна в къщата, бе да потърси паспорта на Ник. Моли знаеше точно къде се намира.

— Между другото — започна тя, — господин Фрейзър Мънро ви търси и помоли да му се обадите.

Дани се затвори в кабинета, набра Мънро и му разказа всички събития от сутринта. Възрастният адвокат изслуша клиента си, но не направи никакъв коментар.

— Радвам се, че се обадихте — най-сетне каза той. — Защото имам новини за вас, но мисля, че не е разумно да ги обсъждаме по телефона. Чудех се кога планирате идване в Шотландия?

— Мога да хвана нощния влак довечера — отговори Дани.

— Хубаво. И ще е добре да си носите задграничния паспорт.

— За Шотландия?

— Не, сър Никълъс. За Женева.

46.

Секретарката на управителя покани господин и госпожа Монкрийф в заседателната зала.

— Управителят ще дойде всеки момент — съобщи им тя. — Желаете ли чай или кафе, докато чакате?

— Не, благодаря — отвърна Маргарет, а мъжът й започна да крачи нервно из залата.

Тя се настани до дългата дъбова маса на един от шестнайсетте стола, изработени по дизайн на Чарлз Рене Макинтош, и се почувства у дома си. Бледосините стени бяха покрити с портрети на предишните управители в цял ръст, което създаваше усещане за богатство и стабилност. Когато секретарката затвори вратата след себе си, Маргарет се обърна към Хюго:

— Успокой се. Последното, което ни трябва сега, е управителят да си помисли, че не си убеден в правото си на наследник. Ела тук и седни.

— Всичко е наред, момиче — отговори й той, но продължи с обиколките. — И все пак не забравяй, че цялото ни бъдеще зависи от изхода на тази среща.

— Още една причина да се държиш спокойно и да мислиш трезво. Трябва да изглеждаш така, сякаш си дошъл да потърсиш това, което ти принадлежи по право — продължи тя и в този момент вратата в дъното се отвори.

В залата влезе възрастен господин. Макар да бе прегърбен и да се движеше с помощта на сребърен бастун, около него витаеше особена аура и веднага ставаше ясно, че несъмнено това е управителят на банката.

— Добро утро, господин и госпожо Монкрийф — поздрави ги той и се здрависа и с двамата. — Казвам се Пиер дьо Кубертен и за мен е удоволствие да се запозная с вас. — В английския му нямаше и следа от акцент. Настани се на стола в единия край на масата под портрет на възрастен мъж, който, ако не бяха гъстите сиви мустаци, щеше да е пълно негово копие. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Тук съм, за да получа наследството от баща си — обясни Хюго.

По изражението на управителя не пролича, че той знае за кого става въпрос.

— Бихте ли ми казали името на баща си?

— Сър Алегзандър Монкрийф.

— Какво ви кара да смятате, че баща ви е бил клиент на нашата банка?

— Това не беше тайна в семейството ни — отговори Хюго. — Много пъти е споменавал пред мен и брат ми за дългогодишните ви взаимоотношения и че освен всичко останалото, вашата банка съхранява уникалната му колекция от марки.

— Имате ли някакви доказателства, които потвърждават твърдението ви?

— За съжаление не. Баща ми не желаеше да оставя писмени доказателства, като имате предвид данъчните закони в родината ми, но по думите му вие би трябвало да сте наясно със случая.

— Разбирам — съгласи се Кубертен. — Предполагам все пак, че ви е дал номер на сметка в нашата банка?

— Не — отговори Хюго и в гласа му се долови нотка на нетърпение. — Но разговарях със семейния ни адвокат, който ме увери, че тъй като след смъртта на брат ми съм единствен наследник на баща ни, вие нямате право да ми откажете това, което ми се полага.

— Това най-вероятно е така — потвърди отново Дьо Кубертен. — И все пак бих искал да ви попитам дали притежавате някакви документи, които да подкрепят искането ви?

— Да, имам — отговори Хюго, отвори куфарчето си и извади пощенския плик, който бе купил на търга. Подаде го на управителя и добави: — Това ми беше оставено от баща ми.

Дьо Кубертен се загледа в плика, адресиран до дядо му.

— Очарователно — най-сетне каза той. — За съжаление не доказва, че дядо ви е имал сметка в нашата банка. Може би е най-добре да ми дадете малко време да проверя случая. Бихте ли ме извинили? — Стана бавно от стола, поклони се и напусна залата, без да каже нито дума повече.

— Прекрасно знае, че банката му е имала взаимоотношения с баща ти — каза Маргарет, — но по някаква причина иска да спечели време.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави го Фрейзър Мънро и стана от стола зад бюрото си. — Надявам се, че пътувахте добре.

— Щях да пътувам по-добре, ако не знаех, че в момента чичо ми е в Женева и се опитва да ме лиши от наследството ми.

— Не се притеснявайте — успокои го Мънро. — Доколкото познавам швейцарските банкери, никога не биха избързали с подобно решение. Ще стигнем в Женева точно навреме. Сега обаче трябва да обсъдим някои други въпроси.

— Проблема, който не искахте да обсъждаме по телефона, предполагам? — попита Дани.

— Точно така — потвърди Мънро. — Боя се, че не нося добри новини. Вашият чичо сега твърди, че дядо ви е направил второ завещание, само седмици преди да почине, в което ви обезнаследява и оставя всичките си имоти на баща ви.

— Имате ли копие на това завещание?

— Да, имам — отговори Мънро. — Но понеже не бях доволен от копието, получено по факса, отидох до Единбург, където се срещнах с адвокат Галбрайт и поисках да видя оригинала.

— И какво е мнението ви?

— Първото нещо, което сравних, беше подписът на дядо ви — обясни Мънро.

— И? — нетърпеливо попита Дани.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но ако е фалшив, е дяволски добре направен. Не открих нищо нередно в хартията или панделката, които са същите като използваните от дядо ви при първото завещание.