Затворник по рождение

— Само още един въпрос. Изкушавахте ли се през този месец да извършите отново престъплението, за което бяхте осъден?

Да. Исках да убия Лорънс Девънпорт, искаше да изтърси Дани, но Ник отговори:

— Не, госпожице Бенет.

— Това е всичко засега, Монкрийф. Ще се видим следващия месец. Не се колебайте да ме потърсите, ако мога да съм ви полезна с нещо.

— Благодаря — отвърна Дани, — но в писмото си споменавате, че се е появило нещо важно…

— Така ли? — изненада се госпожица Бенет, отмести папката и под нея се показа някакъв плик. — Ами да, разбира се. — И му подаде плика.

Беше адресиран до Н. А. Монкрийф, образователна програма в „Белмарш“. Писмото бе изпратено от Съвета за национални изпити за кандидатстване във висши учебни заведения, и Дани го отвори, за да види какво се е сторило толкова важно на госпожица Бенет:

Дани подскочи от радост и заби победоносно юмрук във въздуха, все едно бе на мач на „Уест Хам“ в „Ъптън Парк“ и неговият отбор е вкарал победен гол на „Арсенал“. Госпожица Бенет не беше сигурна как да реагира на този изблик — да го поздрави или да повика охраната с червения бутон под плота на бюрото й. Щом той се успокои, тя само додаде:

— Ако все още имате намерение да учите в колеж, Монкрийф, мога да ви помогна да получите малка стипендия.

Хюго Монкрийф разглеждаше внимателно каталога на „Сотбис“. Не можеше да не се съгласи с Маргарет, нямаше какво друго да е, освен №37: уникален плик с марка — първа емисия, издадена в чест на откриването на първите съвременни Олимпийски игри, адресирано до основателя на Игрите барон Пиер дьо Кубертен. Първоначална цена 2200 — 2500 паунда.

— Може би трябва да отида в един от дните, в които можеш да разгледаш предметите предварително, и да видя за какво точно става дума?

— Няма смисъл — отсече Маргарет. — Това само ще накара Ник да застане нащрек и да се сети, че всъщност не марката е важна.

— Но ако отида ден по-рано в Лондон и видя адреса върху плика, ще узнаем къде е колекцията, без да се налага да харчим пари на търга.

— Но тогава няма да разполагаме с визитната картичка.

— Нещо не те разбрах.

— Не можем да покажем ключа, но ако, като единствения жив син на баща си, покажеш оригиналния плик и новото завещание на когото трябва, имаме повече шансове да го убедим, че ти си законният наследник.

— Ник може да е на търга.

— Ако дотогава не се сети, че не марката, а адресът е важен, пак ще е твърде късно да направи каквото и да било. Трябва да си благодарен за едно, Хюго.

— И то е?

— Че Ник не мисли като дядо си.

Дани отново отвори каталога и разгърна на страницата, където се намираше №37. Зачете се по-внимателно в текста. Приятно му беше, че така подробно са описали плика, но и малко се разочарова, че, за разлика от останалите предмети, няма снимка.

Зачете се и в условията, при които се провеждаше търгът, и се ужаси от факта, че „Сотбис“ удържат 10% от продажната цена, а в същото време взимат 20% премия от купувача. Ако се окажеше, че след цялата операция за него ще останат само 1800 паунда, дали не беше по-добре да приеме предложението на „Стенли Гибънс“? Точно това би направил Ник на негово място.

Затвори каталога и насочи вниманието си към писмо, което бе получил сутринта. Брошура и формуляр за кандидатстване от Лондонския университет. Замисли се за възможностите, които му се предлагаха. Накрая се спря на раздела, маркиран с „кандидатстване със стипендия“. Много добре разбираше, че ако реши да спази обещанието си пред Ник и Бет, ще трябва да направи сериозна промяна в начина си на живот.

В момента сумата в банковата му сметка възлизаше на 716 паунда, като не можеше да се похвали, че е внесъл дори и цент. Имаше опасност първо да се лиши от Моли, но пък тогава къщата щеше да се върне в състоянието, в което я беше заварил.

Избягваше да се обажда и на господин Мънро, за да пита докъде се стигнали нещата с битката с Хюго, от страх, че това само ще доведе до нова сметка. Замисли се защо всъщност бе заел мястото на Ник. Големия Ал бе успял да го убеди, че измъкне ли се от „Белмарш“, всичко е възможно. Но бързо бе осъзнал, че сам човек без пари много трудно ще хване на тясно трима професионалисти, дори когато те си мислят, че той отдавна не е между живите. Замисли се и за плана, който щеше да пусне в ход с тазвечерното посещение на заключителната вечер на „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Истинската цел щеше да изкристализира, когато след падането на завесата, отиде на прощалното парти и застане лице в лице с Лорънс Девънпорт.

44.

Дани се изправи и се включи в общите овации, най-вече защото, ако не го беше сторил, щеше да е от малцината, останали по местата си. Гледаше пиесата за втори път и сега му хареса още повече, вероятно защото бе успял да прочете сценария.

Мястото му на третия ред, между семействата и приятелите на актьорите, само беше добавило към удоволствието. От едната му страна седеше художникът на декорите, а от другата — съпругата на продуцента. Те го поканиха на по питие по време на дългия антракт. Дани само слушаше разговора им, не се чувстваше достатъчно компетентен, за да изкаже мнение. Не се и налагаше, тъй като останалите имаха непоклатими възгледи по всички въпроси — от играта на Девънпорт до причините в Уест Енд да се оставят толкова много мюзикли. Изглежда, единствената прилика между Дани и хората от театралния свят бе, че и те нямаха представа какъв ще е следващият им ангажимент.

След като безброй пъти извикаха Девънпорт пред завесата, хората най-сетне започнаха да се разотиват. Нощта навън бе кристално ясна и Дани реши да стигне пеш до „Дорчестър“. Разходката щеше да му се отрази добре, пък и не можеше да си позволи такси.

Тръгна към Пикадили Съркъс, когато зад гърба му някой го повика.

— Сър Никълъс? — Дани се обърна и разпозна управителя на театралната каса, който му махаше с една ръка, а с другата държеше отворена вратата на такси. — Ако отивате на партито, защо не се присъедините към нас?

— Благодаря — отвърна Дани и се качи в колата, където на задната седалка вече се бяха настанили две жени.

— Това е сър Никълъс Монкрийф — представи го управителят на касата, като свали сгъваемата седалка и седна с лице към дамите.

— Ник — настоя Дани и седна на другата такава седалка.

— Ник, това е приятелката ми Шарлот, тя работи в реквизита. А това е Кати, дубльорка. Аз съм Пол.

— На коя актриса сте дубльорка? — поинтересува се Дани.

— На Ив Бест, която изпълнява ролята на Гуендолин.

— Тази вечер обаче не играхте.

— Не — призна Кати и кръстоса крака. — Всъщност само веднъж съм я замествала от началото на представленията. Участвах в едно матине, защото Ив трябваше да даде интервю за Би Би Си.

— Не е ли малко изнервящо? — попита Дани.

— О, да, но все пак е по-добре, отколкото да си безработен.

— Всеки дубльор живее с надеждата, че талантът му ще бъде забелязан, когато титулярят отсъства — обясни Пол. — Албърт Фини замести Лорънс Оливие в „Кориолан“ в Стратфорд и за една вечер се превърна в звезда.

— Е, с мен не се случи нищо подобно — мелодраматично отвърна Кати. — А ти, Ник, с какво се занимаваш?

Дани не отговори веднага, защото, с изключение на инспектора по пробацията, досега никой не му беше задавал този въпрос.

— Бях военен — най-сетне отговори той.

— Брат ми е военен — обади се Шарлот. — Сега много се притеснявам да не го изпратят в Ирак. Ти служил ли си там?

Дани набързо си припомни биографията на Ник и отговори:

— Да, два пъти. Но не и в последно време.

Кати му се усмихна, когато таксито отби пред „Дорчестър“. Дани си спомни последната млада жена, която го бе погледнала по същия начин.