Затворник по рождение

— А можем ли да сме сигурни, че Андрю Лойд Уебър и Елизабет Ротшилд ще бъдат на този търг? — попита Дани.

Блъндел сведе глава, за да не би сър Никълъс да се засегне от това, че той искрено се развесели от такова предположение.

— Не, нямам никакви основания да вярвам, че някой от тях ще прояви интерес към стари марки. Ако решите обаче да предоставите вашия плик за следващия ни търг, той ще бъде показан в нашия каталог, който разпращаме на всичките си клиенти най-малко две седмици преди датата на провеждането му.

— И кога планирате следващия търг?

— На шестнайсети септември — отвърна Блъндел. — След около шест седмици.

— Чак тогава? — Много му се искаше да продаде плика до няколко дни.

— В момента подготвяме каталога и ще го изпратим на клиентите си две седмици преди търга.

Дани се замисли за срещата си с господин Прендъргаст в „Стенли Гибсън“, който му бе предложил 2200 паунда и вероятно щеше да вдигне до 2500. Ако беше приел, нямаше да се налага да чака още шест седмици. Последното извлечение от банката показваше, че са му останали 1918 паунда, а нямаше никакви изгледи да намери други пари до 16-и септември.

Блъндел остави клиента да размисли. Ако той наистина беше внукът на… това наистина можеше да се окаже началото на едно дългосрочно и благотворно сътрудничество.

Дани знаеше коя от двете възможности би избрал Ник, ако беше на негово място. Без колебание щеше да приеме 2000 паунда от господин Прендъргаст и веднага ще ги внесе в „Кътс“. Това много му помогна да реши. Взе плика и го подаде на господин Блъндел с думите:

— Разчитам да намерите двама души, които ще поискат да го притежават.

— Ще направя всичко по силите си — заяви Блъндел. — Ще се погрижа, когато наближи моментът, да ви изпратим каталог заедно с покана за търга. Ще си позволя да добавя само, че за мен бе голямо удоволствие да бъда от помощ на вашия дядо, докато съставяше великолепната си колекция.

— Великолепната му колекция ли? — повтори Дани.

— Ако решите да я обогатите или да продаде някаква част от нея, ще бъда щастлив да ви бъда от полза.

— Благодаря ви, ще поддържаме връзка — рече Дани и се сбогува. Не искаше да рискува да зададе на Блъндел въпроси, чиито отговори сам би трябвало добре да знае. Но как иначе да разбере нещо повече за колекцията на сър Алегзандър?

Но веднага щом се озова отново на Бонд стрийт, горчиво съжали, че не бе приел предложението на Пендъргаст, защото дори цената на плика да се вдигнеше до шест хиляди, това едва ли щеше да покрие разходите по продължителната съдебна битка с Хюго Монкрийф. Ако внесеше парите за насрещния иск, щяха да му останат средства за не повече от една-две седмици, докато започне да си търси работа. За нещастие сър Никълъс Монкрийф нямаше квалификация на автомобилен техник от Ийст Енд. Всъщност каква ли квалификация имаше, замисли се Дани.

От Бонд стрийт зави по „Пикадили“. Мислеше за мистериозната „великолепна колекция“ и изобщо не забеляза, че го следят.

Хюго вдигна телефона.

— Току-що напусна „Сотбис“ и е на автобусната спирка на „Пикадили“.

— Значи свършва парите — отбеляза Хюго. — Защо иначе ще ходи в „Сотбис“?

— Остави един плик на Блъндел, завеждащия филателния отдел. Ще го предложат на търг след шест седмици.

— Какво имаше на плика? — попита Хюго.

— Марка, пусната в обръщение в чест на откриването на първите съвременни Олимпийски игри. Блъндел го оцени някъде между две и две и петстотин.

— Кога е търгът?

— На шестнайсети септември.

— Ще трябва да ида — отсече Хюго и затвори телефона.

— Твърде нетипично за баща ти — да остави една от марките си за продажба. Освен ако… — Маргарет не довърши изречението и сгъна салфетката си.

— Нещо не те разбирам, момиче. Освен ако какво?

— Баща ти посвети целия си живот на създаването на една от най-добрите колекции от пощенски марки в света, която в деня на неговата смърт не само изчезва, но дори не е спомената в завещанието му. Споменава се само за плик и ключ, които оставя на Ник.

— Все още не разбирам накъде биеш.

— Ключът и пликът са свързани по някакъв начин — отговори Маргарет.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не вярвам марката да е от голямо значение.

— Две хиляди паунда са доста пари за Ник в момента.

— Не и за баща ти. Според мен по-важни са името и адресът, защото те ще ни заведат до колекцията.

— Но ключът така или иначе не е в нас — напомни й Хюго.

— Той може да е без значение, ако докажеш, че ти си законният наследник на състоянието на Монкрийф.

Дани скочи почти в движение на автобуса за Нотинг Хил Гейт. Трябваше да стигне навреме за месечната си среща с пробационния инспектор. Още десет минути и щеше да се наложи да вземе такси. Госпожица Бенет му бе писала, че се е появило нещо важно, а това здраво го изнерви. Но ако бяха надушили нещо относно истинската му самоличност, нямаше пробационният му инспектор да му пише писмо, щяха да нахълтат в дома му, най-вероятно през нощта, и къщата щеше да е обградена с полиция.

Макар да се чувстваше все по-уверен в новата си роля, не минаваше и ден, без да си напомни, че е избягал затворник. И най-малкото нещо можеше да го издаде: повторен поглед, недоразбрана забележка, случаен въпрос, чийто отговор не знае. Кой беше директор на „Лорето“? В кой колеж в „Сендхърст“ си учил? На кой отбор по ръгби симпатизираш?

На спирката на Нотинг Хил Гейт от автобуса слязоха двама души. Единият се затича към пробационната служба, а другият го следваше на близко разстояние, но не влезе в сградата. Дани регистрира присъствието си в приемната няколко минути преди определения му час, но се наложи да почака госпожица Бенет да се освободи.

Влезе в тесен кабинет с оскъдна мебелировка — имаше само два стола, никакви завеси на прозореца, а на пода — протрит килим, вероятно останал след разпродажба в нечий двор. Обстановката не се отличаваше кой знае колко от килията му в „Белмарш“.

— Как сте, Монкрийф? — наместо поздрав рече госпожица Бенет, докато той сядаше на стола срещу нея. Нямаше „сър“, нито „сър Никълъс“, само Монкрийф.

„Дръж се като Ник, мисли като Дани.“

— Добре, благодаря, госпожице Бенет. А вие?

Жената не отговори, само отвори папката пред себе си и му подаде лист с въпроси, на които всеки бивш затворник трябваше да отговаря по веднъж в месеца, докато е в режим на пробация.

— Успяхте ли да си намерите работа като учител? — започна тя.

Дани съвсем беше забравил, че Ник възнамеряваше да се установи в Шотландия и да преподава.

— Не — отвърна той. — Уреждането на семейните дела отне повече време, отколкото очаквах.

— Семейни дела ли? — повдигна вежди госпожица Бенет. Не бе очаквала такъв отговор. — Не искате ли да обсъдим някои от тях?

— Не, благодаря ви, госпожице Бенет. Става дума за дребни подробности около завещанието на моя дядо. Нищо тревожно.

— Аз ще преценя кое е тревожно и кое — не — отговори тя. — Значи ли това, че сте изправен пред финансови затруднения?

— Не, госпожице.

— Намерихте ли си вече работа? — върна се тя към списъка с въпроси.

— Не, но в най-скоро време ще започна да търся.

— Вероятно на преподавател?

— Да, в общи линии.

— Ако това се окаже невъзможно, може би няма да е зле да помислите за друго занимание.

— Какво например?

— Нали бяхте библиотекар в затвора?

— На всяка цена ще помисля за такава възможност — отбеляза Дани, убеден, че е получил отметка в поредната графа.

— Има ли къде да живеете в момента, или сте в хостел за бивши осъдени?

— Имам къде да живея.

— Със семейството си ли?

— Не, нямам семейство.

Отметка, кръстче и въпросителна.

— Под наем ли сте, или живеете при приятел?

— Имам собствена къща.

Сега вече госпожица Бенет се стъписа. Никой не й беше давал такъв отговор досега. Поколеба се, но все пак реши да сложи отметка.