Затворник по рождение

Взе „Таймс“ — Моли го носеше всяка сутрин — и разгърна на страницата за изкуство, където бе забелязал интересна статия. Американски колекционер бе купил картина на Климт за петдесет и един милиона паунда на аукциона в „Сотбис“.

Дани отвори лаптопа си и в „Гугъл“ написа Климт. Разбра, че е австрийски художник символист, 1862 — 1918. След това потърси „Сотбис“. Оказа се аукционна къща, специализирала се в търговия с произведения на изкуството, антики, книги, бижута и други колекционерски предмети. След няколко кликвания с мишката видя, че това включва и марки. Хора, които търсят консултации от „Сотбис“, трябва да се обадят или да посетят някои от офисите им на Бонд стрийт.

Дани реши направо да отиде там, но друг ден. Днес щеше да ходи на театър. Естествено, не го интересуваше точно пиесата.

Никога не беше ходил на театър в Уест Енд, освен когато по случай двайсет и първия рожден ден на Бет я заведе да гледат „Клетниците“ в „Палас Тиътър“. Не му хареса много и реши, че няма да иде пак на мюзикъл.

Телефонира в „Гарик“ предишния ден и си резервира билет за сутрешно представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Казаха му, че ще получи билета на касата петнайсет минути преди началото. Той пристигна малко по-рано и видя, че театърът е все още почти празен. Плати билета, купи програма и с помощта на разпоредителя намери мястото си — в края на ред „Н“.

Отвори програмата и се зачете — въпросната пиеса на Оскар Уайлд имала успех от първия ден, в който се появила на сцената на „Сейнт Джеймс Тиътър“ през 1895 година. Наложи се да става често, докато прииждащите зрителите заемаха местата си на неговия ред.

Когато светлините угаснаха, „Гарик“ беше почти пълен, но предимно с млади момичета. Завесата се вдигна, но на сцената никъде не се виждаше Лорънс Девънпорт. Той се появи няколко минути по-късно. Това лице Дани никога нямаше да забрави. Няколко души в залата тутакси заръкопляскаха. Девънпорт изчака миг-два, преди да произнесе първите си думи. Очевидно очакваше този ефект.

Дани изпита желание да изтича на сцената и да разкаже на множеството какъв човек е всъщност Девънпорт и какво се случи в „Дънлоп Армс“, когато техният герой стоеше отстрани и наблюдаваше как Спенсър Крейг убива с нож невинен човек. Колко различен бе той тогава, в много по-убедителната роля на страхливец.

И той като девойчетата в залата не можеше да отлепи очи от Девънпорт. Когато завесата се спусна за антракта, Дани реши, че е видял достатъчно от Девънпорт, за да му е ясно колко много ще му хареса в затвора. Беше готов да си тръгне и да се върне вкъщи, за да допълни файловете с информация, но пиесата наистина му хареса.

Последва тълпата от бутащи се зрители в тясното помещение на бара и се нареди на дългата опашка, където самотен барман правеше героични усилия да обслужи колкото се може повече хора. По едно време Дани се отказа и реши да използва времето на антракта, за да дочете програмата и да разбере нещо повече за Оскар Уайлд. Надяваше се да е включен в програмата за изпитите му. Вниманието му беше привлечено от разговор на висок глас между две момичета, застанали недалеч от него до ъгъла на бара.

— Какво ще кажеш за Лари?

— Чудесен е. Жалко, че е гей.

— А хареса ли ти пиесата?

— Да, разбира се. Ще дойда и на последното представление.

— Как успя да си намериш билет?

— Един от техниците в театъра живее на нашата улица.

— А ще те заведе ли и на партито след това?

— Само ако позволя да е мой кавалер за вечерта.

— Как мислиш, дали ще успееш да видиш Лари отблизо?

— Че защо иначе ще излизам с онзи тип?

Звънецът оповести края на паузата и хората набързо довършиха питиетата си, и се отправиха към залата. Дани вървеше последен.

Когато завесата се вдигна отново, той така потъна в събитията на сцената, че, за разлика от момичетата, които следяха единствено движенията и думите на доктор Бересфорд, почти забрави причината, заради която беше дошъл. Със затаен дъх чакаше да разбере кой всъщност ще се окаже Ърнест.

Най-сетне завесата се спусна, актьорите се поклониха и публиката се изправи на крака — аплодираше, подвикваше, дори се чуваха и писъци. Но не като писъка на Бет онази нощ… Възторгът на публиката само засили убеждението му, че хората трябва да разберат истината за своя идол.

Най-сетне зрителите започнаха да излизат на групи. Някои се отправяха към служебния вход, но Дани се върна и застана пред касата.

Човекът зад стъклото се усмихна.

— Хареса ли ви представлението?

— Да, благодаря. Дали случайно нямате някой останал билет за заключителното представление?

— Не, за съжаление. Всичко е продадено.

— Дори само един? — с надежда опита Дани отново. — Нямам никакви претенции за мястото.

Човекът се вгледа в екрана на компютъра си, където очевидно бе скицата на залата.

— Имам едно-единствено място на ред „У“.

— Ще го взема — рече Дани и подаде дебитната си карта. — Билетът дава ли право за присъствие на партито след това?

— Не, за съжаление — отговори касиерът и се усмихна. — Там хората ще бъдат само с покани, сър Никълъс Монкрийф. — И той върна картата, задържайки поглед върху Дани.

— Правилно, така се прави — съгласи се Дани.

Човекът разпечата един билет на малкия принтер до него, наведе се, за да вземе плик, и пъхна билета вътре.

По обратния път в метрото Дани продължи да чете и препрочита програмата. Почти беше наизустил всичко, което пишеше за Оскар Уайлд и останалите му пиеси. Извади от джоба си плика, за да види билета, и с изненада установи, че мястото му е много по-напред от обещаното. В плика имаше още нещо — покана, на която пишеше:

Дани изведнъж си даде сметка колко е важно да бъдеш сър Никълъс.

43.

— Много интересно. Наистина много интересно — повтори господин Блъндел, като остави лупата си на масата и се усмихна на своя бъдещ клиент.

— Каква е цената според нас? — попита Дани.

— Нямам представа — призна мъжът.

— Казаха ми, че вие сте един от най-добрите специалисти в тази област.

— Ще ми се да вярвам, че е така — отговори Блъндел, — но от трийсет години съм в този бизнес и не съм срещал подобен случай. — Той взе отново лупата и за кой ли път сведе лице над плика. — Марката не е толкова рядка, но такава с клеймо от деня на откриването не се среща често. Що се отнася до получателя — Барон дьо Кубертен…

— Родоначалникът на съвременните Олимпийски игри — довърши Дани вместо него, — вероятно съчетанието е още по-рядко.

— Бих казал уникално — отбеляза Блъндел. Прокара отново лупата по целия плик. — Много е трудно да се определи някаква цена.

— Поне приблизително? — настояваше Дани.

— Ако пликът бъде купен от търговец — предполагам две хиляди и двеста до две хиляди и петстотин паунда. Възможно е обаче двама колекционери да се явят на търга и тогава играта се променя. Нека ви дам един пример, сър Никълъс. Миналата година масленото платно „Изглед от Фиамента“ от Данте Габриел Росети бе продадено тук, в „Сотбис“. Определихме начална цена между два милиона и половина до три, като се ръководехме от практиката ни с пазара до този момент. И все пак цената бе в горните стойности на продаваните картини на този автор. Случи се така, че Андрю Лойд Уебър и Елизабет Ротшилд поискаха тази картина да влезе в колекциите им и тя бе продадена за девет милиона. Двойно повече от предишния рекорд на Росети.

— Да не намеквате, че моят плик може да се продаде за двойно по-висока цена от тази, която определихте?

— Не, сър Никълъс, казвам само, че нямам никаква представа за колко може да се продаде на търг.