Диамантите на Рурк

Кейтлин му каза да загаси лампата на главата си. Нол нямаше никакво желание да изпълнява заповедите й, защото сега командваше той. Но в същия миг съзря лъч от фенерче вътре в къщата.

Нол мигновено изключи лампата.

Кейтлин се прилепи до стената и се запромъква към входа. Досущ като в криминален телевизионен филм.

Хейс стоеше от другата страна на вратата. Кейтлин държеше… О, не! Пистолет! Автоматичен. Господи! Щом тя имаше оръжие, нещата вече бяха извън контрол.

Някой отключи. Валчестата дръжка изщрака и вратата се отвори. Един бял и гол като оскубано пиле мъж застана на прага.

Кейтлин допря автоматичния пистолет до ухото му и каза:

— Евън, не мърдай и без хватки от кунг-фу. Хвърли проклетия пистолет или ще гушнеш босилека.

— Я, това била Кейтлин — рече мъжът.

Който и да беше, той я познаваше.

— Пистолетът — повтори тя.

Тишина. Евън обмисляше създалото се положение.

— Кучка. Скапана смахната кучка — каза той накрая.

Нямаше съмнение, че я познава.

— Хей, какво, по дяволите, правите тук?

— Пистолетът — каза отново Кейтлин.

След няколко секунди нещо тежко тупна на дъсчения праг.

— Вземи го — заповяда Кейтлин на Хейс и той се наведе. — Да влезем вътре, а? Тук е хладничко, не мислиш ли така, Евън?

Сякаш го беше репетирала седмици наред.

Изведнъж Нол установи, че действително е било така.

Кристал Стар се ослушва известно време, но не чу нищо. Зачуди се какво ли прави Евън. Гол, с револвер в ръка.

Врата ли се отвори? Предната или задната? Тя чу някакъв глас. На Евън. После други гласове. Мъжки и женски.

Кристал тръгна пипнешком из тъмната стая към площадката на стълбището. Оттам се виждаше по-голямата част на хола. Особено ако имаше осветление.

Тя долови някакво движение. Хора влизаха през предната врата и два ярки лъча от фенерчета кръстосваха помещението. Кристал успя да различи някакъв мъж и жена край Евън. Мъжът бе насочил фенерчето си право в очите на Евън, а неговото висеше надолу.

Лицето на Евън беше бяло. Лъчът на другото фенерче осветяваше дрипавия килим. Всичко останало имаше неясни очертания.

— Влизай, Ралф — извика жената. — Не се срамувай.

Ралф явно не помръдна.

— Ралф, нима не знаещ? Затънал си до гушата, момче.

Това порази Кристал. Какви шантави думи! Ралф беше още навън.

— Не можеш да спреш всичко това — каза жената. — Разкарай се, ако искаш. Но няма да постигнеш нищо. Няма да ни попречиш. Ти си в играта. Ние влязохме и ти ще влезеш.

Непознатата каза на другия мъж, който беше с нея, да вземе фенерчето на Евън и онзи го стори. Даде и го и тя го насочи към лицето на Евън. Сега вече Ралф застана на прага.

— Ралф, запознай се с Евън — каза жената. — Евън, това е Ралф.

Тя премести лъча на фенерчето към Ралф и Кристал зърна за миг един човек, който с изключение на лампата на главата, приличаше на електротехник.

— Ралф — продължи жената, — това няма нищо общо с теб. Предлагам да слезеш долу и да си свършиш бързо работата, защото няма да оставаме за вечеря.

— Евън, предполагам, че няма да ми кажеш комбинацията на сейфа — каза Ралф.

Евън се поколеба какво да му отговори и накрая рече:

— Заври си го отзад, Ралф.

— Проклети задници — каза Ралф, но включи лампата на главата си и се огледа.

Видя вратата на кухнята и излезе.

— Вие сте напълно смахнати — рече Евън.

— Точно ти ли ми го казваш… — отговори другият мъж.

— Назад — прекъсна го жената. — Обърни се. Ръцете на стената.

Евън се подчини. Когато се обърна, Кристал видя, че вече не държи револвера в ръката си.

Но онези имаха оръжие, защото се чу изщракване.

Човек разпознава някои неща от пръв път, без да ги е чувал досега. Като например тракането на ядосана гърмяща змия. Разбираш за какво става дума дори в тъмното.

Кристал чу непогрешимия металически звук и веднага разбра от какво е — зареждане на пистолет.

41.

Нол слезе в мазето. Нямаше друг избор. Кейтлин, му го бе казала недвусмислено. Беше затънал до гушата.

Опита се да разбере какво всъщност става.

Евън го беше видял. Както и Кейтлин и Хейс.

Евън можеше да съобщи имената им на полицията. И онези двамата съзнаваха това. Знаеха, че той ще е вкъщи.

Нол разбра, че след като веднъж им беше казал да, с нищо не можеше да им попречи. Правеха каквото желаят. Те бяха искали Евън да бъде вкъщи. Много добре съзнаваха, че може да ги издаде.

На Евън му беше спукана работата.

Нол се приближи до пералнята и я отмести. Погледна надолу и пред очите му лъсна вратата на сейфа. Развълнува се. Да става каквото ще.

Замисли се за откачената Кейтлин горе, с пистолет, насочен срещу голия Евън, който непременно щеше да умре.

Убийството не влизаше в споразумението им. Нол не искаше да има трупове, можеше да й попречи, ако имаше начин. Само че не беше в състояние да направи нищо. Не можеше да спре онова, което бе започнал.

Той бръкна под якето си, в джоба на ризата си. Там, където обикновено държеше цигарите си. По навик.

Джобът му беше празен. Нол прерови навсякъде. Търсеше някой фас или малко изпаднал тютюн.

Нищо.

Съсредоточи с усилие вниманието си върху сейфа. Пантите бяха от лявата страна, значи заключващото устройство трябва да е от дясно.

Нол натисна дръжката, само за да пробва за всеки случай.

Нищо.

Добре тогава. Ключалката. Ако беше само една, тя трябваше да е отстрани, успоредно на дръжката. Ще опита първо там.

Контейнерите, които Уелкъм му даде, бяха на дъното на сака. Нол намери 3 и една макара с двойно навита жица. Отвори контейнера и извади експлозива. Краищата на жицата вече бяха оголени. Нол ги свърза с края на детонатора.

Постави експлозива на крачетата му, близо до десния край на сейфа, успоредно на дръжката. Отгоре не се чуваше нищо. Никакви изстрели. Нол се зачуди какво ли означава това.

Той размота макарата и прокара жицата по цялото мазе и стълбите, като направи завой на деветдесет градуса около бетонната стена. После приклекна зад ъгъла. Седна на стълбите, преряза жицата и оголи краищата. Извади деветволтовата батерия и свърза една от жиците с отрицателния полюс.

Батерията беше в лявата му ръка. Другата жица — в дясната. Нол се сви още по-близо до стената и допря оголената жица до положителния полюс.

Тя не беше готова да го направи. Поне не веднага. Хейс разбра това. Кейтлин всъщност искаше да говори надълго и нашироко. Евън не беше глупак и заложи на това.

— Искам да ви задам един въпрос — каза той.

Беше разперил ръце на стената, долепен до нея, с разкрачени крака и говореше през рамо. Стоеше близо до единия ъгъл на стаята. Вляво от него имаше голям прозорец, който в ясни дни предлагаше гледка към зелената морава и овощната градина.

— Трябва да ми отговорите — продължи Рурк. — По дяволите, поне това ми дължите.

— Разбира се — отговори Кейтлин. — Какво искаш да знаеш?

— Какво става тук?

— Само това ли? Господи! Това ли е най-доброто, което можа да измислиш? Какво ставало тук? Колко тъпо! Не е достойно за теб, Евън. Очаквах нещо по-умно. Аз ти давам възможност за един последен въпрос, а ти хленчиш като някой старчок, който гледа как гамените късат социалната му осигуровка.

— А ти какво предлагаш?

— И без това няма значение — обади се Хейс.

— Затваряй си устата! — сопна му се Кейтлин и пак се обърна към Рурк. — Един много по-интелигентен и смислен въпрос би бил: „Как се оказахте — по-точно аз — в това крайно любопитно положение?“

— Имаш право — съгласи се Рурк. — Този въпрос е по-уместен.

— И отговорът ще бъде: Никога не съм вървяла по утъпкания път. Никога. Не съм се страхувала да посегна към тайното или забраненото. Нещо повече, никога не съм се плашила да се изправя очи в очи с крайностите на избора си. Преди известно време аз поех по един път и последвах призванието, интуицията и инстинкта си дотам, докъдето ме заведат. И затова сега съм тук. Изпадане в крайности от време на време. Далеч съм от мисълта, че това е последната спирка от моето пътуване, но тази вечер навлязох в една доста необикновена територия.