Диамантите на Рурк

Най-сетне телефонът престана да дрънчи. Кейтлин тъпчеше дрехите в куфарите.

— Скъпоценностите — каза той.

— Не е необходимо да ми напомняш да си взема бижутата.

— Искам да ти кажа да ми ги дадеш. Ще видим колко ще получим за тях.

— Няма да продаваме моите бижута.

— Там, където отиваме, те няма да ти трябват.

— А къде отиваме?

— Надалеч. Как ти звучи Ийст Бътфък, Арканзас?

— На теб това ти харесва! — изпищя тя.

— Вземи най-много два куфара.

— Невъзможно.

— Само два. Ще пътуваме с малко багаж.

Тя имаше право. На него действително му харесваше да я гледа отчаяна. Допреди малко сериозността на положението щеше да доведе и него до същото. Но Кейтлин първа изпадна в това състояние и зрелището си заслужаваше.

— Кои коли ще вземем? — попита тя.

— Само една. Останалите ще продадем и ще купим някаква на старо.

— Колите ми — проплака тя.

Телефонът пак започна да звъни.

Хейс искаше да се махне оттук след около час, но нямаше начин. Нещата не ставаха толкова бързо. Забавиха се два часа, а слънцето вече се показваше от изток, когато Хейс сложи куфарите в беемвето.

Как ще го продаде? И неговото сърце започна да се къса.

Първо щяха да изкарат беемвето и ленд роувъра. Планът беше да наемат стая в някой не много отдалечен мотел, да се върнат и да вземат другите две коли. Сетне, когато отвореха банките, заложните къщи и магазините за коли втора ръка, щеше да започне болезнената раздяла е имуществото.

Хейс изнесе и последния куфар. Кейтлин стоеше вцепенена на предната врата. Той беше готов да я хване и да я натика в колата, когато телефонът в беемвето иззвъня.

Хейс се приближи до автомобила и вдигна слушалката. Вече бяха тръгнали, заминаваха оттук — какво лошо можеше да им се случи?

— Да? — каза той.

— Здрасти, съдружнико — чу се гласът на Евън Рурк.

Електротехниците действаха бързо. Дойдоха и смениха трансформатора, когато се появи и Джералд. Рурк му отвори портата да влезе. Хармън пристигна няколко минути по-късно.

Рурк каза на Хармън да го откара в болницата. Щяха да оставят Кристал в Сан Рафаел. За Джералд имаше други планове.

През цялото време Рурк звънеше на Хейс и Кейтлин по клетъчния телефон. В дома им, в колата. Сигурно чуваха телефона. Никой не отговаряше, но Рурк не се отказваше и продължаваше да звъни, като мислеше, че това ги тормози.

Опита се да им се обади дори от залата за спешни случаи в болницата. Приемащият служител го изгледа продължително. Целият увит с хавлии и звъни по телефона!

Рурк каза, че се е напил и е паднал през прозореца.

Дойде една медицинска сестра и дезинфекцира раните му. После влезе лекарят и каза на Рурк да махне телефона. Рурк се приготви да го направи, когато чу гласа на Хейс.

— Да?

— Здрасти, съдружнико.

Последва дълго мълчание, изпълнено с напрежение. Рурк блъсна настрана медицинската сестра, която бе започнала да почиства една от раните на челото му.

— Сигурно си разстроен — рече Хейс.

— Да, така е, това е най-подходящата дума. Разстроен съм, но ще ми мине. И знаеш ли защо? Защото диамантите са вечни. Загряваш ли?

Отначало Хейс не каза нищо. Рурк изпита желание да види лицето му.

— Мисля, че не — отговори Хейс накрая.

Рурк седеше на леглото за прегледи. Той скочи на крака, мина бързо покрай лекаря и сестрата и се облегна на стената.

— Искам си своето — рече тихо той. — Върнете ми проклетите камъни и може би ще спасите живота си. За всичко друго ще преговаряме. Но си искам камъните.

Рурк знаеше, че когато Хейс е хванат натясно, той свива устни и мляска.

Телефонната връзка беше добра и Рурк чу съответния звук от другата страна на линията.

— За скъпоценни камъни ли говорим? — попита Хейс.

— Не се прави на интересен.

— Евън, честна дума, нищо не взехме от дома ти.

— Слушай да ти кажа каква е другата възможност. Или камъните, или ще те окача на кука и жив ще те одера като шопар, ще те срежа от гърлото до корема и топките. Ще гледаш как червата ти се изсипват на пода. Как ти се струва, а? Съмняваш ли се в мен.

— Нищо не сме взели — повтори Хейс с вече писклив глас.

— Съмняваш ли се в мен?

Лекарят и медицинската сестра гледаха втрещени.

— Не, не се съмнявам в теб. Само че нищо не взехме.

— Слязох в мазето и видях. Сейфът е разбит и празен.

— О, не! Сещам се какво се е случило.

— И аз се сещам — откраднали сте скъпоценните ми камъни.

— Дай ми един час и ще ти ги върна.

— Какво сте намислили да правите — да избягате ли? Трябва да сте луди. Те не струват толкова много.

— Няма да избягам.

— По-добре побързай, ако искаш да донесеш камъните. В противен случай си мъртъв.

— Онзи тип, който беше с нас и разби сейфа… Той ги е взел.

— Той е ваш човек, изпълнявал е вашите заповеди.

— Свил ги е, без да ни каже.

— Слушай, тарикат, няма да се измъкнеш с приказки.

— Не се и опитвам. Само те моля да ми дадеш един час.

— Или камъните, или одиране на живо. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отговори Хейс с пламенността на новопокръстен.

— Искам да ми ги донесеш, преди да съм изпил второто си кафе за сутринта.

— Ще ти се обадя.

— Не си прави труда. Аз ще те намеря.

— Добре. Само един въпрос.

— Отговорът е само един — камъните или… Знаеш какво.

— Ами властите?

— Съдружнико, имам сатър и пистолет. Чат ли си? — каза Рурк и затвори.

Върна се на леглото за прегледи и се намести върху него.

— Работа. Край няма — рече той и попита: — Ще изляза ли най-после оттук?

Беемвето беше пълно догоре и затова отидоха до Сан Пабло с шевролета. Бяха минавали покрай къщата на Нол веднъж, преди да му се обадят за пръв път, за да видят с какъв тип се захващат. Кейтлин мислеше, че бунгалото е мрачно и потискащо. Според Хейс то приличаше на дом на човек, готов да приема предложения.

Сега изглеждаше пусто. За разлика от светлината и оживлението в околните къщи, там беше тъмно. Микробусът го нямаше.

Кейтлин се приближи до предната врата, а Хейс отиде до задната. Той я чу, че блъска по вратата и вика Нол.

Хейс погледна през прозореца в спалнята. Гардеробът беше отворен и на леглото и пода имаше разпилени дрехи. Също като тяхната спалня в Тибурон.

Хейс пробва вратата на кухнята, но тя беше заключена и той пак се приближи до предната.

— Ралф, не можеш да постъпиш така. Излез, Ралф — крещеше Кейтлин и риташе вратата.

— Хей — извика един мъж, застанал на прозореца на съседната къща.

— Върви по дяволите — наруга го Кейтлин.

— Мисля, че са заминали — каза Хейс.

— Ралф! — изкрещя тя. — Откажи се, няма смисъл.

— Хей — повтори съседът.

Беше облечен със синя работна риза, на която беше избродирана емблемата на шевролет и името Ханк.

— Вкъщи ли са? — обърна се Хейс към Ханк.

— Ами, колите ги няма, никой не отваря, не виждам движение вътре. Значи ги няма.

— Кретен — рече Кейтлин.

— Дали ще се върнат? — попита Хейс.

— Аз не им държа сметка, нито пък те на мен.

На прага имаше една детска играчка — костенурка нинджа. Кейтлин я взе и преди Хейс да успее да я спре, я хвърли по прозореца.

Хейс я дръпна към колата.

— Оклахомски тъпанар! — изкрещя тя от шевролета, докато потегляха.

Минаха по моста и през Сан Рафаел.

— Какво може да ни направи? — попита Кейтлин, като имаше предвид Рурк.

— Ти ще кажеш — отговори Хейс.

— Защо аз? Чукахме се известно време и какво от това? Да не би това да предполага близост или някакво свръхестествено прозрение?

— Мислиш ли, че е нормален?

— Нормален ли — какво означава това?

— Той ме плаши.

Гумите на колата потропваха по металната решетка на моста. Отдолу се намираше северният край на залива — синьо-зелен, с бели гребени на вълните, развълнуван.