Диамантите на Рурк

Съвземаше се бързо. Остави пистолета на кухненския плот, извади телефона, взе един стол и седна. Набра някакъв номер и докато чакаше да му отговорят, каза на Кристал да избърше свободната му ръка с една от хавлиите.

От другата страна вдигнаха и Евън попита за някой си Джералд. Каза му да дойде незабавно.

Кристал видя, че няколко от раните му трябва да бъдат зашити. Евън затвори телефона, разкъса две от хавлиите и й каза да го превърже.

Той избърса кръвта от лицето си и набра друг номер. Този път се обади на някакъв Хармън и също му каза да дойде веднага.

— Сигурен ли си, че не е необходимо да извикаме линейка? — попита след малко Кристал.

— Не — отказа категорично той.

Тя почисти раните му и ги превърза.

Усети, че Евън е още нащрек, но и уморен. Той й каза да му даде парите от куфарчето, да вземе стол и да седне до него.

— Бренда Джо — рече Евън. — Ти си добро момиче. Съжалявам за случилото се.

Каза го така, сякаш ставаше дума за бримка в чорапа й или за счупено токче.

— Е, беше интересно — отговори тя, като се опитваше да бъде весела и хладнокръвна.

— Ще те изкараме оттук, веднага щом можем — добави той.

Тогава тя се сети за какво говори — портата. Нямаше електричество и тя не работеше.

Евън отброи петстотин долара. Както обикновено. Даде й още петстотин заради главоболията.

— Ще извикаш ли полиция? — попита Кристал.

— Защо?

— Заради всичко това.

— Наистина ли искаш да си имаш работа с полицията?

— Не особено.

— Добре тогава.

— Но…

— Не раздувай толкова много нещата. Неколцина мои приятели, малко недоразумение — това е всичко.

— Как така?

— Ще се оправя сам.

Малкият автоматичен пистолет беше на кухненския плот. Той го взе и го сложи в скута си, за да му бъде под ръка. Кристал повярва само на последните му думи — че ще се оправи сам.

43.

Нол спря точно до разклона за Сан Рафаел. Влезе в едно магазинче, купи се пакет „Кемъл“ и отиде в телефонната кабина. Не изпускаше от очи микробуса. Запали цигара, преди да се обади на Мери.

Тя се ядоса. Вече беше будна и го чакаше да се върне, но това не беше най-неприятното. Нол й каза да приготви себе си и Рой и да излезе от къщата до един час, като вземе само онова, което може да събере на задната седалка и багажника на шевролета. Мери изобщо не остана доволна, като чу това.

Нол й каза, че или трябва да бягат, или ще влезе в затвора.

Той съвсем не искаше да ги подлага на всичко това, но нямаше друг избор. Имаше време само докато Евън отидеше в полицията и намереха Хейс и Кейтлин. Можеше да минат дни. Или само няколко часа — при положение, че Хейс и Кейтлин седяха със скръстени ръце и чакаха да ги пипнат.

Нол се върна в магазинчето и си купи кафе, като през цялото време държеше под око микробуса. Занесе кафето си в него. Отключи задните врати и започна да рови из инструментите на седалката. Надигна резервоарите с газта. Отдолу имаше черна кадифена кесия, завързана с панделка.

Единственият риск беше, когато я залепи за джоба на якето си и докато я изнасяше от къщата. Надяваше се, че Кейтлин и Хейс мислят за други неща. Така и стана. След като веднъж се качи в микробуса и пъхна кесията отзад, тя беше на сигурно място. Хейс и Кейтлин нямаше да се доближат до инструментите, защото изпитваха биологическо отвращение към оръдията на труда.

Но сега Нол искаше кесията да е у него. Да види отново какво има вътре. В мазето я зърна само за няколко секунди, но разбра, че тя съдържа нещо изключително. Изгаряше от желание да я разгледа по-подробно.

Той затвори задната врата и седна на предната седалка. Пийна още малко кафе й запали цигара. Провери дали всички врати са заключени.

Кадифената кесия беше в скута му. На паркинга нямаше други коли. Продавачите в магазина прелистваха някакво порнографско списание.

Нол развърза панделката и разтвори кесията. Погледна вътре, бръкна с ръка и зарови пръсти в скъпоценните камъни. Те падаха един върху друг с приятно подрънкване. Времето спря. Нол си помисли, че може да седи така до края на живота си — в еуфория — и да пресява скъпоценните камъни. Пълни шепи с диаманти. Вероятно на стойност половин милион долара. Сигурно са повече, дори ако прекупвачът ги вземе с отстъпка.

Нол затвори кесията и я завърза. Пъхна я под седалката, излезе и заключи вратата. Пак влез в телефонната кабина. Дължеше на Уелкъм едно обаждане.

Уелкъм вдигна на второто иззвъняване. Явно чакаше да разбере колко богат е станал.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Нол и му разказа всичко за около три минути.

Уелкъм го изслуша, без да го прекъсва.

— Двама нещастници — отбеляза той, след като Нол свърши разказа си.

— Точно така. Щом плуваш в канала, ще срещнеш и плъхове.

— Загазил ли си?

— Има такава вероятност. Трябва да ги продадем, да вземем парите и да изчезваме. Нали знаеш, че десет процента са за теб. Това са доста пари, като гледам камъните.

— Такова беше споразумението с тях, а не с теб.

— То си остава в сила. Ще видя къде ще се настаня, ще се срещнем и ще си получиш дяла.

— Добре — отговори Уелкъм.

Само това. На Нол му хареса.

— Ще се чуем.

— Разбира се — отговори Уелкъм. — Нещо друго?

— Засега не. Но може би по-нататък.

— Добре, по-нататък. Добре ли се чувстваш?

— Ще ти кажа, че съм бил и по-зле.

Нол се качи в микробуса и потегли. Върна се в Ричмънд по моста и пое по междущатската магистрала 80 към една отбивка за камиони близо до Валехо.

Валехо се намираше само на половин час от Сан Франциско, но едва ли някой можеше да те забележи сред камионите. Миришеш бензина, слушаш диалекта на шофьорите от Южна Дакота, Алабама и Западна Вирджиния, кънтри музика и си поръчваш от тяхната храна.

Нол паркира микробуса пред ресторанта. Близо до прозореца, за да може да го наблюдава. Той беше доволен, че вече е на път и ще се махне оттук.

Поръча си бисквити, сос, овесени ядки, шунка и бъркани яйца. Още се хранеше, когато утрото настъпи и Мери и Рой влязоха в ресторанта.

Уелкъм остави телефонната слушалка. Грейс се беше облегнала на лакът в леглото до него.

— Съни се обади — рече той.

— Досетих се.

— Добре е. Имал е неприятности през нощта, но сега всичко е наред.

Тя очакваше да й разкаже повече. Но Уелкъм се замисли за нея и Хейс, за миналото и за бъдещето. Не знаеше толкова много неща — Какво е имало помежду им и какво ще стане по-нататък.

Не беше сигурен какво би могла да каже на Хейс.

— Един ден ще ти разкажа всичко — каза той. Обърна се и заспа.

44.

Телефонът в голямата стая долу звънеше, когато Хейс и Кейтлин се прибраха вкъщи. Хейс не му обърна внимание, а Кейтлин като че ли не го чуваше. Беше объркана.

— Ще заминаваме ли? — попита тя.

— Налага се.

— Господи, как ще оставим хубавата си къща и всички тези красиви неща?

Явно започваше да схваща за какво става дума.

— Трябва — отговори Хейс.

— Дрехите ми, мебелите ми, моята къща… Трябва да поразмислим.

— Няма време за суетене.

— О, Боже, какво направихме?

— Ти провали всичко. Не аз, а ти.

— Да, аз съм виновна. Точно така, натопи Кейтлин. Чудесно. Идеално.

Телефонът спря да звъни. Хейс влезе в кабинета си и се приближи до бюрото, където държеше компютъра си. Зае се с куп неща, които щяха да му бъдат необходими по-късно сутринта, когато започнеше да тегли парите си.

Кейтлин стоеше до остъклената стена и гледаше към терасата и изкуственото езеро. Хейс я хвана за раменете и я насочи към гардероба. Каза й да приготви багажа. Когато след няколко минути погледна, тя трупаше дрехи на пода.

Телефонът отново започна да звъни. Хейс не вдигна слушалката. Какво друго можеше да чуе освен неприятни вести? Опита се да не обръща внимание на звъненето и да мисли какво му е нужно. Спестовната книжка. Паспортите.