Диамантите на Рурк

38.

Кейтлин носеше пистолета. Тя протегна ръце напред, и се прицели.

— Бум! — извика тя и се дръпна назад, сякаш от отката.

После пак се прицели. Бяха в беемвето, паркирано на Блайтдейл Авеню в Мил Вали и чакаха Нол с микробуса.

— Махни това нещо — рече Хейс.

Кейтлин не му обърна внимание.

— Бум!

— Някой може да го види.

Да седи в колата с насочен през прозореца хромиран пистолет 45-ти калибър!

— Никой няма да го види.

Улиците бяха тихи. Беше почти два без петнадесет. Нол трябваше да ги вземе след няколко минути.

Кейтлин пак се прицели и натисна спусъка.

— Бум!

— Не прави така. Може да гръмне.

— Не бъди толкова задръстен. Петлето не е вдигнато, дори не е зареден. Ако наистина искаш да стреляш, трябва да сложиш куршум в пълнителя, а петлето трябва да бъде дръпнато назад.

— Правила ли си го преди?

— Какво, дали съм убивала някого?

— Не, стреляла ли си?

— Не — отговори Кейтлин.

— Знаеш ли как?

— Не е много сложно.

— Но знаеш как.

— Да. Знам.

— А знаеш ли как да го заредиш?

Кейтлин натисна едно копче отстрани на пистолета и металната пачка за патрони изскочи навън. Тя я бутна навътре.

— Наместваш пачката. Дърпаш предпазителя назад — започна да обяснява тя, като му показваше. — Щом натиснеш спусъка, той зарежда един куршум в пълнителя и петлето се вдига.

Предпазителят изщрака.

— Също като във филмите — продължи Кейтлин. — Или ако вече има куршум в пълнителя, можеш да изтеглиш назад петлето с палец.

Кейтлин завря пистолета в лицето на Хейс.

— После го насочваш към някого, когото мразиш.

— Махни го.

— Натискаш спусъка и му пръсваш черепа.

— Разкарай го.

Тя бавно свали пистолета.

— Дръпнат ли е предпазителят? — попита Хейс. — Не го забравяй.

— Я какъв специалист стана изведнъж! Може би ти трябва да го застреляш.

Тя остави пистолета на седалката помежду им. Хейс го погледна, но не посегна към него.

Кейтлин отново го взе.

— Не, аз ще го направя — рече тя, опъна ръце и се прицели. — Бум!

39.

Нол ги взе от Мил Вали, сетне пое по шосе 101 нагоре към Сан Рафаел и по пътя към океана. Пътуваха по западната страна на крайбрежните възвишения, когато се натъкнаха на мъглата. Гъста бяла мъгла — Нол разчиташе на нея.

Хейс и Кейтлин облякоха черните анцузи. Нол се взираше в мъглата, прекалено зает, за да се обръща назад, когато чу шумно, учестено дишане отзад. Сякаш някой раждаше.

— Какво е това? — попита той. — Какво става?

— Дихателни упражнения — отговори Хейс.

Кейтлин продължи да вдишва и издишва.

— Защо ги правите?

Много му беше интересно да чуе обяснението им.

— Помагат ти да се съсредоточиш — отговори Хейс.

— Пречистват.

— Какво пречистват?

— Стремежите, потребностите, желанията.

— Концентрираш се — добави Кейтлин, след като издиша продължително въздуха си.

— Може би и аз трябва да опитам. Да се концентрирам.

— Трябва, ама не искаш — укори го Кейтлин. — Онези, на които това им е необходимо най-много, никога не го правят.

Дощя му се да я напсува, но си замълча и продължи да се взира в мъглата. Напомни си, че ако всичко тази нощ мине добре, никога няма да му се наложи да ги види отново.

Да, така беше по-приятно. При самата мисъл, че ще им каже сбогом, се почувства добре. Пречистен и съсредоточен.

Вдясно се появиха пътните знаци на кръстовището за Ларкспър Роуд и „Синята гъска“. Нол отби встрани. Слезе и взе със себе си инструментите от предната седалка. Хейс и Кейтлин останаха в микробуса. Всичко, свързано с отвертки и гаечни ключове, не ги интересуваше.

Нол се отправи към шкафа за телефонните връзки на кръстовището. Припомни си израза, че мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш пръстите на ръката си. Тази нощ беше точно така. Той знаеше горе-долу къде се намира шкафа, но го видя, когато едва не се блъсна в него. Беше бледо зелен, широк няколко сантиметра и висок около метър. Нол коленичи до него. Капакът беше прикрепен с няколко винта. Нол ги развъртя и го махна. Вътре имаше плетеница от разноцветни жички, свързани по сложен начин с таблото. Нол трябваше да пререже само една, стига да знаеше коя. Но кой можеше да каже?

Той извади специална ножица и започна да кълца сноповете жички. За десет секунди преряза всичките и пак сложи капака на мястото му.

Върна се в микробуса. Излезе на асфалта и започна да следва извивката, на жълтите маркировъчни линии вдясно и вляво. Когато след втория завой пътят стана прав, Нол намали и спря до електрическия стълб.

Изключи двигателя и угаси фаровете. Излезе от микробуса и отвори задната врата. Сложи на главата си миньорска лампа с батерия, която пъхна в джоба си.

— Хей, мистър Минъор — провикна се Хейс.

— Точно така — отговори Нол.

Всъщност лампата беше предназначена за ловци на миещи мечки. Те се ловят нощем и ръцете ти трябва да са свободни, докато тичаш подир кучетата. Навремето Нол ходеше на лов за миещи мечки. Само че нямаше намерение да им казва това. Щяха да му се подиграват. Той закопча на краката си котките за катерене, стегна около себе си колана, използван от електротехниците и метна брезентовия сак през рамо. Отиде до далекопровода, прикрепи широкия кожен колан около него и започна да се катери. Накланяше се настрани, като отпускаше тежестта си върху краката и колана.

Качи се до горе. Беше се упражнявал на електрическия стълб пред къщата си и стана за смях пред Мери и половината съседи. Сега беше далеч по-лесно. Тук бяха само Хейс и Кейтлин, а на Нол изобщо не му пукаше какво мислят за него.

Жиците бръмчаха. Нол усещаше това по стълба, през шиповете на котките.

Той погледна нагоре, но не видя нищо друго освен гъстата мъгла. Придвижи се още един метър и пак погледна. Този път видя трансформатора точно пред лицето си.

Промъкна се нагоре още няколко сантиметра. Трансформаторът беше в метална кутия. Високоволтовото захранване беше на върха. От едната страна течаха 220 волта — две жици по 110 волта и един заземен кабел, увит в троен пласт изолационен материал, който вървеше през мъглата към гората и къщата.

Нол се промъкна отстрани и се показа до трансформатора. Движеше се бавно и внимателно, защото съзнаваше добре, че тук минават хиляди волта. Колко ли бяха точно? Десет хиляди? Петнадесет? Във всеки случай много. При това под носа му.

Нол бръкна в сака и извади термичния заряд, който му бе дал Уелкъм. Той беше сложен в една тенекиена кутия от бисквити с изрязана горна част и тежеше два-три килограма. Отгоре се показваше фитилът. Беше дълъг около петдесет сантиметра. Вътре в кутията се виждаше горният пласт на експлозива. Уелкъм бе казал, че се състои от захар и калиев хлорат. Приличаше на бяла глазура на торта. Фитилът трябваше да възпламени пластичния заряд, а той — термичния на дъното.

Нол сложи кутията върху трансформатора. Фитилът увисна. Според Нол едва ли някой щеше да го забележи, докато гореше. Не бяха срещнали друга кола по пътя от Сан Рафаел дотук. Пък и тази мъгла. Но Уелкъм се бе погрижил за всичко. Нол извади певеце тръбата и напъха вътре фитила. Той се показа от другата страна. Сетне прикрепи тръбата отстрани на трансформатора с пластир.

Огледа всичко. Изглеждаше наред. Нол извади запалка.

Веднага щом я докосна, му се прииска да запали цигара. Страшно му се допуши. Уелкъм му бе казал, че може да пуши спокойно около експлозива. Но самата мисъл да пуши, докато работи с термичния заряд, пластичния и насочения взрив, изнервяше Нол и той остави пакета „Кемъл“ вкъщи. Сега съжаляваше, че го е направил.

Нол щракна запалката и допря пламъчето до края на фитила и когато той започна да съска и гори, слезе бързо от стълба. Махна колана и котките, но остави лампата на главата си и сложи сака на седалката до себе си. Разполагаше с петнадесет минути и не искаше да губи време. Възпламенеше ли се термичният заряд, експлозията щеше да стане след две секунди. Сетне щеше да пламне и да започне да гори с бяла светлина. Щеше да прегори изолацията на трансформатора и да се разпространи навътре, като не престава да гори. Топката с размера на човешки юмрук от течен горящ метал щеше мине съскайки през целия трансформатор и ще падне на земята, там където беше паркиран микробусът. Щеше да бъде голямо зрелище, но той предпочиташе да го пропусне. Не, благодаря!