Диамантите на Рурк

— На мен никой не ми дава нищо.

Отвориха двата багажника. В този на Литълджон имаше един дървен сандък.

— Правя го само заради теб — каза Литълджон.

Той вдигна сандъка и го сложи в багажника на мерцедеса.

— Колко са вътре? — попита Уелкъм.

— Пълен е до половината.

— Това е повече, отколкото ми е необходимо — рече Уелкъм.

— Задръж ги. По-лесно е да ги измъкна, отколкото да ги върна обратно. А, сложих и двадесетина детонатора, макар че не ми каза.

— О, да, забравих. Така е в цивилният свят. Човек не мисли за такива подробности като детонатори. Умът ти е зает с други неща — отговори Уелкъм и затвори багажника.

— Използвай ги както трябва — рече Литълджон.

— Това струва пари.

— Задръж си ги.

— Това не са мои пари. Онзи тип има много.

— Може да си купя нови тон колони и гуми за колата. Дай петстотин долара.

— Малко е.

— Добре, нека да бъдат хиляда. Две хиляди. Колко искаш да кажа — пет хиляди ли?

— Кажи го.

— Какво? Пет хиляди долара? Шегуваш се.

— Ела в колата — рече Уелкъм.

Седнаха в мерцедеса. Уелкъм държеше част от парите в джоба си, а останалите — в жабката на колата. Отброи пет хиляди долара в банкноти от петдесет, и сто.

— Използвай ги както трябва — рече Уелкъм.

— Виждам, че добре се оправяш.

— Засега.

— Знаеш ли, притеснявам се, че един ден ще ме пенсионират, ще живея някъде във фургон и по цял ден ще гледам телевизия.

— Може и така да стане — каза Уелкъм. — Но ти и аз сме обучени. За нашата професия има пазар, ако го намериш. Закачиш ли се за нещо, може да изкарваш добри пари.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Възползвай се от предоставената ти възможност. Не го ли направиш, ще се намери друг. Така стоят нещата в цивилния живот.

— Ще се опитам да го запомня — рече Литълджон.

Уелкъм потегли. Първоначалната му идея беше да пренощува някъде и да тръгне сутринта.

Но си помисли за Грейс. „Фокс Хол“ и всички нощи, които бе прекарал там, го накараха да се сети за нея. Тогава беше пълен с жизнени сокове и енергия и въпреки това изпитваше някаква празнота, която сраженията не можеха да запълнят. Пиеше и крещеше наред с другите ниско подстригани морски пехотинци, душеха като глутница хрътки подир всяка жена, макар да знаеше, че е тъпо и само си губи времето. А на сутринта чувстваше още по-голяма празнота, независимо дали му бе провървяло или не.

Сега желаеше само Грейс.

Още нямаше осем часът. Не беше уморен. Колата вървеше така, сякаш можеше да изкара сто години. Ще бъде при Грейс, преди да се е събудила. Уелкъм пое на север по I-5.

34.

— Името му е Съни, жена му е Мери, а синът им — Рой — каза Уелкъм.

Грейс шофираше. Той й даваше указания как да стигне до дома на Нол.

— Хубаво малко семейство, приятни хора. Не са предвзети. Истински хора.

— Говориш така, сякаш съм се отнесла пренебрежително с тях.

— Исках само да знаеш какви са.

— И аз съм истински човек.

— Не съм казал, че не си.

— Родена съм на село. Дойдох тук направо от фермата.

— И оттогава се опитваш да се усъвършенстваш.

Това беше шега, но съдържаше известна доза истина.

Според Уелкъм прекаленият стремеж към усъвършенстване беше форма на бягство от действителността.

Грейс не каза нищо. Стрелата явно попадна в целта.

Той й каза да излезе от Сан Пабло Авеню и да свие вляво. Сетне й показа къщата. Грейс спря до тротоара.

— Опитвам се да ти кажа, че не можеш да спечелиш, ако подкупваш със съвършенство.

— Познавам се добре — отговори Грейс. — Ако съдиш по външния ми вид, мога да забъркам някоя друга каша, но вътрешно си оставам непроменена.

Рой риташе топка пред къщата. Мери стоеше на портата и им махаше с ръка за добре дошли. Нол беше в задния двор и печеше месо на скарата.

— И още нещо — добави Уелкъм, — Съни познава Хейс. Свързан е с него по същия начин, както и аз.

— Да не задавам въпроси, така ли?

— Ако нямаш нищо против. Но Хейс не знае, че аз съм близък със Съни, така че е по-добре да не разбира това. Ясно ли е?

— Не искаш да казвам на Хейс.

— Мога ли да ти имам доверие?

Сега вече Грейс наистина остана като попарена. Обърна се към Уелкъм по такъв начин, че той усети, че е прекалил.

— Искаш ли да ти дам писмено уверение? — попита тя.

На Грейс не й беше необходимо много време, за да разбере защо Уелкъм хареса Мери, Съни и Рой. Както се бе изразил, те наистина бяха приятни, истински хора. На външен вид не личеше, че Уелкъм обича обикновените хора. Но Съни и Мери го бяха предразположили да покаже този аспект от характера си.

И той му отиваше.

Грейс трябваше да признае, че Уекъм с право искаше да я предупреди своевременно. Ако си сам в Сан Франциско, може да забравиш, че хората още живеят по този начин. Татковците пекат пилета на скара, майките проверяват дали децата са измили зъбите си, лицето и ръцете преди лягане. Целуват ги за лека нощ. Жените измиват чиниите, докато мъжете се туткат в гаража.

В това, разбира се, нямаше нищо лошо. И тя можеше да го прави при определени обстоятелства. Не че стигаше до някакви изводи. И все пак трябваше да го запомни.

Мери миеше чиниите, а Грейс ги подсушаваше. От прозореца на кухнята виждаха Мърл и Съни в гаража.

— Той има златни ръце — каза Мери. — Може да направи всичко.

Грейс се зачуди за кого по-точно говори. Нямаше значение. Вероятно се отнасяше и за двамата.

— Въпросът не е само в ръцете — продължи Мери. — Трябва да имаш и глава на раменете си. Ето това винаги ми е харесвало у Съни. Той е пълен с идеи. Може и да е глупаво, но имам чувството, че каквото и да се случи, той ще намери изход.

— Това е хубаво.

— Позволява ти да спиш спокойно нощем.

Мърл и Съни човъркаха нещо, но Грейс не виждаше какво. То беше пред тях, скрито от погледа й. Главите им ту се показваха, ту се скриваха, лицата им бяха замислени. Приличаха на две птици, които кълвяха зрънца.

— Харесваш ли Мърл? — попита Мери.

— Много.

— Сериозна ли е работата? Господи, колко съм любопитна.

— Не знам. Сериозно е, когато пристъпиш към действие.

— В армията е различно. Военните прекарват деветдесет и девет процента от времето си с други мъже, няма място за брак. Но сега той е уволнен и свободен, и някой може да го лапне.

— Знам ли? Още е рано да мисля за това.

— Ти нямаш проблем да си намериш мъж. Те сами те търсят. Шансът е на твоя страна. Днес е един, утре — друг.

— Това ли е всичко? — попита Нол.

— Да. Хайде, разкъсай опаковката. Разрежи го с ножа си.

— Може ли?

— Разбира се. Можеш да го огъваш, да го счупиш, да го прободеш с нож, да го налагаш с чук — нищо няма да му стане. Можеш и да си правиш разни фигурки, ако това ти доставя удоволствие.

Пластичният взрив беше бял. Приличаше на тесто. Само че по-твърд. Като пластелин.

Уелкъм извади и останалите неща от сака. Дървени чепове, няколко контейнера за хранителни отпадъци, пет-шест празни консерви от бира Будвайзер и фунийки без чучурчета.

— От това ли ще правиш бомби? — учуди се Нол.

— Аз не правя бомби. Само ще импровизирам няколко насочени експлозива.

— Ще избухнат ли?

— Ако всичко стане точно.

— Само това исках да знам.

35.

Уелкъм ги чакаше на улицата пред апартамента си. На рамото му беше преметнат зелен сак. Отвориха му вратата да се качи и Кейтлин протегна ръка към сака.

— Направи ли ги? — попита тя. — Дай да ги видя, искам да ги видя.

Уелкъм държеше здраво сака и не искаше да се качи в колата.

— Първо парите, ако не възразявате.

— Плати му — каза Кейтлин, изгаряща от нетърпение да вземе сака.