Сестра

— Единствената причина, поради която искаше да остане при мен, бе, че бе ужасена до смърт. Как мислиш, че се чувствах от това?

— Ужасена до смърт?

— Преувеличих, исках да кажа…

— Преди каза „уплашена“, сега — „ужасена до смърт“?

— Добре де. Каза ми, че й се струвало, че някакъв мъж я следвал в парка.

Насилих се да звуча неутрално:

— Каза ли ти кой е бил?

— Не. Претърсих наоколо. Дори прерових храстите — целия се покрих със сняг и замръзнали кучешки лайна. Нямаше жива душа.

— Трябва да отидеш в полицията. Да говориш с един офицер на име Финбъро. Работи в участъка в Нотинг Хил, ще ти дам номера му.

— Няма смисъл. Тя се е самоубила. Съобщиха го по местните новини.

— Но ти си бил там. Знаеш повече от телевизията, нали? — Говорех му като на дете, опитвах се да го убедя, да скрия собственото си отчаяние. — Казала ти е за мъжа, който я е преследвал. Знаеш, че е била изплашена.

— Той вероятно е бил само продукт на параноята й. Казват, че от следродилната психоза жените съвсем откачат.

— Кой го казва?

— Трябва да съм го чул по телевизията.

Той сам осъзна колко нескопосно прозвуча това обяснение. Срещна погледа ми и си придаде безгрижен вид:

— Добре де. Имам тази информация от татко. Рядко го моля за нещо, така че когато го направя…

Гласът му заглъхна, сякаш не искаше да си прави труда да завърши изречението. Пристъпи към мен. Лъхна ме миризмата на одеколон, остра в прекалено топлия апартамент. Тази миризма приведе в остър сензорен фокус образа му от първата ми среща с него: седеше в снега пред апартамента ти с букет в ръка и въпреки студа навън излъчваше същия аромат. Тогава не ми беше направило впечатление, но сега се запитах защо са били одеколонът и цветята, след като единственото, което си му предложила, е била утешителна приятелска награда? И то след като директно си го отрязала?

— Когато те заварих да я чакаш, държеше букет. Миришеше на одеколон.

— Е, и?

— Решил си да опиташ отново, нали? Може би си сметнал, че сигурно вече е изпаднала в достатъчно дълбоко отчаяние, за да приеме твоите условия.

Той сви рамене, не виждаше никаква вина в себе си. От момента на раждането му всяко негово желание е било задоволявано; така го бяха разглезили, че се бе превърнал в този плазмодий пред мен, вместо в човека, който може би беше имал потенциала да стане.

Извърнах се от него и погледът ми попадна право върху колажа от бебешки лица.

Отдръпнах се назад и тръгнах към вратата.

Докато я отварях, почувствах сълзите по лицето си, преди да съм осъзнала, че плача:

— Как си могъл просто да я зарежеш там?

— Не съм виновен, че се е самоубила.

— Някога бил ли си виновен за нещо?

Отново съм с господин Райт, споменът за миризмата на Саймън и апартамента му е все така пресен в паметта ми. Благодарна съм, че прозорецът е отворен и че слабият аромат на прясно окосената трева в парка долита до нас.

— Предадохте ли думите на Саймън на полицията? — пита господин Райт.

— Да, на един подчинен на детектив Финбъро. Беше любезен, но знаех, че нищо няма да се промени. Мъжът, който е вървял по петите й, е бил нейният убиец, но също така би могъл да бъде и продукт на предполагаемата й параноя. Фактите, които сочеха към убийство, също така подкрепяха диагнозата за психоза.

Господин Райт поглежда към часовника си: пет и петнадесет.

— Да свършваме ли за днес?

Кимвам. Някъде в основата на носа и гърлото ми са се задържали запаметените молекули от мириса на трева и одеколон и съм доволна, че мога да изляза навън и да поема дълбока глътка свеж въздух.

Пресичам Сейнт Джеймс Парк, после хващам автобус до „Койотът“. Знам, че ти е любопитно да разбереш как така работя там. Първоначално отидох да разпитам колегите ти, надявайки се някой да ми даде обяснение за твоята смърт. Но никой не можа да ми помогне, не бяха те виждали от неделята преди раждането на Хавиер и не знаеха много за живота ти извън „Койотът“. Междувременно шефът ми в Щатите — с огромна неохота, Биатрис — „ме освободи“ и аз нямах никаква представа къде да си търся нова работа. Знаех, че дялът ми от заема за апартамента в Ню Йорк скоро ще погълне всичките ми спестявания. Трябваше да почна да изкарвам някакви пари, с които да се издържам, затова се върнах в заведението и помолих Бетина за работа.

Носех единствените си чисти дрехи — костюм с панталон на „Макс Мара“ — и в началото Бетина си помисли, че се шегувам, но после разбра, че съм напълно сериозна.

— Добре. Имам нужда от допълнителен чифт работни ръце, две смени през уикендите, три — през делничните дни. Можеш да започнеш довечера. Шест лири на час, плюс безплатна вечеря, приготвена лично от мен, ако смяната ти е по-дълга от три часа.

Трябва да съм изглеждала леко учудена, че ми предлага да започна веднага.

— Истината е — каза Бетина, — че наистина много си падам по теб. — Тя се изкикоти при вида на ужасената ми физиономия. — Извинявай, не можах да се сдържа.

Смехът й при вида на моя шок ми напомни за теб; в него нямаше подигравка или жестокост.

Докато изкарвах първата си смяна, си мислех, че след смъртта ти се беше отворила свободна половин бройка, която, разбира се, трябваше да бъде запълнена. Но наскоро разбрах, че някой вече бе заел мястото ти, така че Бетина ме беше наела от лоялност към теб и от съчувствие към мен.

Прибирам се от работа около полунощ, затова не очаквам да видя много — ако изобщо има някакви — представители на пресата. Прекалено късно е, а и след цялото оживление от предишните няколко дни сигурно вече са се сдобили с всичките снимки и записи, които са им нужни. Само че греша: когато наближавам, виждам цяла тълпа. Огромните им прожектори блестят, а по средата стои Кася. През последните два дни се беше пренесла в къщата на една приятелка, докато не реших, че атаките на пресата са престанали и вече е безопасно да се прибере у дома. Сега Кася живее с мен, от което, мисля, ще си доволна, но сигурно ти е любопитно как се сместваме в тесния ти апартамент. Ами Кася спи на твоето легло, а аз — на един тънък матрак в дневната, който разгъвам всяка вечер, така че по някакъв начин се оправяме.

Когато приближавам още повече, виждам колко е притеснена и изтормозена от цялото това медийно внимание. С огромно желание да бъда неин закрилник разпъждам фотографите и журналистите.

— От кога чакаш? — питам я.

— От часове.

На езика на Кася това може да означава всичко от десет минути нагоре.

— Какво е станало с ключа ти?

Тя засрамено свива рамене:

— Извинявай.

Винаги губи по нещо и с това ми напомня за теб. Понякога намирам разсеяността й за сладка. Тази вечер обаче признавам, че малко ме ядосва. (Старите навици умират трудно, а и ако трябва да сме честни, скапана съм след дългия ден в следствения отдел и смяната в заведението; сега и пресата навира камери в лицето ми, за да направят снимка, която сигурно ще сметнат за трогателна.)

— Ела, трябва да хапнеш нещо.

Остава още седмица, докато роди, и не бива дълго време да я кара без храна. Причернява й, а съм сигурна, че това не е добре за бебето.

Прегръщам я, за да влезем вътре, и фотоапаратите започват да щракат в синхрон.

Утре до снимката, на която съм прегърнала Кася, ще се мъдрят статии, подобни на днешните, в които ще се разправя как съм я „спасила“. Те действително използват думи като „спасение“ и „дължи живота си на“ — думи и изрази от комикси, които заплашват да ме превърнат във фантастичен герой, който носи шорти над чорапогащника си, сменя дрехите и персонажите си в някоя телефонна кабина, а от китките му излиза паяжина. Ще пишат, че съм закъсняла да спася теб (тази трансформация в телефонната кабина явно се е забавила), но пък сега, благодарение на мен, Кася и бебето й ще живеят. Подобно на всички нас, читателите искат истории с щастлив край. Но това не е моята история. Краят за мен се изразява в прищипан с цип кичур коса.