Сестра

8

Вторник

Прекосявам Сейнт Джеймс Парк на път към следствената служба. Днес небето отново е синьо — каталожен номер PMS-635, по-точно; изпълнено с надежда небе. Тази сутрин господин Райт ще ме пита за следващия момент от твоята история, който всъщност е срещата ми с психиатъра ти. Но в момента все още вървя и дремя. Мозъкът ми се нуждае от известна яснота, така че ще прекарам срещата през паметта си първо тук, ще си направя една репетиция наум, преди да се изправя пред господин Райт.

Списъкът с чакащите за преглед при доктор Никълс беше запълнен за четири месеца напред, затова си уредих платен преглед. Частната му приемна имаше вид по-скоро на луксозен фризьорски салон: вази с лилии; лъскави списания; контейнер за минерална вода. Младата жена на рецепцията имаше същия надменен лъскав вид, докато зорко бранеше властта си на човек, който държи ключа към портите, пред които са се насъбрали чакащите клиенти. Докато чаках, прелистих набързо едно списание (също като мама се чувствам неудобно, че може да имам вид на човек, който „няма какво да прави“). Датата на обложката беше от идния месец и аз си спомних как ти се присмиваше на пътуващите през времето модни списания, как обясняваше, че датата на корицата би трябвало да предупреди хората за абсурдността на съдържанието вътре.

Нервно разиграх предстоящия диалог през съзнанието си, защото от тази среща зависеше много. Именно заради диагнозата на доктор Никълс полицията беше убедена, че си страдала от следродилна психоза; заради него бяха сигурни, че си се самоубила. Заради доктор Никълс никой не търсеше твоя убиец.

Жената от рецепцията ме изгледа:

— За кога казахте, че сте записана?

— За два и половина.

— Извадихте късмет, че доктор Никълс намери време да ви приеме.

— Сигурна съм, че сметката ми ще компенсира причиненото му неудобство.

Загрявах за още малка доза конфронтация. Гласът й прозвуча раздразнено:

— Попълнихте ли формуляра?

Върнах й листа, на който бях написала единствено детайлите на кредитната си карта. Тя го взе от ръката ми, тонът й стана заядлив, погледът — пренебрежителен:

— Не сте писали нищо за медицинската си история.

Помислих си за хората, които идваха тук — депресирани или изнервени, или загубили представа за реалността, пропадащи в бездната на лудостта; крехки, уязвими хора, които заслужаваха малко любезност от първия човек, с когото трябваше да разговарят тук.

— Не съм дошла за медицинска консултация.

Тя не искаше да издаде, че съм я заинтригувала. Или пък може би си мислеше, че съм просто поредната откачалка, с която не си струва да се занимава.

— Тук съм, защото сестра ми бе убита, а доктор Никълс е бил нейният психиатър.

За момент привлякох вниманието й. Очите й обходиха мазната ми коса (неизмитата коса е един от първите признаци за нечия скръб), липсата на грим по лицето ми и торбичките под очите ми. Видя белезите на мъката, но ги интерпретира като признак на лудост. Взе формуляра, без да каже нито дума повече.

Докато чаках, си спомних имейлите, които си бяхме разменили, когато веднъж ти казах, че се замислям дали да не посетя терапевт.

Жената от рецепцията ме поглежда от висотата на бюрото си:

— Доктор Никълс вече може да ви приеме.

Докато вървях към кабинета му, си спомних разговора ни от онази вечер (мое време; за теб беше два часа след полунощ). Така и не бях ти казала защо искам да се срещна с психиатър, но ти ми беше обяснила защо не смяташ, че е полезно:

— Умът ни е това, което сме ние самите; с него чувстваме, мислим и вярваме. Там съхраняваме нашите любов, омраза, вяра и страст.