Сестра

Почвах да се чувствам засрамена от твоята откровеност, но ти продължи:

— Как може някой да се надява да изцери ума на друг човек, освен ако не е теолог, философ и поет едновременно?

Отворих вратата на психиатъра и влязох в кабинета.

Когато си видяла доктор Никълс за първи път в държавната клиника, сигурно е бил облечен в бяла престилка, но в частната си приемна носеше избелели джинси и стар вълнен пуловер, който изглеждаше мърляв на фона на аристократичните раирани тапети. Според мен наближаваше четиридесетте — мислиш ли, че съм познала?

Той стана от стола си и ми се стори, че забелязах съчувствие по сбръчканото му лице:

— Госпожице Хеминг? Много съжалявам за сестра ви.

Чух някакво тракане изпод бюрото му и забелязах един стар лабрадор, който унесено гонеше зайци в съня си, удряйки с опашка по пода. Осъзнах, че в офиса мирише слабо на куче, и това ми хареса повече, отколкото аромата на лилиите в приемната. Представих си как рецепционистката се носи сред пациентите, въоръжена с освежител за въздух.

Той ми посочи един стол до неговия:

— Моля, седнете.

Докато сядах, видях поставена на видно място снимка на малко момиченце в инвалидна количка и фактът, че доктор Никълс проявяваше бащинската си гордост така безусловно, ме накара да ревизирам отношението си към него.

— С какво мога да ви помогна? — попита ме той.

— Тес каза ли ви кой я е тормозел психически?

Той поклати глава, очевидно изненадан от въпроса ми.

— Но ви е казала, че получава плашещи телефонни обаждания?

— Притеснителни телефонни обаждания, да.

— Каза ли ви кой е бил? Или какво й е говорил въпросният човек?

— Не. Не изгаряше от желание да сподели това и аз прецених, че няма полза да настоявам. Мислех, че някой просто е набирал погрешен номер и поради депресираното си състояние тя се е чувствала като жертва на телефонен тормоз.

— Казахте ли й това?

— Подхвърлих й, че случаят може да е такъв, да.

— И тя се разплака?

Той се изненада, че зная. Но аз те познавам, откакто си се родила. На четири години ти се случваше да обелиш колене или да разкървиш носа си, но никога не плачеше. Освен когато някой не ти вярваше — тогава рукналите ти сълзи бяха израз на твоя гняв.

— По онова време сте предполагали, че става дума за погрешно набран номер?

— Да. По-късно разбрах, че Тес не е депресирана, както си мислех в началото, а страда от пуерперална или, иначе казано, следродилна психоза.

Кимнах. Бях си написала домашното. Знаех, че „пуерперална психоза“ на прост език означаваше периода от шестте седмици след раждането.

— Както и да е — продължи доктор Никълс, — щом осъзнах, че страда от пуерперална психоза, разбрах, че телефонните обаждания най-вероятно са били слухови халюцинации. Или, казано с други думи, „чуване на гласове“, а в случая с Тес — на телефонен звън.

— Променили сте диагнозата й, след като я откриха мъртва, нали? — попитах и видях как по сбръчканото му лице пробягна емоция; на мига стана по-сурово. Настъпи пауза, после той отвърна:

— Да. Мисля, че може да е от полза да ви разкажа малко повече за пуерпералната психоза. Симптомите могат да включват параноя, загуба на връзка с реалността и халюцинации. А последствията, за нещастие, водят до силно повишен риск от самоубийство.

Знаех това от своето предварително проучване.

— Искам да го изясня — казах. — Променили сте диагнозата й от „депресия“ на „психоза“ след смъртта й. И чак тогава телефонните позвънявания са станали „слухови халюцинации“?

— Да, защото слуховите халюцинации са симптом на психоза.

— Тя не е страдала от психоза. Пуерперална или постнатална, или следродилна, или от какъвто и да е друг тип. — Той безуспешно се опита да ме прекъсне, но аз продължих. — Колко пъти сте се срещали със сестра ми?

— Психиатрията не се свежда до интимно опознаване на конкретния пациент, както е при близките приятелства или връзките между членовете на едно семейство, а в по-тежките случаи тя няма нищо общо с дългата връзка, която един психиатър може да развие с пациента си, ако му служи само като терапевт. Когато даден човек страда от психично заболяване, психиатърът е обучен да разпознава определените симптоми.

По някаква причина си го представих как предварително се упражнява в изнасянето на същата тази реч пред огледалото. Повторих въпроса си:

— Колко пъти?

Той отмести поглед встрани:

— Само веднъж. Беше ми автоматично препратена от колегите, тъй като бебето й беше умряло, но тя напусна болницата почти веднага след раждането, така че не можах да я посетя в отделението. Бяха й запазили спешен час за след два дни.

— Тя имаше ли здравна осигуровка?

— Да.

— Списъкът ви за прегледи по здравната каса е запълнен за четири месеца напред. Именно заради това си плащам за това посещение.

— Тес беше спешен случай. С всички потенциални случаи на пуерперална депресия и психоза се справяме незабавно.

— Справяте се?

— Извинете. Искам да кажа, че прескачат списъка с чакащите.

— Колко продължава един преглед по здравната каса?

— Бих искал да разполагам с повече време на пациент, но…

— След като списъкът с чакащи е запълнен за четири месеца, сигурно сте под голямо напрежение да се справите с всички.

— Прекарвам възможно най-много време с всеки пациент.

— Но не е достатъчно, нали?

Докторът замълча за момент:

— Не. Не е.

— Пуерпералната психоза е спешен случай от гледна точка на психиатрията, нали така?

Видях го как трепна, когато разбра, че съм наясно с този факт, но аз наистина бях проучила предварително нещата.

— Да.

— И изисква хоспитализация?

Езикът на тялото му беше внимателно контролиран: ръцете му висяха решително отстрани, обутите му в кадифени панталони крака бяха леко раздалечени един от друг, но аз знаех, че му се ще да скръсти ръце на гърдите си, да прехвърли крак върху крак, да даде физически израз на вътрешната си отбранителна позиция.

— Много психиатри биха интерпретирали симптомите на Тес по същия начин като мен, тоест като индикатор по-скоро за депресия, отколкото за психоза. — Той разсеяно посегна надолу и погали копринените уши на кучето си, сякаш имаше нужда от успокоение, после продължи: — Да се постави диагноза в психиатрията е много по-трудно, отколкото, в която и да е друга сфера на медицината. Няма рентгенови снимки, нито кръвни изследвания, които да ни помогнат. Освен това нямах достъп до документацията й, така че не знаех дали има предшестващо психично заболяване.

— Няма такова. Кога е било посещението й при вас?

— На двадесет и трети януари. В девет часа сутринта.

Той не се беше консултирал с книжата си, нито беше погледнал в компютъра си. Беше дошъл подготвен за тази среща, разбира се. Вероятно беше прекарал цялата сутрин на телефона в разговори с представителите на лекарския профсъюз. Забелязах върху лицето му следа от искрена емоция. Зачудих се дали се страхува за себе си, или искрено е разстроен заради случилото се с теб.

— Значи сте я видели в деня, в който е починала? — попитах го.

— Да.

— И сутринта, преди да умре, вие сте сметнали, че страда от депресия, не от психоза?

Той повече не можеше да прикрива чувствата си, преметна крак върху крак, прибра се отбранително в себе си:

— Тогава не забелязах никакви индикатори за психоза. А и тя с нищо не показа, че има намерение да се самонарани. Нямаше нищо, с което да намекне, че ще отнеме живота си.

Исках да му изкрещя, че ти, разбира се, не си проявила никакви признаци, защото в действителност не си отнела сама живота си; бил ти е жестоко отнет. Чух как гласът му звучи спокойно, някак отдалеч, на фона на виковете в главата ми.

— Значи смъртта й е била поводът да промените диагнозата си?

Той не отвърна. Сгърченото му лице и кадифените панталони вече не ми се струваха симпатично небрежни, а безнадеждно неглиже.