Сестра

— Биатрис?

Погледът ми се замъглява. Гласът на мама едва достига до съзнанието ми:

— Добре ли си…? Миличка…?

Тревогата в гласа й ме кара да се съвзема. Виждам притеснението по лицето й и не искам да съм причина за него, но сервитьорът все още разчиства съседната маса, така че замайването ми едва ли е продължило много дълго.

— Добре съм. Не трябваше да пия вино, това е всичко, на обяд от виното ми се завива свят.

Пред ресторанта й обещавам да отида да я видя през почивните дни и я уверявам, че довечера ще й се обадя, както правя всяка вечер. Прегръщаме се за довиждане под ярката пролетна светлина и аз я изпровождам с поглед, докато се отдалечава. Сред лъскавите коси и бодрата стъпка на връщащите се от обедна почивка офис-служители, посивялата изтощена коса на мама се откроява с безличието си, стъпките й са колебливи. Изглежда превита от скръб, физически се препъва, сякаш не е достатъчно силна, за да понесе мъката. Докато я наблюдавам сред тълпата, ми заприличва на дребно парченце тиня в огромно море — невъзможно неподвижна във водата.

Има ограничение в броя на въпросите, които мога да й задам наведнъж. Но ти искаш да знаеш дали Хавиер е погребан с теб. Разбира се, че е, Тес. Разбира се, че е. В твоите ръце.

7

Няколко минути по-късно се връщам за следобедната среща с господин Райт. Все още усещам главата си странно, не съвсем на фокус. Моля госпожица Падам-си-по-шефа-си за едно силно кафе. Докато разказвам историята ти, трябва да съм с изострени рефлекси, с памет, чиито неврони горят, а не изпаднала в полусънно състояние. Искам да кажа онова, което трябва, да се прибера у дома и да звънна на мама, за да се уверя, че е добре.

Господин Райт ми напомня докъде сме стигнали.

— После отидохте в Хайд Парк?

Оставих мама и Тод, бързо изкачих заледените ти приземни стъпала, навличайки палтото си. Мислех, че ръкавиците ми са в джоба, но вътре беше останала само едната. Свечеряваше се и тротоарите бяха почти пусти; беше твърде студено, за да излезе човек навън без причина. Бързо тръгнах към Хайд Парк, сякаш имах да гоня някакъв срок, сякаш закъснявах. Щом стигнах до Ланкастър Гейт, спрях. Какво правех тук? Не беше ли това просто едно избухване, което имаше нужда да открие фокуса си?

„Не се цупя! Ще намеря сервиза си за чай!“

Спомням си гнева си, когато, шестгодишна, тичах нагоре по стълбите. Този път имах истинска цел, пък макар и да беше продиктувана от желанието ми да се махна от мама и Тод. Имах нужда да видя къде бе завършил животът ти.

Минах през портите от ковано желязо. Студът и снегът толкова напомняха за деня, в който те бяха открили, че усетих как времето ме дърпа през изминалите шест дни назад към онзи следобед. Тръгнах към изоставената сграда на тоалетната, пъхайки възможно най-дълбоко в джоба голата си ръка. Няколко малки дечица, изключително енергични и със сериозни изражения на лицата, правеха снежен човек. Една майка ги наблюдаваше, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Извика им да приключват. Децата и снежният им човек бяха единствената разлика в пейзажа; може би именно заради това се концентрирах върху тях или пък бях привлечена от тяхната невинност и незнание за случилото се тук. Вървях към мястото, където те бяха открили, голата ми ръка бе изтръпнала от студа. Усещах натрупалия се по тънките ми подметки сняг. Обувките ми не бяха предназначени за разходки из зимен парк, а за нюйоркско обедно парти в един друг живот.

Стигнах до изоставената тоалетна, напълно неподготвена за букетите. Бяха стотици. Не като океана от цветна скръб след смъртта на принцеса Даяна, но въпреки това — купища букети. Някои бяха наполовина заровени в снега — явно оставени преди няколко дни, — други бяха по-нови, цветята бяха все още свежи в целофанените си обвивки. Имаше и плюшени играчки и за момент се обърках, преди да осъзная, че са за Хавиер. Малката сграда бе опасана от полицейски кордон и мястото на смъртта ти приличаше на изряден пакет, завързан с жълто-черна пластмасова лента. Помислих си колко е странно полицията да заявява така явно закъснялото си присъствие, толкова време след като ти действително бе имала нужда от помощта им. Лентата и цветята бяха единствените цветни петна в белия парк.

Проверих дали има някого наоколо, после се прехвърлих през лентата. Тогава не ми се стори странно, че няма патрулиращ. После Върнън ми каза, че на всяко местопроизшествие трябва да присъства полицай. Трябва да стоят до тази лента, независимо от времето. Споделя, че по време на такива патрули ужасно й се прихожда до тоалетната. Именно това, каза ми веднъж тя, щяло да сложи край на кариерата й в редовете на полицията, а не фактът, че е прекалено чувствителна. Да, лъжа те.

Влязох вътре. Няма нужда да ти описвам какво видях. В каквото и състояние да си била, сигурна съм, че си забелязала всеки детайл от интериора. Имаш очи на художник и ми се иска последното място, което си видяла, да не беше толкова мръсно, противно и грозно. Влязох в една кабинка и забелязах петна от кръв по циментовия под, както и кафеникави пръски по лющещите се стени. Повърнах в една мивка, преди да разбера, че отдолу няма тръба. Знаех, че никой не би избрал доброволно това място. Никой не би избрал да умре тук.

Опитах се да не мисля за това, че си била пет нощи тук, съвсем сама. Опитах се да се хвана за представата си за това, как напускаш тялото си в стил Шагал, но не можех да съм сигурна за времето. Дали душата ти се е отделила от тялото си в мига, в който си умряла, както горещо се надявам? Или може би е станало по-късно, когато са те открили, когато тялото ти е било видяно от някой друг, освен от убиеца ти. Или пък в моргата, когато сержантът от полицията дръпна одеялото и аз те идентифицирах — дали скръбта ми бе тази, която те освободи?

Излязох от вонящата гадна сграда и започнах да вдишвам дълбоко, докато не ме заболяха дробовете, благодарна за белия леден въздух. Сега видях смисъл в букетите. Добрите хора се опитваха да се борят срещу злото с цветя; доброто воюваше под бойния флаг на букетите. Спомних си пътя към Дънблейн с редиците плюшени играчки по цялото му протежение. Преди не схващах защо някой би си въобразил, че семейство, загубило детето си, би се зарадвало на едно плюшено мече. Но сега разбирах: хилядите плюшени играчки — израз на съчувствие — заглушаваха до известна степен ехтящия ужас от изстрелите. „Човечеството не е такова“, казват даровете. „Ние не сме такива. Светът не е само такъв.“

Зачетох се в картичките. Написаното на някои от тях не можех да различа, бяха прогизнали от снега, мастилото се беше разляло по влажната хартия. Разпознах името на Кася — беше оставила плюшено мече, а на етикета му с едър детски почерк беше написала „Хавиер“, точката над и-то бе оформена като сърце, отдолу имаше кръстчета, изобразяващи целувки, кръгчета — за прегръдки. Снобът в мен потръпна от лошия й вкус, но същевременно бях трогната и се почувствах виновна за снобизма си. Твърдо реших да потърся телефонния й номер, щом се прибера у дома, и да й благодаря за съчувствието.

Събрах картичките, които още се четяха, за да ги отнеса със себе си — никой друг не би се заинтересувал от тях, освен мама и аз. Докато ги слагах в джобовете си, видях наблизо един мъж на средна възраст с лабрадор; кучето беше на къса каишка. Човекът носеше букет хризантеми. Спомних си, че го бях видяла следобеда, в който те откриха — наблюдаваше действията на полицаите. И тогава кучето се опъваше, за да се измъкне на свобода. Човекът се колебаеше, може би ме изчакваше да си тръгна, преди да положи цветята си. Приближих към него. Носеше каскет от туид и туристическо сако — земевладелец, който би трябвало да се разхожда из провинциалното си имение, вместо из лондонски парк.

— Бяхте ли приятел на Тес? — попитах го.