Сестра

— Достатъчно добре ли сте, за да продължите?

— Напълно — гласът ми звучи отсечено. Той усеща, че това е стилът, който предпочитам, и продължава: — Поискахте ли от детектив Финбъро копие от резултатите от аутопсията?

— Не и тогава, не. Повярвах на думите му, че не е установено нищо друго, освен прерязване на вените й.

— И тогава отидохте в парка?

— Да. Сама.

Не съм сигурна защо го добавих. Сигурно чувството, че Тод ме е предал, е все още живо — дори и сега, когато няма никакво значение.

Хвърлям поглед към часовника; почти един часът е.

— Може ли да прекъснем за обяд? — питам. След десет минути имам среща с мама в ресторанта на ъгъла.

— Разбира се.

Обещах да ти разкажа историята, без да избързвам, но не е честно нито към мама, нито към теб да премълчавам какво изпитва тя сега. И тъй като аз определям правилата, от време на време си позволявам леко да ги заобиколя.

Пристигам в ресторанта няколко минути по-рано и през прозореца виждам, че мама вече седи на една от масите. Вече не си „прави“ косата и без скелето на студеното къдрене кичурите висят прави и безжизнени покрай лицето й.

Когато ме вижда, напрегнатото й изражение омеква. Прегръща ме насред ресторанта — почти не се притеснява, че препречва пътя на един сервитьор към кухнята. Отмята косата (сега е по-дълга) от лицето ми. Знам, съвсем не е типично за мама. Но мъката е изтласкала навън всичко, което сме смятали за нейното истинско „аз“, и е извадила наяве една жена, която ми се струва до болка позната и която свързвам с шумоленето на копринен пеньоар в тъмното и усещането за топла прегръдка от времето, когато още не можех да говоря.

Поръчвам половин бутилка от испанското вино риойя и мама загрижено ме поглежда:

— Сигурна ли си, че трябва да пиеш?

— Става дума само за половин бутилка, мамо. За двете ни.

— Дори съвсем малко количество алкохол може да подейства депресиращо. Четох го някъде.

Момент на мълчание, после двете избухваме в смях — почти истински, — защото депресията е далеч за предпочитане пред болката от загубата.

— Трябва да е трудно отново да минаваш през всичко това, пак да си го спомняш — казва тя.

— Всъщност, не е толкова зле. Адвокатът на обвинението, господин Райт, е много любезен.

— Докъде стигна?

— До парка. Веднага след като бях научила резултатите от аутопсията.

Тя премества ръката си и полага дланта си върху моята, така че се държим за ръце подобно на влюбена двойка, съвсем открито.

— Тогава трябваше да те спра. Навън беше много студено.

Топлината на ръката й върху моята ме кара да се просълзя. За щастие, където и да отидем тези дни, двете с мама сме запасени най-малко с по два пакета носни кърпички в джобове и чанти, както и с малки найлонови торбички, в които да събираме употребяваните. Също така нося вазелин и гланц за устни, както и будещите напразни надежди етерични масла на доктор Бах за случаите, когато сълзите ме налегнат на някое неподходящо място, като магистралата или супермаркета например. Скръбта върви с цял куп аксесоари за дамска чанта.

— Тод трябваше да дойде с теб — казва тя и критиката и по отношение на бившия ми годеник по някакъв начин звучи като одобрение на самата мен.

Избърсвам си носа с кърпичката, която ми бе дала миналата седмица — малка, памучна, избродирана с цветя. Казва, че памукът дразни по-малко от хартията, понеже е малко по-екологичен, и аз знам, че ти би одобрила това.

Тя стисва ръката ми:

— Заслужаваш да бъдеш обичана. Истински обичана.

Във всеки друг случай казаното би прозвучало като клише, но от устата на мама, която никога преди не е произнасяла подобни неща, думите звънят като чиста монета.

— Ти също.

— Изобщо не съм толкова сигурна, че си струвам.

Този разговор може да ти се стори странен заради неговата директност. Вече съм свикнала, но ти — не. Винаги е имало различни нюанси по време на нашите семейни събирания, теми — табу, които никой не се е осмелявал да зачекне; разговорите ни винаги са се движели на пръсти в кръг и са се озовавали в задънена улица, така че в крайна сметка да се откажем напълно от комуникацията един с друг. Е, мама и аз сега разсъбличаме тези нежелани гости: Предателство. Самота. Загуба. Гняв. Говорим за тях, докато станат невидими, така че вече да не висят помежду ни.

Има един въпрос, който никога не съм й задавала, отчасти защото съм почти сигурна, че зная отговора, отчасти защото — нарочно, мисля, — никога не сме създавали ситуация, в която да го обсъдим.

— Защо ме наричахте с второто ми име, а не с първото? — питам. Предполагам, че двамата с татко — и най-вече татко — от самото начало са сметнали, че прекрасното романтично име Арабела не ми пасва, затова са предпочели конвенционалното Биатрис. Но бих искала да чуя детайлите.

— Няколко седмици преди да се родиш, ходихме в Националния театър да гледаме „Много шум за нищо“ — отвръща мама. Трябва да е забелязала изненадата ми, защото добавя: — Баща ти и аз правехме и такива неща, преди да се появят децата — отивахме да прекараме вечерта в Лондон и хващахме последния влак на обратно. Биатрис е главната героиня. Толкова е храбра! И открита. Личност. Това име ти подхождаше дори когато беше бебе. Баща ти казваше, че Арабела е прекалено сладникаво за теб.

Отговорът на мама е напълно неочакван и аз, всъщност съм малко зашеметена от него. Чудя се дали ако като малка знаех каква е причината да бъда наречена така, щях да опитам да се издигна до името си и вместо да се изживявам като провалила се Арабела, да се превърна в една храбра Биатрис. Но макар да ми се иска, не мога да разсъждавам прекалено дълго върху това. Зададох този въпрос само като предисловие към истинския.

Разстроена си, че е повярвала във версията за самоубийството ти — след Лео, и след като си знаела каква скръб ще причиниш с постъпката си. Опитах се да ти обясня, че мама сграбчваше всеки безопасен парапет, че това бе нейният рефлекс за самосъхранение, но трябва да го чуеш и от нея.

— Защо мислеше, че Тес се е самоубила? — питам я.

Ако въпросът ми я изненадва, тя не го показва, нито за миг не се поколебава в отговора си:

— Защото по-скоро бих прекарала остатъка от живота си в самообвинения, отколкото да си мисля, че Тес е изпитвала страх дори за секунда.

Сълзите й капят върху бялата покривка, но тя не се притеснява от погледите на сервитьора; вече не я е грижа за формалностите и за подходящото държание на публично място. Тя е майката в шумолящия пеньоар, седнала на ръба на леглата ни, и от нея се разнася аромат на крем за лице в тъмното. Едва забележимата проява на старото майчинско излъчване у нея сега е напълно изложено на показ.

Нямах представа, че е възможно да съществува такава голяма обич към някого, докато не видях как мама скърби за теб. Когато Лео умря, аз през цялото време бях в пансиона и не бях станала свидетел на мъката й. Намирам скръбта й едновременно за шокираща и прекрасна. Кара ме да не се страхувам от майчинството, от риска да изпитам онова, което изпитва тя сега — онова, през което си минала ти заради Хавиер.

Възцарява се кратко мълчание — последица от предишни мълчания, — но после мама отново проговаря:

— Знаеш, че не възразявам много срещу процеса. Всъщност изобщо не възразявам, ако трябва да съм напълно искрена. — Тя ме поглежда, проверява за реакция, но аз нищо не казвам. Чувала съм я да казва същото и преди, по всевъзможни начини. Не я е грижа за справедливостта или отмъщението, само за теб.

— Дни наред името на Тес е по първите страници на вестниците — обявява мама с гордост. (Мисля, че вече ти казах, колко горда е от всичкото това медийно внимание.) Вярва, че заслужаваш да си на първа страница, да си новина номер едно — не заради историята ти, а защото всеки трябва да узнае всичко за теб. Хората трябва да разберат за твоята добрина, топлота, талант, красота. За мама това не е събитие от рода на „Спрете часовниците“, а „Прочетете пресата!“, „Включете телевизорите!“, „Вижте моята прекрасна дъщеря!“