Сестра

— Беата!

Гласът й ясно се откроява сред гласовете на мъжете. Кася. Без съмнение. Истинска. Тя не ражда. Уилям не е с нея. Искам да се изсмея високо от облекчение. Но тъй като не мога да се смея с превръзка през устата, усещам как сълзите ми стоплят студените ми страни.

Уилям сигурно се беше оказал прав, че в полицията ме смятат за способна на самоубийство — сигурно по тази причина са приели на сериозно сигнала на Кася, че съм изчезнала. Може би — пак както беше предсказал той, — те бяха предположили, че това ще е мястото, което бих избрала да сложа край на живота си. Или може би двете думи odcisk palka от съобщението ми до Кася ги бяха довели тук?

С мъка различавам някакво петно по цимента. Наистина става по-светло. Сигурно се съмва.

— Беата!

Гласът й вече е съвсем близко.

Пейджърът ми отново изпищява. Не е необходимо да отговарям, защото осъзнавам, че те използват сигнала му, за да ги отведе при мен. Значи през цялата нощ Кася не беше преставала да ми звъни не защото е имала нужда да съм с нея, докато ражда бебето си, а защото се е притеснявала за мен. Това е последният фрагмент от огледалото. Защото през цялото време всъщност тя се беше грижила за мен, а не аз за нея, нали? Беше дошла в апартамента ти през онази нощ, защото имаше нужда от подслон, но беше останала, защото скърбях и бях самотна. Именно нейните ръце, охлузени и насинени, ме бяха успокоили през онази нощ — първата нощ, в която бях спала нормално, откакто ти беше умряла. И когато ме караше да танцувам, когато не исках, и да се усмихвам, когато не ми се усмихваше, целта й е била поне за малко да изпитам нещо различно от болката и гнева.

Същото се отнася и за теб. Мирисът на лимони би трябвало да е напълно достатъчен, за да ми напомни, че ти също се беше грижила за мен. Аз държах ръката ти на погребението на Лео, но ти здраво стискаше моята в отговор. И именно ти ми даде сили да изкарам тази нощ, Тес, фактът, че мислех за теб и разговарях с теб; ти ми помогна да дишам.

Чувам воя на сирена в далечината. Приближава. Права си: това е звукът, който известява, че цивилизованото общество се грижи за гражданите си.

Докато чакам да бъда спасена, знам, че съм съкрушена от мъка, но също и че смъртта ти не ме е сринала със земята. Защото ти си ми сестра и си във всяка фибра на тялото ми. И тази фибра е видима — две нишки ДНК, оплетени в двойна спирала във всяка клетка от тялото ми, доказващи съвсем очевидно, че двете сме сестри. Но има и други връзки, които ни свързват, които не биха могли да бъдат видени дори през лупата на най-силния електронен микроскоп. Свързани сме чрез смъртта на Лео, напускането на татко и загубени домашни пет минути след времето, в което трябваше да сме тръгнали за училище; от ваканциите в Скай и коледните ритуали (в пет и десет можеш да отвориш първия подарък от върха на висналия пред камината чорап, в пет и десет ти е разрешено да опипваш; преди това само гледаш, като преди полунощ дори не можеш да хвърлиш бърз поглед натам). Свързани сме със стотици хиляди спомени, които се просмукват в нас, престават да бъдат спомени и се превръщат в част от нашата същност. И в мен е онова момиченце, чиято коса с цвят на карамел се развява зад гърба му, докато лети с колелото, момичето, което погребва зайчето си, рисува експлозии от цветове, обича приятелите си и ми се обажда в най-неподходящите часове; момичето, което ме дразни и изпълва изцяло светостта на настоящия момент, което ми показва радостите в живота. И понеже си моя сестра, всичките тези неща са част от мен и аз бих направила всичко да можех да върна времето с два месеца назад и в този момент аз да съм навън и да викам твоето име, Тес.

На теб трябва да ти е било много по-студено. Снегът заглушаваше ли шума на дърветата? Беше ли смразяващо ледено и тихо? Стопляше ли те палтото, което ти бях подарила? Надявам се, че докато си умирала, си усещала колко много те обичам.

Отвън се чуват стъпки и вратата се отваря.

Толкова часове на черен ужас и безброй думи — и накрая всичко се свежда до толкова малко.

Съжалявам.

Обичам те.

Завинаги.

Бий.