Сестра

— Не. Дори не знаех името й, докато не го чух по телевизията — отвърна той. — Само от време на време си махахме за поздрав, това е всичко. Когато минаваш покрай някого достатъчно често, започваш да си създаваш един вид връзка с него. Съвсем малка, разбира се, по-скоро нещо като познанство. — Той издуха носа си. — Наистина нямам право да бъда разстроен, знам, че е абсурдно. Ами вие? Познавахте ли я?

— Да.

Каквото и да твърдеше детектив Финбъро, аз наистина те познавах. Провинциалният земевладелец се поколеба, не беше сигурен какъв точно е етикетът за водене на разговори покрай оставени в знак на почит цветя.

— Значи оня полицай си е отишъл? Каза, че скоро ще свалят кордона, след като тоалетната вече не е сцена на местопрестъпление.

Разбира се, че вече не беше местопрестъпление — не и след като полицията беше решила, че си се самоубила. Провинциалният земевладелец, изглежда, се надяваше на реакция; реши да поразпита още малко:

— Ами, след като сте я познавали, вероятно знаете по-добре от мен какво става.

Възможно е да му беше интересно да разговаря за това. Усещането за напиращи сълзи не е неприятно. Когато са достатъчно отдалечени от теб, ужасът и трагедията могат да бъдат стимулиращи, дори е вълнуващо да се докоснеш до скръб, която не е твоя. Би могъл да разкаже на хората — и без съмнение по-късно го е направил, — че е бил до известна степен лично засегнат от това, имал е мъничка роля в драмата.

— Аз съм й сестра.

Да, използвах сегашно време. Това, че беше мъртва, не можеше да ме спре да съм ти сестра, връзката ни не бе останала в миналото, иначе не бих скърбяла в сегашно време. Земевладелецът май се притесни. Мисля, че се беше надявал и аз да съм на достатъчно безопасно емоционално разстояние от случилото се като него.

Отдалечих се.

Снегът, който беше прехвърчал от време на време на меки снежинки, стана по-плътен и гневен. Видях, че снежният човек на децата е започнал да изчезва под новата пелена. Реших да използвам друг изход — споменът за чувствата ми, когато си тръгвах първия път от тук, бе твърде пресен, за да извървя същия път отново.

Когато приближих до галерия „Серпентин“, се изви жестока снежна буря и задуши с бяло покривало дървета и треви. Скоро цветята ти и играчките на Хавиер ще бъдат изцяло покрити, ще станат невидими. Не си усещах стъпалата, голата ми ръка ме болеше от студ. В устата си още усещах вкуса от повръщаното. Реших да вляза в галерията и да проверя дали вътре няма кафене. Но щом приближих сградата, видях, че е потънала в мрак, вратите бяха заключени. Една бележка на прозореца уведомяваше, че галерията няма да бъде отворена до април. Саймън не би могъл да се срещне с теб на това място. Беше последният човек, който те е видял жива, и беше излъгал. Лъжата му забръмча в главата ми — единственият звук, който падащият сняг не успя да заглуши.

Вървях към апартамента ти по Чепстоу Роуд, стиснала в ръка мобилния си телефон, и се опитвах да се свържа с детектив Финбъро; джобовете ми бяха пълни с картички от плюшени играчки и букети. Отдалеч видях застаналия отвън Тод; кръстосваше напред-назад с къси нетърпеливи крачки. Мама вече беше хванала влака си за дома. Той ме последва вътре, а облекчението трансформира притеснението му в раздразнение.

— Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти даваше заето.

— Саймън излъга, че се е срещнал с Тес в галерия „Серпентин“. Трябва да кажа на детектив Финбъро.

Реакцията на Тод, или по-скоро липсата на реакция, би трябвало да ме подготви за тази на детектив Финбъро. Но точно тогава детективът вдигна телефона си. Казах му за Саймън.

Гласът му прозвуча търпеливо, дори нежно:

— Може би просто се е опитвал да остави добро впечатление.

— Като излъже?

— Като ни каза, че са се срещнали в галерия. — Не можех да повярвам, че детектив Финбъро му измисляше оправдания. — Говорихме със Саймън, щом разбрахме, че е бил с нея онзи ден — продължи той. — И нямаме никакви причини да смятаме, че има нещо общо със смъртта й.

— Но е излъгал за мястото, на което са били.

— Биатрис, мисля, че би трябвало да се опиташ да…

Прехвърлих набързо през ума си клишетата, които мислех, че се кани да използва: би трябвало да се опитам да „продължа напред“, „да оставя миналото зад гърба си“, дори бе възможно да излезе с някои по-цветисти фрази от рода на „приеми истината и продължи живота си“. Прекъснах го, преди някое от въпросните клишета да е приело вербална форма:

— Видяхте мястото, където е умряла, нали?

— Да, видях го.

— Мислите ли, че някой би избрал да умре там?

— Не вярвам, че е въпрос на избор.

За момент си въобразих, че е почнал да ми вярва, после осъзнах, че смята, че психическото ти състояние е довело до твоята смърт. Подобно на вманиачена психарка, останала с единствения избор да повтаря едно и също действие стотици пъти, една страдаща от следродилна депресия жена е пометена от мощната вълна на лудостта, довела я до неизбежно самоунищожение. Смъртта на млада жена с приятели, семейство, талант и красота, събужда съмнения. Дори бебето й да умре, краят на живота й е под голяма въпросителна. Но ако в списъка с жизнеутвърждаващи прилагателни бъде подхвърлено съществителното „психоза“, въпросителната изчезва; заключението за самоубийство създава ментално алиби на убиеца.

— Някой я е вкарал в онова ужасно място насила и я е убил.

Детектив Финбъро продължи да е търпелив с мен:

— Няма никаква причина някой да иска да я убие. Не става дума за сексуално насилие, слава богу, нито за грабеж. А когато разследвахме изчезването й, не открихме нито един човек, който да й е желаел злото, точно обратното.

— Поне ще поговорите ли отново със Саймън?

— Наистина не вярвам, че ще спечелим нещо от това.

— Дали защото Саймън е син на министър?

Запратих в лицето му това обвинение в опит да го засрамя и по този начин да го накарам да промени мнението си.

— Моето решение да не разговарям отново със Саймън Грийнли се дължи на това, че един подобен разговор би бил безпредметен.

Сега, когато го познавам по-добре, знам, че използва официален език, когато се чувства емоционално притиснат.

— Но все пак сте наясно, че бащата на Саймън е Ричард Грийнли, член на парламента?

— Не мисля, че този разговор ще ни отведе донякъде. Може би…

— Тес не си заслужава риска, нали?

Господин Райт ми е сипал чаша с вода. От описанието на тоалетните ми се беше повдигнало. Бях му казала за лъжата на Саймън и разговора ми с детектив Финбъро. Но премълчах, че докато разговарях с детектива, Тод беше закачил палтото ми. Беше извадил картичките от джобовете му и прилежно ги беше подредил да съхнат; всяка пригладена плажна картичка беше като знак на неодобрение. Знаех, че взема страната на детектив Финбъро, макар да можеше да чуе само моята.

— Значи, след като детектив Финбъро ви каза, че няма да разпита отново Саймън, решихте да го сторите сама? — пита господин Райт. Мисля, че долавям весела нотка в гласа му; не бих се изненадала.

— Да, превръщаше се в нещо като навик.

А само осем дни по-рано, докато летях към Лондон, бях човек, който винаги бе избягвал конфронтациите. Но в сравнение с убийствената бруталност на твоята смърт, конфронтацията с думи изглеждаше безобидна и дори малко тривиална. Защо в миналото винаги се притеснявах, че дори се и страхувах да влизам в конфликти? Сега това ми се струва толкова слабохарактерно — чак смешно.

Тод излизаше да търси тостер. Не мога да повярвам, че сестра ти си е припичала филийките на скарата. Тостерът ни в Ню Йорк имаше функции за размразяване и за загряване на кроасани, които всъщност наистина използвахме.

На прага се обърна към мен:

— Изглеждаш уморена.

Загрижен ли беше, или ме критикуваше?

— Снощи ти казах, че трябва да вземеш една от сънотворните таблетки, които ти донесох по предписание на доктор Броудбент.