Сестра

— Грешката ви не е била, че сте й поставили диагноза „депресия“, когато тя всъщност е страдала от психоза. — Той се опита да ме прекъсне, но аз продължих: — Грешката ви е, че нито веднъж не сте си и помислили, че може да ви казва истината.

Докторът отново направи опит да ме прекъсне. И теб ли така е прекъсвал, когато си се опитвала да му обясниш какво ти се случва? А си мислех, че от психиатрите се изисква да слушат. Предполагам, че по време на спешен преглед по линия на здравната каса, проведен най-вероятно в някоя препълнена с хора клиника, няма много време за слушане.

— Дали поне веднъж не сте се замислили, че заплашителните телефонни обаждания може да са истински, също както и мъжът, който я е последвал в парка през онзи злополучен ден и я е убил? — попитах го.

— Тес не е била убита.

Стори ми се странно, че е толкова категоричен в изказването си. В края на краищата, едно убийство би го освободило от кукичката на сгрешената диагноза. Той замълча, после произнесе думите си така, все едно му причиняваха физическа болка.

— Както ви казах, на Тес й се причуваха разни работи — ако искате, можем да поспорим за интерпретацията. Но освен това тя страдаше и от зрителни халюцинации. Когато я прегледах, ги определих като особено ярки кошмари, нещо, което не е необичайно за един депресиран и изпаднал в дълбока скръб пациент — продължи доктор Никълс. — Но после препрочетох бележките й и беше повече от очевидно, че са били халюцинации — нещо, което съм пропуснал. — Леката следа от покруса, която бях забелязала по-рано, се разля по цялото му лице. — Визуалните халюцинации са ясен сигнал за акутна психоза.

— Какви бяха „халюцинациите“ й?

— Трябва да уважавам правото на лекарска тайна.

Помислих си, че е странно така изведнъж да се сети за конфиденциалността между лекар и пациент, след като до този момент тя изобщо не го беше възпряла. Зачудих се дали има причина за това, или пък е просто поредната проява на неговата некомпетентност.

— Накарах я да ми нарисува онова, което вижда — продължи той и лицето му стана мило. — Мислех, че ще й е от полза. Може би бихте могли да откриете рисунките й?

Секретарката влезе. Времето ми беше изтекло, но аз не помръднах от мястото си:

— Трябва да отидете в полицията и да им кажете, че се съмнявате да е имала следродилна психоза.

— Но аз не се съмнявам. Знаците бяха там, както казах, само че аз пропуснах да ги забележа.

— Вие не сте причината, поради която тя е умряла, но може да сте причината, поради която нейният убиец ще се измъкне безнаказано. Заради вашата диагноза никой не го търси.

— Биатрис…

За пръв път използваше малкото ми име. Звънецът беше иззвънял; часът беше свършил, така че сега можеше да е по-искрен с мен. Не помръднах, но той стана от мястото си.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо повече. Не мога да променя професионалната си преценка само защото вие го искате, защото пасва на хипотезата, с която сте си обяснили смъртта й. Направих грешка — ужасна погрешна преценка. И трябва да си понеса последствията.

Чувството за вина преливаше от всяка негова дума — малко ручейче, заплашващо да се превърне в пълноводен поток. Изглежда изпитваше облекчение, че най-сетне може да го излее навън:

— Грозните факти са, че една млада жена с пуерперална психоза е останала недиагностицирана и аз трябва да поема своя дял от вината за нейната смърт.

Каква ирония само, че с чувството за доблест се спори много по-трудно, отколкото с неговата противоположност. Моралното издигане просто е прекалено сигурно, макар и неудобно.

Прозорецът на офиса е отворен. Навън вали пролетен дъжд, събрал в себе си мириса на трева и дървета, преди да падне долу, върху циментовите тротоари. Усещам леко понижаване на температурата, подушвам го още преди да съм го забелязала. Почти съм привършила с разказа си за срещата ми с доктор Никълс.

— Мислех, че вярва, че е допуснал трагична грешка, и наистина е ужасен от себе си.

— Помолихте ли го да отиде в полицията? — пита господин Райт.

— Да, но той продължи да настоява, че е сигурен, че Тес е страдала от пуерперална психоза.

— Въпреки че това се е отразявало зле върху професионалната му репутация.

— Да. И за мен бе изненадващо. Но отдадох мотива му на неуместен морален кураж; да се съгласи с мен, че Тес не е имала психоза, а е била убита, би било проява на страх. В края на срещата ни си тръгнах убедена, че е безнадежден като психиатър, но е свестен като човек.

Прекъсваме за обяд, господин Райт има планирана среща и аз излизам от следствената служба сама. Навън продължава да вали.

Така и не отговорих на имейла ти, за да ти разкрия истинската причина, поради която посетих терапевт. Защото накрая все пак го направих. Шест седмици след като двамата с Тод се бяхме сгодили. Мислех си, че с женитбата ще престана да се чувствам толкова несигурна. Но годежният пръстен на пръста ми не беше новата опора в живота, на която се бях надявала. Отидох при доктор Уонг, интелигентна и изпълнена със съчувствие жена, която ми помогна да разбера, че след като татко и Лео са ни напуснали един след друг в разстояние на няколко месеца, моето чувство за изоставеност и последвалата го несигурност не са никак изненадващи. Ти беше права за тези две рани. Но изпращането ми в интерната през същата година бе последната капка, която затвърди усещането ми, че съм изоставена.

По време на сеансите разбрах, че мама не ме беше отхвърлила, а просто се бе опитала да ме предпази. Ти беше доста по-малка, така че можеше да те защити от мъката си, но щеше да й е много по-трудно да я скрие от мен. Каква ирония: беше ме изпратила в интернат, защото си мислеше, че така за мен ще бъде по-сигурно от емоционална гледна точка.

И така, с помощта на доктор Уонг започнах да разбирам по-добре не само себе си, но и мама, бързо и лесно насъбраното обвинение се трансформира в трудно спечелено осъзнаване на нещата.

Проблемът бе, че осъзнаването на причината, поради която се чувствах несигурна, не ми помогна да поправя вече причинените вреди. Нещо в мен се беше прекършило и сега знаех, че намеренията зад всичко случило се са били добри — все едно да събориш някоя порцеланова фигурка на пода, докато бършеш праха, вместо да я счупиш нарочно. Но счупеното си оставаше счупено.

Така че, мисля, ще разбереш защо не споделям скептицизма ти по отношение на психиатрите. Но съм съгласна с теб, че имат нужда от артистична чувствителност също толкова, колкото и от добра научна подготовка (доктор Уонг беше завършила сравнителна литература, преди да се отдаде на медицината), както и с думите ти, че един добър психиатър е модерната версия на ренесансовия човек. Докато ти казвам всичко това, се чудя дали уважението и благодарността, които изпитвах към моя собствен психиатър, не бяха повлияли на мнението ми за доктор Никълс; дали това не бе истинската причина да реша, че дълбоко в себе си той е един добър човек.

Връщам се в следствената служба преди господин Райт, който пристига пет минути по-късно и има притеснен вид. Може би срещата му не беше минала добре. Предполагам, че е била свързана с теб. Случаят ти е сензация — заглавия на първа страница, телефонни обаждания от страна на народни представители от името на любопитните избиратели.

Трябва да е огромна отговорност за господин Райт, но той не само е в състояние да скрие напрежението, под което се намира, а и не ме натоварва по никакъв начин, за което съм му благодарна. Той натиска копчето на касетофона и продължаваме.

— Колко скоро след срещата ви с доктор Никълс открихте картините?

Не е нужно да конкретизира за кои картини става дума.

— Веднага щом се прибрах в апартамента й, ги потърсих в спалнята й. Беше изнесла всичките си мебели навън, с изключение на леглото. Дори гардеробът беше в дневната, където изглеждаше нелепо.