Сестра

Критикуваше ме.

Излезе, за да купи тостера.

Не бях му обяснила защо не можех да взема приспивателното — щях да се почувствам като страхливка, ако дори само за няколко часа те блокирах от съзнанието си. Нито пък можех да му кажа, че имам намерение да се срещна със Саймън, защото той щеше да се сметне за морално задължен да ме възпре от подобна „прибързана и нелепа“ постъпка.

Открих адреса на Саймън в тефтера ти и паркирах пред триетажната му къща в Кенсингтън. Саймън натисна бутона на интеркома и ме пусна да вляза. Заизкачвах се към последния етаж. Когато отвори вратата, едва го познах. Мекото му бебешко лице беше набраздено от умора; едва наболата му като на модел от реклама брада бе започнала да пораства.

— Бих искала да си поговорим за Тес.

— Защо? Мислех, че я познаваш най-добре — гласът му беше злобен от ревност.

— Но ти също си бил близък с нея, нали? — попитах.

— Да.

— Е, мога ли да вляза?

Той остави вратата отворена и аз го последвах в просторната луксозна всекидневна. Това трябва да беше лондонското убежище на баща му, когато не обикаляше из избирателния си район. По протежението на цялата стена се виждаше огромна картина, изобразяваща затвор. Отблизо забелязах, че картината всъщност е колаж: затворът беше направен от хиляди снимки на бебешки лица с паспортен размер. Беше интересно и отблъскващо.

— Галерия „Серпентин“ е затворена до април, няма как да си се срещнал с Тес там.

Той просто сви рамене, очевидно не му пукаше.

— Защо излъга? — попитах.

— Просто ми хареса идеята, това е всичко — отвърна той. — Така срещата ни щеше да прилича повече на среща между двама влюбени. Галерия „Серпентин“ е от местата, които Тес би избрала за любовна среща.

— Но вашето не беше любовна среща, нали?

— Нима вече има някакво значение дали малко ще пренапиша историята ни? И ще я направя такава, каквато ми се иска да е била? Ще вкарам малко фантазия в нея? Това няма да навреди на никого.

Идеше ми да му изкрещя, но нямаше да постигна нищо, освен един кратък миг на моментно задоволство от освободения навън гняв.

— Защо си я срещнал в парка? Навън трябва да е било кучешки студ.

— Тес беше тази, която искаше да отидем там. Каза, че имала нужда да е навън. Побърквала се, когато се намирала в затворени пространства.

— „Побърквала“? Тази дума ли е използвала?

Никога не те бях чувала да я употребяваш. Макар много-много да не мислиш какви ги приказваш, все пак внимателно си подбираш думите, освен това си голяма патриотка по отношение на английския език и ме гледаш отвисоко заради американизмите, които използвам.

Саймън вдигна кадифена торбичка от един огледален шкаф.

— Може да е казала, че изпитва клаустрофобия. Не си спомням.

Това ми звучеше по-вероятно.

— Каза ли ти защо иска да те види? — попитах го.

Той се засуети покрай хартийките за свиване на цигари, не ми отговори.

— Саймън…?

— Просто искаше да прекара известно време с мен. Господи, толкова ли ти е трудно да го схванеш?

— Как разбра, че е мъртва? — попитах. — Някой приятел ли ти каза? Казаха ли ти за разрезите по вътрешната страна на ръцете й?

Исках да го разплача, защото знаех, че сълзите разтварят във влажна сол преградите около онова, което искаме да запазим далеч от очите на околните.

— Казаха ли ти, че е прекарала цели пет нощи — съвсем сама! — в една воняща мръсна обществена тоалетна?

Очите му започнаха да се наливат със сълзи, гласът му стана по-тих от обикновеното:

— Онзи ден, когато ме завари пред апартамента й. Чаках зад ъгъла, докато не излезе. Тогава те последвах с мотора си.

Като през мъгла си спомних, че чух бръмченето на мотор, когато поемах към Хайд Парк. След това вече не му обърнах внимание.

— С часове стоях пред портите на парка. Валеше сняг — продължи Саймън. — Вече бях премръзнал, помниш ли? Видях те да излизаш с онази полицайка. Видях и един микробус с тъмни стъкла. Никой не искаше да ми каже нищо. Не бях член на семейството.

Сега сълзите му вече се лееха; той не направи никакво усилие да ги спре. Намирах го за отблъскващ, също както изкуството му.

— По-късно същата вечер съобщиха за трагедията по новините — продължи той. — Беше кратък репортаж — нямаше и две минути — и в него се говореше за млада жена, чието мъртво тяло е било открито в тоалетна в Хайд Парк. Показаха студентската й снимка. Ето как разбрах, че е мъртва.

Трябваше да издуха носа си и да избърше очите си, и аз прецених, че това е подходящият момент да се намеся:

— И защо всъщност е искала да се срещне с теб?

— Каза, че е уплашена. Искаше да й помогна.

Сълзите бяха подействали така, както бях предвидила; бях стигнала до това житейско прозрение през онази първа вечер в пансиона, когато се бях пречупила и бях признала пред директорката, че ми липсват не мама и дома ми, а татко.

— Сподели ли защо е уплашена?

— Каза, че получавала странни телефонни обаждания.

— Спомена ли кой е бил?

Той поклати отрицателно глава. И аз изведнъж се усъмних дали сълзите му са истински или като на крокодила от поговорката — безмилостни и без грам съжаление.

— Защо мислиш, че е избрала теб, Саймън? Защо не се е обърнала към някой от другите си приятели?

Вече беше изтрил сълзите си, отново се затваряше в черупката си:

— Бяхме много близки.

Може би забеляза скептицизма ми, защото тонът му стана гневно-обиден:

— За теб е по-лесно, ти си й сестра, имаш право да скърбиш за нея. Хората очакват от теб да се сринеш психически. А аз дори не мога да кажа, че ми е била гадже.

— Не ти се е обадила, нали? — попитах го.

Саймън не отвърна.

— Тес никога не би използвала чувствата ти към нея, за да извлече лична изгода.

Той се опита да запали цигарата си, но пръстите му трепереха и не успяваха да накарат запалката да проработи.

— Какво се случи в действителност?

— Звънях й много пъти, но или попадах на телефонния и секретар, или линията беше заета. Но накрая тя вдигна. Каза, че трябвало да излезе навън. Предложих й да се срещнем в парка и тя се съгласи. Не знаех, че галерия „Серпентин“ е затворена. Надявах се, че можем да отидем там. Когато се видяхме, тя ме попита дали може да отседне в моя апартамент. Имала нужда от човек до себе си двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. — Той млъкна ядосан. — Каза, че съм единственият от колежа, който не работи.

— Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?

— Непрекъснато. Не си спомням точния израз, който използва. Господи, има ли значение? — Имаше значение, защото придаваше автентичност на думите му. — Беше уплашена и ме помоли за помощ, защото й бях удобен.

— Защо тогава я остави?

Въпросът ми, изглежда, го жегна.

— Какво?

— Каза, че искала да остане при теб. Защо тогава не си й позволил?

Най-накрая успя да запали джойнта и дръпна жадно от цигарата:

— Добре де, казах й какво изпитвам към нея. Колко я обичам. Всичко.

— Натрапил си й се?

— Не беше така.

— И тя те е отрязала?

— Направо. Без да смекчава удара. Каза, че този път не мислела, че би могла да ми предложи „искрено“ да си останем приятели.

Чудовищният му егоизъм бе погълнал цялата му жал към теб, към твоята мъка, докато превръщаше него самия в жертва. Но моят гняв беше по-голям от егото му.

— Обърнала се е за помощ към теб, а ти си се опитал да се възползваш от нуждата й от закрила.

— Тя искаше да се възползва от мен, точно обратното беше.

— Значи все още е искала да остане при теб?

Той не отвърна, но можех да предположа какво е последвало.

— Само че без обвързаност?

Саймън продължаваше да мълчи.

— Но ти не би допуснал това, нали?

— И да бъда в позициите на по-слабия?

Мисля, че за момент просто останах втренчена в него, твърде зашеметена от противния му егоизъм, за да отвърна каквото и да било. Той си помисли, че нещо не съм разбрала: