Сестра

— Когато ви попитах за реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията, имах предвид дали сте им повярвали.

Изпитвам силен срам, но съм благодарна, че бях запазила поне Шагал за себе си. Господин Райт ме гледа и изражението му омеква.

— Радвам се, че не бях пределно ясен.

Все още се чувствам ужасно неловко, но му се усмихвам в отговор — неумела първа стъпка към самоиронията. И мисля, че наистина знаех, че той искаше да говоря за резултатите. Но точно както бях предпочела да попитам детектив Финбъро защо аутопсията е извършена толкова бързо, отлагах да коментирам резултатите от нея с господин Райт. Сега трябва да го направя.

— По-късно същия ден детектив Финбъро дойде в апартамента с резултатите от аутопсията, за да ми ги покаже.

Беше казал, че предпочита да го направи лично, и аз си помислих, че това е много мило от негова страна.

През прозореца на всекидневната ти наблюдавах как детективът слиза надолу по стълбите и се зачудих дали върви бавно, защото са хлъзгави от леда, или защото тази среща не му е много по сърце. След него се виждаше полицай Върнън, с равни обувки, които й осигуряваха добра опора. За всеки случай се държеше за парапета с ръце в ръкавици; уравновесена, стабилна жена, майка на деца, за които тази вечер щеше да се грижи.

Детектив Финбъро влезе в дневната ти, но нито седна, нито свали палтото си. Бях се опитала да надуя до дупка радиаторите ти, но въпреки това апартаментът ти продължаваше да е неприятно студен.

— Сигурен съм, че ще изпитате облекчение да научите, че по тялото на Тес не са открити признаци на сексуално насилие.

Неизказаното притеснение, че може да си била изнасилена, разяждаше въображението ми. Облекчението ме връхлетя с физическа сила.

Детектив Финбъро продължи:

— Сега вече знаем със сигурност, че е умряла в четвъртък, двадесет и трети януари.

Това потвърждаваше убеждението ми, че след срещата със Саймън не си излязла от парка.

— Аутопсията показва, че Тес е умряла от загуба на кръв в резултат от раните по ръцете й — продължи детективът. — Няма следи от съпротива. Няма причина да вярваме, че е замесен друг човек.

Отне ми малко време, докато схвана значението на думите му, сякаш ги превеждах от чужд език.

— Заключението на съдебния лекар е, че става въпрос за самоубийство — каза той.

— Не. Тес не би се самоубила.

Изражението на детектив Финбъро стана съчувствено:

— Сигурен съм, че при нормални обстоятелства бихте били права, но тук не можем да говорим за такива, нали? Тес е скърбяла, но е имала и постродилна…

Прекъснах го, разгневена, че се осмелява да ми обяснява постъпките ти, след като изобщо не те е познавал:

— Някога виждали ли сте някой да умира от кистозна фиброза? — попитах го. Той поклати отрицателно глава и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато аз продължих: — Гледахме как брат ни се опитва да си поеме дъх, но не можехме да му помогнем. Той упорито се опитваше да живее, но се удави в собствената си слуз, а ние нищо не можехме да направим. Когато сте гледали как някой, когото обичате, се бори с такова упорство, започвате да цените живота прекалено високо, за да го захвърлите с лека ръка.

— Както казах, сигурен съм, че при нормални обстоятелства…

— При каквито и да е обстоятелства.

Емоционалното ми нападение не разколеба сигурността му. Трябваше да го убедя с логика; мускулест, мъжки спор.

— Сигурно трябва да има някаква връзка със заплашителните телефонни обаждания?

— Психиатърът й ни каза, че най-вероятно всичко е било единствено в главата й.

Онемях:

— Какво?

— Каза ни, че е страдала от постродилна психоза.

— Телефонните обаждания са били продукт на въображението и сестра ми е била луда? Това ли твърдите сега?

— Биатрис…

— Преди ми казахте, че е страдала от постродилна депресия. Защо така внезапно променихте диагнозата на психоза?

Тонът му прозвуча много премерено на фона на огромния ми гняв.

— Наличните доказателства ни карат да вярваме, че това е по-вероятното.

— Но когато е съобщил за изчезването й, Еймиъс ви е казал, че обажданията са били истински, нали?

— Той всъщност никога не е бил пряк свидетел на някое от тях.

Помислих си дали да не му кажа, че когато пристигнах, телефонът ти беше изключен. Но това нищо не доказваше. Обажданията все така можеха да са халюцинации.

— Психиатърът на Тес ни каза, че постродилната психоза включва халюцинации и параноя — продължи детектив Финбъро. — За съжаление, много от пострадалите жени често мислят за самонараняване, а някои наистина го правят.

— Не и Тес.

— До тялото й е открит нож, Биатрис.

— Сега мислите, че е носила нож със себе си?

— Кухненски. Върху него открихме нейните отпечатъци.

— Какъв точно кухненски нож?

Не съм сигурна защо попитах, може би смътно си спомних някакъв семинар, който учеше по какъв начин задаващият въпроси може да установи контрол над разговора. След моментно колебание той отвърна:

— Десетсантиметров нож за обезкостяване, марка „Сабатие“.

Но аз чух единствено думата „Сабатие“, може би защото ме отвличаше от грозната жестокост на останалата част от описанието. Или може би думата „Сабатие“ привлече вниманието ми, защото беше абсурдно да се мисли, че може да си притежавала такъв нож?

— Тес не би могла да си позволи нож „Сабатие“.

Дали този разговор не се израждаше в някакъв фарс? Фалшив патос?

— Може да го е взела от някой приятел? — предположи детектив Финбъро. — Или да й е подарък от някого.

— Щеше да ми каже.

Съчувствието смекчи израза на съмнение по лицето му. Исках да го накарам да разбере, че споделяхме детайли от живота си, защото именно детайлите бяха нишките, които ни свързваха толкова близко една с друга. И ти щеше да се постараеш да ми споменеш за нож от марката „Сабатие“, защото този факт щеше да притежава рядката стойност на детайл от живота ти, директно свързан с моя — и двете щяхме да сме собственички на кухненски прибори от най-високо качество.

— Споделяхме най-дребните неща една с друга, мисля, че именно дреболиите бяха нещото, поради което бяхме толкова близки. И тя знаеше, че ще искам да чуя за нож „Сабатие“.

Да, знам, че не прозвуча убедително.

Гласът на детектив Финбъро беше изпълнен със съчувствие, но твърд, и аз за кратко се зачудих дали полицаите, подобно на родителите, вярват в поставянето на граници.

— Разбирам колко ви е трудно да го приемете. Също така разбирам защо имате нужда да обвините някого другиго за смъртта й, но…

Прекъснах го, събрала смелост от сигурността си в теб.

— Познавам я откакто се е родила. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя никога не би се самоубила.

Той отново ме погледна съчувствено; не му харесваше онова, което му предстоеше да ми каже.

— Не сте разбрали, когато бебето й е починало, нали?

Не можах да му отговоря, замаяна от удара му по една част от мен, която и без това вече беше наранена и крехка. Веднъж вече ми беше намекнал, че не сме били близки, но тогава това вървеше с положителното очакване, че си избягала някъде, без да ми кажеш. Да не сме близки, означаваше да си все още жива. Но този път нямаше такъв огромен залог.

— Купила е марки за въздушна поща тъкмо преди да умре, нали? От пощата на Ексибишън Роуд. Значи трябва да ми е писала.

— Пристигнало ли е писмо от нея?

Бях помолила един съсед ежедневно да проверява. Бях се обадила в местния пощенски клон и бях поискала да потърсят. Но нямаше нищо, а едно писмо със сигурност би трябвало вече да е пристигнало.

— Може би се е канела да ми пише, но са й попречили.

Усетих колко слабо прозвуча аргументът ми. Детектив Финбъро продължаваше да ме гледа съчувствено.

— Мисля, че Тес се е оказала в истински ад, когато детето й е починало — каза той. — А адът не е място, където някой би могъл да я последва. Дори вие.