Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Тя се изравни с параходчето и застана неподвижно, с лице към нас. Дългата й сянка стигаше досами водата. Лицето й носеше трагическа и яростна маска на дива скръб и безмълвна мъка, смесени с неспокойна, неясна решимост. Гледаше ни, без да се помръдне, и също като джунглата се измъчваше от някаква неразгадаема цел. Мина цяла минута и след това тя направи крачка напред. Чу се лек звън, блесна жълтият метал, диплите с ресните се разлюляха и тя се спря, сякаш бе спряло сърцето й. Младият човек до мен изръмжа. Поклонниците измърмориха нещо зад гърба ми. Тя ни изгледа всички, като че ли животът й зависеше от замръзналата неподвижност на нейния взор. Внезапно разпери големите си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето; в същия миг бързите сенки се плъзнаха по земята, напластиха се по реката и обхванаха параходчето в призрачна прегръдка. Страшна тишина надвисна над всички ни.

Жената се обърна бавно, тръгна по брега и се изгуби във високата трева отляво. Очите й блеснаха само веднъж, когато ни погледна, преди да изчезне в здрача на шубраците.

„Ако се опиташе да се качи на корабчето, щях да я застрелям — каза нервно човекът с кръпките. — През последните две седмици всеки ден рискувам живота си, за да не я допусна в къщата. Един ден се вмъкна и вдигна страшна врява за тези ужасни парцали, които бях взел от склада, за да закърпя дрехите си. Бях неприлично облечен. Сигурно това бе причината, защото тя говори като фурия с Курц в продължение на един час и ме сочеше от време на време. Не разбирам диалекта на това племе. За щастие Курц се чувствуваше много зле този ден и не стана голяма пакост. Нищо не разбирам… Не, не ми го побира мозъкът. Но всичко свърши вече.“

В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. Болен! Болен! Не толкова болен, колкото си мислите. Няма значение. Аз ще осъществя идеалите си — ще се върна. Ще ви покажа на какво съм способен. Вие и вашите нищожни идеали — вие ми пречите, но аз ще се върна. Аз…“

Управителят излезе навън. Оказа ми голяма чест, като ме взе под ръка и ме отведе настрани. „Курц е много зле“ — каза той. Сметна за необходимо да въздъхне, но аз упорито не проявявах никакво съчувствие. „Направихме всичко възможно за него, нали? Но не трябва да крием факта, че господин Курц е сторил повече зло, отколкото добро на Компанията. Той не разбра, че все още не е назряло времето за смели действия. Предпазливост, предпазливост — това е моят принцип. Трябва да бъдем предпазливи. Сега този район ще бъде затворен за нас известно време. Ужасно! Търговията ще пострада. Не отричам, че тук има забележително количество слонова кост — повечето изкопаема. Трябва непременно да я спасим, но виждате колко несигурно е положението ни — и защо? Защото методът на работа не е здрав.“ „Как го нарекохте? — попитах аз, като гледах към брега. — Нездрав метод?“ „Без съмнение! — възкликна той разгорещено. — А нима вие не мислите така?“

„Нищо не мисля“ — промърморих след кратко мълчание. „Точно така — въодушеви се той. — Предчувствувах го, а този метод показва пълна липса на преценка. Мой дълг е да посоча този факт, където трябва.“ „О — казах аз, — онзи, как му беше името, който прави тухли, той ще ви напише хубав доклад.“ За миг управителят се обърка. Имах чувството, че никога не бях дишал такъв мръсен въздух, и мислено се обърнах към Курц за облекчение — да, за облекчение. „Все пак намирам, че господин Курц е забележителен човек“ — подчертах аз. Управителят трепна, погледна ме студено, изрече много тихо „беше“ и ми обърна гръб. Бях изпаднал в немилост, той ме бе сложил в един кюп с Курц, като привърженик на методи, за които времето не бе назряло още… аз мислех нездраво! Поне можех да избирам между два кошмара.

Всъщност бях се обърнал към джунглата, не към господин Курц, който все едно, че бе погребан. За миг ми се стори, че и аз съм погребан в огромен гроб, изпълнен с отвратителни тайни. Почувствувах как непоносима тежест смазва гърдите ми, усетих мириса на влажната земя, невидимото присъствие на властното разположение, мрака на непроницаемата нощ… Русинът ме потупа по рамото. Чух го да мърмори и да заеква нещо за „събрат моряк — не бих могъл да го премълча, — въпроси, които ще засегнат името на господин Курц“. Чаках. За него очевидно господин Курц не бе положен в гроба; предполагам, че за него господин Курц бе безсмъртен. „Е! — казах най-сетне. — Говорете. Всъщност аз съм приятел на господин Курц — посвоему.“

Той заяви много официално, че ако не сме били „от същата професия“, щял да запази в тайна този въпрос без оглед на последствията. Подозираше, че тези бели изпитват към него остра ненавист, така че… „Прав сте — казах аз, като си спомних един разговор, който бях чул. — Управителят смята, че трябва да ви обесят.“ При тази вест той прояви загриженост, която ме развесели. „По-добре е да се измъкна тихо — каза разгорещено той. — Повече нищо не мога да направя за Курц, а те скоро могат да намерят предлог да ме обесят. Кой ще ги спре? Най-близкият военен пост е на триста мили оттук.“ „Може би най-добре е да заминете, ако имате приятели сред туземците наоколо.“ „Имам много — каза той. — Те са простодушни хора и аз не искам нищо.“ Хапеше устни, а след това каза: „Не искам нищо лошо да се случи на белите тук, но разбира се, мислех за името на господин Курц; обаче вие сте събрат моряк и…“ „Добре — проговорих след известно време. — Ще запазя доброто име на господин Курц.“ Не знаех каква дълбока истина изричам в този миг.

Той ми съобщи с тих глас, че именно Курц заповядал на туземците да нападнат корабчето. „Понякога той ненавиждаше мисълта, че могат да го отведат оттук, а от друга страна… Но аз не разбирам тези въпроси. Аз съм обикновен човек. Той помисли, че нападението ще ви уплаши и че ще избягате, че ще се откажете и ще решите, че е умрял. Не можех да го спра. Ужасно трудно ми беше миналия месец.“ „Чудесно — казах аз. — Сега той е по-добре.“ „Дааа…“ — измърмори русинът, очевидно неубеден. „Благодаря — отговорих аз. — Ще си отварям очите.“ „Но тихо, нали? — настоя той с тревога в гласа си. — Ще бъде ужасно за доброто му име, ако някой тук…“ С тържествен глас обещах пълна дискретност. „Имам лодка, а трима черни ме чакат недалеч оттук. Заминавам. Бихте ли ми дали няколко патрондаша?“ Дадох му тайно. Той си взе и шепа от тютюна ми и ми намигна. „Като между моряци, нали? Чудесен английски тютюн! — Обърна се на прага на рубката. — Да имате случайно излишен чифт обувки? — Повдигна единия си крак. — Погледнете.“ Подметките бяха привързани с парче връв като сандали около голите му крака. Измъкнах стар чифт обувки, които той погледна с възторг, преди да ги сложи под мишница. Един от джобовете му (яркочервен) пращеше от патрони, от другия (тъмносин) надничаше книгата на Таусън и пр., и пр. Той вярваше, че е отлично екипиран за нова среща с джунглата. „Никога, никога вече няма да срещна такъв човек! Ако можехте само да го чуете как рецитира поезия — своите стихове! Да, своите!“ Облещи очи при спомена за това безмерно удоволствие. „Той обогати ума ми!“ „Сбогом“ — казах аз. Русинът се здрависа за сбогом и изчезна в нощта. Понякога се питам дали наистина съм го виждал — дали изобщо е възможно човек да срещне такова привидение!…

Когато се събудих малко след полунощ, припомних си предупреждението му и намека му за опасност. В звездния мрак те ми се сториха реални и аз станах да хвърля поглед наоколо. На хълма гореше буен огън, който припламваше сегиз-тогиз и осветяваше един крив ъгъл на постройката в лагера. Въоръжени за целта, един от агентите и няколко от нашите пазеха слоновата кост. Но дълбоко в джунглата трепкащите червени пламъчета, които сякаш залязваха и изгряваха от земята сред колонообразните очертания на мрака, показваха мястото на лагера, където обожателите на господин Курц бдяха тревожно. Еднообразните звуци на голям барабан изпълваха въздуха с приглушен тътен и трепет. От черната, права стена на джунглата се носеше непрекъснат монотонен шум на много хора, сякаш всеки пееше сам за себе си. Звукът приличаше на бръмченето на пчели в кошер и въздействуваше странно и хипнотично върху полубудните ми сетива. Вероятно съм задрямал, облегнат на оградата, когато ме събуди и хвърли в почуда внезапен изблик крясъци, мощен пристъп на дълго потискан и тайнствен бяс. Той секна внезапно и ниският монотонен шум потече отново като целебна тишина. Погледнах небрежно в малката рубка. Вътре гореше светлина, но господин Курц не беше там. Сигурно щях да извикам, ако можех да повярвам на очите си. Но в първия миг не им повярвах — всичко ми се стори така невъзможно. Разстроих се от уплаха и от безкраен ужас, а не от мисълта за физическа опасност. Зашемети ме нравственият удар, сякаш нещо чудовищно, непоносимо за разума и отвратително за душата бе връхлетяло най-неочаквано върху мен. Това продължи само част от секундата, а после настъпи обикновеното чувство за смъртна опасност, за внезапно нападение и сеч, за нещо, което разбирах, че предстои, но което бе успокояващо, дори приятно. То така ме успокои, че не вдигнах тревога.