Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Дадох му книгата на Таусън. За миг помислих, че ще ме разцелува, но се въздържа. „Единствената ми книга; и смятах, че съм я загубил — каза той, като я разглеждаше в захлас. — Толкова неприятни неща могат да се случат на човек, когато е сам. Понякога се обръщат лодки, понякога трябва да избягаш много бързо, ако някои хора се разсърдят.“ Той прелистваше книгата. „На руски ли сте водили бележки?“ — попитах аз. Той кимна. „А аз реших, че е шифър“ — казах. Изсмя се, а след това стана отново сериозен. „Много трудно удържах тези хора“ — каза той. „Искаха да ни убият ли?“ — настоявах аз. Поколеба се, а след това изрече смутено: „О, не!“ „Защо ни нападнаха тогава?“ — продължих аз с въпросите си. Той се поколеба отново, после каза смутено: „Не искат той да си отиде.“ „Не искат ли?“ — попитах аз с любопитство. Русинът поклати глава, а жестът му бе изпълнен със загадка и мъдрост. „Нали ви казвам — извика той. — Този човек обогати ума ми.“ Разтвори широко ръце и се взря в мен с безупречно кръглите си очички.

3

Погледнах го с изумление. Той стоеше пред мен с пъстроцветната си дреха, сякаш бе избягал от пътуваща трупа шутове, възторжен, фантастичен. Самото му съществуване бе невероятно, необяснимо и удивително. Той бе неразрешима загадка. Не можех да разбера как бе просъществувал досега, как бе успял да стигне толкова далеч, как бе съумял да остане жив — и защо не изчезна на часа. „Отидох малко навътре — каза той, — след това още по-навътре, а накрая отидох толкова далеч, че не зная как изобщо ще се върна някога. Но това няма значение, има време. Все ще се оправя. Веднага отведете Курц оттука, веднага, веднага ви казвам!“ Очарованието на младостта обгръщаше разноцветните му кръпки, бедността му, самотата му, пустотата на безплодните му странствувания. Месеци наред, години наред животът му не бе струвал нищо, а ето сега той стоеше пред мен, дръзко и безумно жив, на пръв поглед неунищожим само поради младостта си и безразсъдната си безочливост. Обхвана ме възторг — и завист. Очарованието го тласкаше напред, то го предпазваше от удари. Той не искаше нищо от джунглата освен място да диша и да живее. Той трябваше да съществува и да върви напред — при най-голям риск и при най-големи лишения. Ако някога чистият, непресметлив, непрактичен дух на приключението е овладявал човешко същество, това същество бе този младеж, облечен с разноцветни кръпки. Почти му завиждах, че притежава този скромен и ясен пламък. Сякаш бе изгорил всички мисли за собственото си „аз“ така пълно, че дори когато разговаряше с мен, забравях, че той — човекът пред очите ми — бе преживял всичко това. Аз му завиждах за предаността му към Курц. Той не бе размишлявал за нея. Тя бе връхлетяла върху него и той я бе приел жадно, като съдба. Признавам, че това ми се стори най-голямата опасност, с която той се бе сблъсквал досега.

Те се бяха срещнали неизбежно като два кораба, сковани в мъртво затишие, в непосредствена близост един до друг. Предполагам, че Курц е търсил аудитория, защото веднъж, нощувайки в джунглата, те говорили цяла нощ или по-вероятно е говорил Курц. „Говорихме за всичко — каза той възбудено при спомена. — Забравих, че съществува сън. Нощта ми се стори по-кратка от миг. За всичко! За всичко!… Също и за любовта.“ „А, той ви е говорил за любовта!“ — казах аз развеселен. „Не това, за което си мислите — извика той почти страстно. — Говорехме изобщо и той ми откри света — света!“

Размаха ръце. Намирахме се на палубата и водачът на моите секачи, който се излежаваше наблизо, впери в него големите си блестящи очи. Аз се огледах и не зная защо, но ви уверявам, че никога, никога дотогава тази земя, тази река, тази джунгла, самият свод на това пламтящо небе не бяха ми се стрували така безнадеждни и така тъмни, така неизбродими за човешката мисъл, така безмилостни към човешката слабост. „И от този миг досега вие сте с него?“ — предположих аз.

Напротив. Изглежда, че тяхната връзка е била нарушена няколко пъти. Съобщи ми с гордост, че два пъти, когато Курц бил болен, той се грижил за него. (Спомена това, сякаш бе извършил опасен подвиг.) Но Курц обикновено се скитал сам навътре в дебрите на джунглата. „Много често, когато идвах в този лагер, се налагаше да чакам дни наред, докато се завърне — каза той, — обаче си струваше да чакам! Понякога.“ „Какво правеше той, изследваше джунглата ли?“ — попитах аз. Да, разбира се. Той открил много села, а също и езеро — не знаеше точно в коя посока; опасно било да задаваш много въпроси, но повече от експедициите на Курц били за слонова кост. „По това време той не е имал стоки за размяна“ — възразих аз. „Но пък имаше много куршуми“ — отговори русинът, като погледна настрани. „С други думи, ограбвал е селата с насилие!“ — извиках аз. Той кимна. „Но не сам, разбира се“ — и събеседникът ми промърмори нещо за селищата, разположени около езерото. „Курц е накарал племето да го следва, нали?“ — предположих аз. Той помръдна на мястото си. „Те го обожаваха“ — каза той. Тонът, с който изрече тези думи, бе толкова необикновен, че аз го погледнах изпитателно. Бе любопитно да наблюдавам смесицата от силно желание и неохота да говори за Курц. Курц изпълваше живота му, поглъщаше мислите му, разпалваше чувствата му. „Какво друго можете да очаквате! — избухна той. — Курц пристигна при тях с гръм и трясък, а те никога преди не бяха виждали такъв човек. Той бе страховит. Той може да бъде страховит. Не бива да мислите за господин Курц като за обикновен човек. Не, не! Ще ви дам един пример — няма значение, че ви го казвам, — веднъж той се опита да ме застреля, но аз не го упреквам.“ „Да ви застреля! — извиках аз. — За какво?“ „Имах малко слонова кост, подарена ми от вожда на селото до моята къща. По това време аз им ловях дивеч. Курц пожела слоновата кост и не искаше да се вслуша в гласа на разума. Заяви, че ще ме застреля, ако не му я дам, и след това ще се махне от страната, защото нищо на света не можело да му попречи да убие когото пожелае. А това бе истина. Дадох му слоновата кост. Беше ми все едно! Но аз не заминах. Не, не. Не можех да го изоставя. Разбира се, трябваше да внимавам и отново станахме приятели за известно време. Тогава той се разболя за втори път. След това се наложи да страня от него, но това няма значение. Повечето време той живееше в селата около езерото. Когато слизаше до реката, понякога се държеше любезно с мен, а понякога бе благоразумно да не го срещам. Този човек понасяше твърде много. Той мразеше всичко наоколо, но нещо го възпираше да замине. Когато можех, аз го умолявах да се махне оттук, докато все още има време. Предлагах му да заминем заедно. Той казваше «да» и си оставаше тук, тръгваше на нова експедиция за слонова кост, изчезваше със седмици, забравяше се сред тези хора — забравяше се, разбирате ли?“ „Но той е луд!“ — казах аз. Събеседникът ми запротестира възмутено. Господин Курц не можел да бъде луд. Само ако съм го чул как е говорил преди два дни, нямало да се осмеля да твърдя това… Бях взел бинокъла си, докато говорехме, и разглеждах брега, джунглата от двете страни и пространството зад къщата. Мисълта, че там, в шубраците, се крият хора, тихи и безмълвни като порутената къща на върха на хълма, ме обезпокои. Върху лицето на природата нямаше следа от изумителната приказка, която никой не бе ми разказвал, а само подсказвал с тъжни възклицания, вдигане на рамене, разпокъсани изречения и намеци, които завършваха с дълбоки въздишки. Горите наоколо стояха неподвижни като маска — тежки като заключената врата на затвор; те наблюдаваха с вид на потайно осъзнаване, с търпеливо очакване, с недостъпно мълчание. Русинът ми обясняваше, че едва напоследък господин Курц слязъл до реката и довел със себе си воините от онова езерно племе. Той отсъствувал няколко месеца, радвайки се, предполагам, на това, което го обгражда, и се появил неочаквано с видимото намерение да ограби селата от другата страна на реката или надолу по течението. Очевидно страстта за слонова кост надделява над — как да кажа? — по-нематериалните му стремежи. Но внезапно състоянието му се влошило. „Чух, че лежи безпомощен, и затова пристигнал — рискувах — каза русинът, — той е зле, много зле.“ Насочих бинокъла си към къщата. Там нямаше никакви признаци на живот, но виждах порутения покрив, дългата ограда от кал, която надничаше над тревата, с трите малки квадратни дупки, които служеха за прозорци, всички с различна големина; всичко това видях отблизо, сякаш можех да го докосна, ако протегна ръка. В следващия миг направих остро движение и един от коловете на изчезналата ограда подскочи и попадна в полето на зрението ми. Спомняте си, че отдалеч ми бе направила впечатление някаква странна украса, контрастираща с порутения вид на къщата. Сега внезапно видях коловете отблизо и отметнах глава, сякаш да се предпазя от удар. Внимателно разгледах останалите пръти с бинокъла и осъзнах грешката си. Тези закръглени топки не бяха декоративни, а символични; те бяха изразителни, загадъчни, поразителни и ужасни — храна за размисъл, а също и за лешоядите от небето. Но във всеки случай представляваха храна за мравките, изкачили се до върха на пръта. Те щяха да бъдат още по-внушителни, тези глави върху коловете, ако лицата им не бяха обърнати към къщата. Само първата, която бях зърнал, гледаше към мен. Не се разтревожих толкова, колкото си мислите. Трепетът ми бе всъщност само изблик на изненада. Бях очаквал да видя там топки от дърво. Нарочно погледнах отново първата, а тя стърчеше черна, изсушена, хлътнала, със затворени очи — спяща глава, побита на кол, а съсухрените устни показваха тънката бяла резка на зъбите. Тя се хилеше на вечния покой.