Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Не ви разкривам никакви търговски тайни. Всъщност по-късно управителят каза, че методите на господин Курц провалили цялата област. Нямам мнение по този въпрос. Но искам да разберете ясно, че от търговска гледна точка не виждах нищо изгодно в тези, набити на колове глави. Те само показваха, че на господин Курц му е липсвала въздържаност при удовлетворяване на различните му страсти. На него му липсваше нещо — някаква частичка, която в кризисен момент не се виждаше под повърхността на великолепното му красноречие. Дали той съзнаваше своя недостатък, не зная. Мисля, че съзнанието за това го озари накрая — съвсем накрая. Джунглата го бе открила рано и му бе отмъстила с ужасна стръв за невероятното нашествие. Тя му бе нашепнала неща около самия него, които той не е знаел, неща, които не е предполагал, преди да се срещне със страшната самота, и шепотът го бе омагьосал. Този шепот ехтеше високо в него, защото той бе кух в сърцевината си… Оставих бинокъла и главата, която ми се струваше съвсем близко, сякаш можех да й проговоря, отлетя изведнъж от мен в необгледната далечина.

Почитателят на господин Курц изглеждаше унил. С глух глас започна да ме уверява, че не се осмелил да свали тези, така да се каже, символи. Не се страхувал от туземците; те нямало да направят нищо, ако господни Курц не им заповяда да го сторят. Властта му била необикновена. Лагерите на тези хора заобикаляли мястото от всички страни, а племенните вождове го посещавали всеки ден. Те пълзели… „Не желая да зная нищо за церемониите им, когато отиват при господин Курц!“ — извиках аз. Странно чувство ме овладя при мисълта, че тези подробности са по-непоносими от главите, които съхнеха върху коловете под прозорците на господин Курц. В края на краищата това бе само дивашки обред, но аз като че ли с един замах бях захвърлен в някаква тъмна страна на потайни ужаси, където чистото, просто дивачество бе истинско облекчение, което има право на съществуване очевидно в слънчева светлина. Младият човек ме погледна с почуда. Предполагам, бе далеч от мисълта, че господин Курц не е мой идол. Той забравяше, че аз не съм чул великолепните му монолози за — какво беше? — за любовта, справедливостта, живота и какво ли не още. Ако трябваше, той би пълзял пред господин Курц като последен дивак. Аз съм нямал представа за условията, каза той. „Това бяха глави на бунтовници.“ Поразих го със смеха си. Бунтовници! Какво щеше да бъде следващото определение, което щях да чуя? Вече бях чувал за врагове, престъпници, работници — а тези сега бяха бунтовници. Побитите на колове бунтовнически глави ми изглеждаха съвсем покорни. „Нямате представа как измъчва такъв живот човек като Курц“ — извика последният му ученик. „А вас?“ — попитах аз. „Аз! Аз съм обикновен човек. Не лелея никакви велики мисли. Не искам нищо от никого. Как можете да ме сравнявате със?… — Русинът се развълнува силно и изведнъж рухна. — Нищо не разбирам — изстена той. — Правя всичко възможно Курц да оцелее… В това нямам никакво вмешателство. Не притежавам необходимата способност. От месеци тук не се намира капка лекарство или подходяща храна за болен. Всички го изоставиха най-безсрамно. А той е такъв човек, с такива идеи! Позор! Позор! Аз… аз… не съм спал десет нощи…“

Гласът му се стопи в спокойствието на вечерта. По време на разговорите ни дългите сенки на джунглата бяха плъзнали надолу по хълма, бяха отминали далеч отвъд символичния ред колове. Всичко бе потънало в мрак, а ние долу стояхме все още на слънце и реката до сечището искреше в безмълвното си и блестящо великолепие. На брега не се виждаше жива душа. Джунглата не трепваше.

Изведнъж зад ъгъла на къщата изскочиха няколко души, сякаш бяха изникнали от земята. Те газеха до пояс в тревата, в плътна редица и носеха импровизирана носилка. В този миг от пустата природа се понесе вик, чиято острота прониза неподвижния въздух като бърза стрела, насочена право към сърцето на земята; и като по магия от тъмноликата и замислена джунгла потекоха реки от голи човешки същества, с копия, с лъкове, с щитове в ръка, с див поглед и движения. Джунглата се затресе, тревата се разлюля, а след това всичко замръзна в напрегната неподвижност.

„Ако той не ги спре сега, всички сме изгубени“ — каза русинът до мен. Пръстенът от хора с носилката бе преполовил разстоянието до корабчето и бе спрял, сякаш се бе вкаменил. Видях как човекът върху носилката се повдигна и простря слабата си ръка над раменете на носачите. „Да се надяваме, че този, който може да разговаря така красноречиво за любовта изобщо, ще ни пощади този път“ — казах аз. Страшно се ядосах от нелепата опасност, пред която се изправихме, сякаш фактът, че зависим от милостта на този кръвожаден призрак, бе безчестна необходимост. Не можех да чуя никакъв звук, но в бинокъла си видях как слабата ръка направи заповеден жест, как се раздвижи долната челюст и как светнаха зловещо очите в кокалестата глава на това привидение — Курц; Курц — това означава на немски „кратък, къс“, нали? Името му бе толкова истинско, колкото и всичко останало в живота му — и в смъртта му. Той бе поне седем стъпки висок. Покривалото на носилката се бе свлякло и тялото му се виждаше, достойно за съжаление и страшно. Виждах как се раздвижи гръдният му кош и как се разлюляха костите на ръката му, одушевен образ на смъртта, издялан от стара слонова кост, който махаше заплашително с ръка на неподвижната тълпа хора, излети сякаш от потъмнял и лъскав бронз. Видях как си отвори широко устата — злокобна, хищническа уста, като че ли искаше да погълне целия въздух, цялата земя и всички хора наоколо. Долових едва-едва дълбокия му глас, той навярно крещеше. Изведнъж падна назад в носилката. Тя се разклати, когато носачите тръгнаха, олюлявайки се напред, и почти в същия миг забелязах, че тълпата туземци започна да изчезва без видимо движение на отстъпление, сякаш джунглата, която бе изригнала тези същества толкова внезапно, ги бе отново всмукала в пазвата си.

Някои от поклонниците зад носилката носеха оръжието му — две ловни пушки, една тежка бойна пушка и карабина „Мартини — Хенри“ с въртящ се барабанен магазин. Наведен над главата му, управителят шепнеше нещо вървешком. Те го положиха в една от малките колиби, където имаше място само за едно легло и за едно или две походни столчета. Бяхме му донесли закъснялата поща и по леглото му се търкаляха множество разкъсани пликове и отворени писма. Ръката му ровеше с усилие тези книжа. Бях поразен от огъня в очите му и от леността на образа му. Това не бе изтощение след тежка болест. Не изглеждаше да го боли нещо. Тази сянка бе спокойна и доволна, сякаш за момента бе претръпнала за всички чувства.

Той прошумя с едно от писмата и като ме погледна право в очите, каза: „Радвам се.“ Някой му бе писал за мен. Препоръките се бяха появили отново. Гласът, който той издаде без усилие, почти без да движи устните си, ме изуми. Гласът! Гласът! Той бе тъжен, дълбок и кънтящ, а човекът изглеждаше така, сякаш не би могъл да издаде и шепот. Но в него имаше достатъчно сила, престорена, разбира се, която почти щеше да ни унищожи, както ще чуете сега.

Управителят се появи безшумно на прага. Аз излязох, а той пусна след мен завесата. Оглеждан с любопитство от поклонниците, русинът гледаше втренчено към брега. Аз също погледнах натам…

В далечината тъмнееха човешки силуети, които се мяркаха на фона на джунглата, а до реката две бронзови фигури, опрели се на високите си копия, стояха в слънчевата светлина с невероятна украса от пъстри кожи по главите, войнствени и неподвижни като статуи. Отдясно наляво по осветения бряг се движеше диво и великолепно видение на жена.

Тя вървеше с отмерени крачки, по тялото й се спускаха гънките на дреха с пискюли и ресни. Пристъпваше гордо, а варварските й украшения проблясваха и леко подрънкваха. Държеше главата си високо изправена, косата й бе навита като шлем, до коленете си носеше медни пръстени, а до лактите — ръкавици от медна тел. На кафявите й страни блестяха алени петна и неизброими огърлици от стъклени мъниста опасваха врата й. Странни предмети, талисмани и подаръци от магьосници висяха по нея, блясваха и трептяха при всяка нейна стъпка. Вероятно на себе си имаше кост от няколко слонски зъба. Тя бе дива и дивна, с неукротими очи и великолепна. В преднамерения й ход имаше нещо зловещо и тържествено. В тишината, внезапно спуснала се над цялата тъжна земя, над безкрайната джунгла, дълбоко замислено, великанското тяло на плодовития и тайнствен живот я наблюдаваше, сякаш гледаше образа на собствената си сумрачна и страстна душа.