Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Един от агентите, облякъл палтото си, спеше на палубата на три фута от мен. Крясъците не го бяха събудили и той похъркваше съвсем леко. Оставих го да спи и скочих на брега. Не издадох господин Курц — бе съдено никога да не го издам, бе съдено да бъда верен на кошмара, който си бях избрал. Исках да се справя с тази сянка сам-самин — и до ден-днешен не зная защо така упорито отказах да споделя с когото и да било странната тъма на това преживяване.

Щом застанах на брега, видях широка пътека през тревата. Помня непоносимата възбуда, с която си казах: „Той не може да върви, той пълзи на четири крака, хванах го в капана.“ Тревата бе мокра от роса. Крачех бързо със свити юмруци. Щях да го намеря и да го пребия. Такива безумни мисли се въртяха в главата ми. В този миг се сетих за старата жена с котката, която плетеше черна вълна. Видях поклонниците да пръскат във въздуха олово от пушки, придържани към хълбока. Мислех, че никога няма да се върна на корабчето, и си представях как живея в джунглата сам, невъоръжен, до дълбока старост. Нелепи мисли, нали? Спомних си, че сбърках ударите на барабана с ударите на сърцето си и бях доволен от спокойната му ритмичност.

Вървях по пътеката, спирах се и се ослушвах. Нощта бе много ясна; тъмносиният въздух блестеше от роса и звезди. Изведнъж усетих движение пред себе си. Бях странно сигурен за всичко тази нощ. Изоставих пътеката и се затичах в широк полукръг (убеден съм, че в този миг се смеех), за да застана пред движещото се същество, което бях видял — ако изобщо бях видял нещо. Заобиколих Курц, като че ли всичко това бе детска игра.

Връхлетях отгоре му и ако не бе ме чул, сигурно щях да падна върху него, но той се изправи навреме. Изправи се, висок и смътен като пара, изригнала от земята; олюляваше се леко, бледен и безмълвен пред мен. Отзад между дърветата пламтяха огньове и шепотът на множество гласове се носеше от джунглата. Бях му отрязал пътя много умно; но когато застанах пред него и дойдох на себе си, ясно осъзнах опасността. А тя далеч не бе преминала. Ами ако се развика? Въпреки че едва стоеше на крака, в гласа му все още се криеше голяма сила. „Махнете се, скрийте се“ — каза той с дълбокия си глас. Беше ужасно. Погледнах назад. Намирахме се на около тридесет метра от най-близкия огън. Черна фигура се изправи, тръгна с черните си крака и размаха черните си дълги ръце пред светлината на огъня. Върху главата си фигурата имаше рога на антилопа. Без съмнение бе някакъв магьосник и приличаше на дявол. „Разбирате ли какво вършите?“ — прошепнах аз. „Абсолютно“ — отговори Курц, като повиши гласа си при тази единствена дума: той прозвуча далечен и много висок, като глас на медна тръба. „Ако сега вдигне шум, изгубени сме“ — помислих си аз. Ясно бе, че в случая юмруците нямаше да помогнат дори ако не изпитвах естественото отвращение да ударя тази сянка — този бродещ и измъчен дух. „Ще загинете!“ — казах аз. Знаете, че понякога проблясък на вдъхновение осенява човек. Бях казал истината, но той не би могъл да бъде по-безнадеждно изгубен, отколкото в този миг, когато се положиха основите на нашата близост и които останаха — останаха до края, дори след края.

„Хранех мисълта за велики начинания…“ — промълви той колебливо. „Да — казах аз, — но ако извикате, ще смажа главата ви… — Наоколо нямаше камък, нито съчка дори. — Ще ви удуша“ — поправих се аз. „Бях на прага на велики начинания — продължи той умолително, с глас, изпълнен с копнеж, с такъв тъжен тон, че тръпки ме полазиха. — А сега за този глупав измамник…“ „Във всеки случай успехът ви в Европа е сигурен“ — заявих аз твърдо. Не исках да го удуша — това би имало твърде малка практическа полза. Опитах се да разбия магията — тежката, няма магия на джунглата, която го притискаше към безмилостната си гръд, която бе разбудила в него забравени животински инстинкти, която бе съживила спомена за удовлетворени чудовищни страсти. Това го бе отвело в джунглата, при блясъка на огньовете, при сърцебиенето на барабаните, при воя на зловещите заклинания; това бе примамило душата му извън границите на позволените човешки стремежи. Нима не разбирате, че ужасът на положението ми не идваше от това, че можеха да ме ударят по главата — въпреки че много остро усещах тази опасност, от това, че трябваше да се справя с едно същество, което не можех да моля в името на нищо висше или низше. Аз трябваше да го призова — самия него, неговата великолепна и невероятна поквара. Нищо не съществуваше над и под него. Знаех това. Курц се бе откъснал от земята. По дяволите! Той бе сразил земята. Бе сам и застанал пред него, аз не знаех дали съм на небето, или се рея из въздуха. Разказвам ви това, което си казахме — повтарям думите, които произнесохме, но какъв е смисълът? Те бяха обикновени, ежедневни думи — познати звуци, които си разменяме всеки ден в живота. И какво от това? Но те криеха ужасното внушение на слова, които сме чували насън, които сме изговаряли в обръча на кошмара. Душа! Ако някой някога се е борил с човешка душа, това съм аз. Не спорех с луд. Съзнанието му бе съвършено ясно — съсредоточено върху собственото му същество със страшно напрежение, но ясно. В това се криеше единствената ми възможност. Разбира се, можех да го убия на място, ала това нямаше да ми помогне, защото щеше да се вдигне шум. Но душата му бе полудяла. Сама в джунглата, тя бе погледнала вътре в себе си… И небеса! Бе полудяла! Вероятно изплащам грехове, защото аз също минах през чистилището и надникнах в душата му. Никакво красноречие не би могло така да изпепели вярата в човечеството, както последното му излияние на искреност. Той се бореше със себе си. Видях и чух. Видях невъобразимата загадка на една душа, която не знаеше въздържаност, упование или страх и която все пак се бореше сляпо със себе си. Запазих самообладание, но когато най-накрая го положих на леглото и изтрих потта от челото си, краката ми трепереха, като че ли бях пренесъл половин тон на гърба си по хълма. А само го подкрепях, костеливата му ръка бе стиснала врата ми — той едва ли бе по-тежък от дете.

Тръгнахме на следващия ден, по обед. Тълпата, чието присъствие зад завесата от дървета бях чувствувал през цялото време, се изсипа отново от джунглата, изпълни сечището, заля хълма с море от голи, дишащи и треперещи бронзови тела. Известно време карах корабчето нагоре срещу течението, след това обърнах надолу и две хиляди очи следяха пътя на пляскащия, свиреп, черен демон, който шибаше водата с ужасната си опашка и изригваше черен дим във въздуха. Пред първата редица, строена покрай реката, трима мъже, покрити от главата до петите с яркочервена глина, крачеха неспокойно напред-назад. Когато се приближихме, те се обърнаха с лице към нас, затропаха с крака, закимаха с рогатите си глави и заклатиха алените си тела. Заразмахваха към свирепия речен демон черни пера и протрита кожа с опашка, която приличаше на изсъхнала кратуна. От време на време бълваха странни слова, различни от всякакъв звук в човешката реч, а дълбокият шепот на тълпата, който бе звучал като сатанинска литания, секна изведнъж.

Бяхме отнесли Курц в рубката: там имаше повече въздух. Той лежеше на кушетката и гледаше втренчено през отворения капак. Сред морето от човешки тела като че се изви вихрушка и жената с коса като шлем и бронзово лице се втурна към речния бряг. Тя простря напред ръце, извика нещо и дивата тълпа поде крясъка й с пронизителен хор от бързи, отчетливи и накъсани срички.

„Разбирате ли това?“ — попитах аз.

Курц продължи да гледа навън през мен с огнени, копнеещи очи и с израз на тъга и омраза. Не отговори, но видях усмивката на безцветните му устни, които миг по-късно се сгърчиха болезнено. „Дали го разбирам?“ — промълви той бавно и задъхано, сякаш свръхестествена сила изтръгна думите от устата му.

Натиснах парната свирка, защото видях, че поклонниците по палубата приготвят пушките си, като че ли очакват с нетърпение весела момчешка лудория. През гъстото море от тела премина неистов ужас при внезапната пронизителна свирка. „Недейте! Ще ги уплашите и ще избягат!“ — извика някой на палубата с отчаяние. Аз продължавах да натискам свирката. Те се разпиляха и започнаха да бягат. Подскачаха, коленичеха, олюляваха се и се пазеха от летящия ужас на звука. Тримата алени туземци се бяха проснали ничком на брега като простреляни. Само дивата и дивна жена не трепна, а трагично протегна голите си ръце към нас над страшната светеща река.