Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Тя се приближи, цялата в черно, с бледо лице, което се носеше към мен в полумрака. Беше в траур. Бе минало повече от година от смъртта му, повече от година, откакто бе пристигнала новината, а тя щеше да помни и жалее вечно. Взе двете ми ръце в своите и прошепна: „Чух, че ще дойдете.“ Забелязах, че не бе много млада — искам да кажа, не бе младо момиче. Бе достатъчно зряла, за да бъде вярна, да вярва, да страда. Стаята потъмня, като че ли тъжната светлина на облачната вечер се бе приютила на челото й. Тази руса коса, този бледен лик и това чисто чело сякаш бяха заобиколени от пепелявосив ореол, от който ме гледаха тъмните й очи. Взорът им бе естествен, дълбок, доверчив. Тя държеше високо скръбното си чело, сякаш се гордееше със скръбта си, сякаш искаше да каже: „Само… аз зная как да го оплаквам.“ Но докато се ръкувахме, по лицето й премина израз на ужасна пустота и аз забелязах, че тя не е играчка в ръцете на Времето. За нея той бе умрял едва вчера. Господи! Впечатлението бе толкова властно, аз също почувствувах, че той бе умрял едва вчера — не, едва тази минута. Видях нея и него в един и същи миг — неговата смърт и нейната скръб, — видях скръбта й в самия миг на смъртта му. Разбирате ли? Видях ги заедно, чух ги заедно. Тя бе казала развълнувано: „Оцелях“, а напрегнатият ми слух сякаш чу ясно, смесен с гласа й на отчаяние и съжаление, шепота на вечното му обвинение. Попитах се ужасен какво правя тук, сякаш, без да искам, бях зърнал жестока и нелепа загадка, непристойна за човешки очи. Тя ми направи знак с ръка да седна. Седнахме. Оставих внимателно пакета на масичката, а тя сложи ръката си върху него… „Вие го познавахте добре?“ — прошепна тя в тъжната тишина.

„Хората бързо стават близки там — казах аз. — Познавах го, доколкото е възможно един човек да опознае друг.“

„Вие се възхищавахте от него, нали? — попита тя. — Не бе възможно да го познава човек и да не му се възхищава.“

„Той беше забележителна личност — казах аз неуверено. След това, пред умоляващия и втренчен поглед, който очакваше да кажа още нещо, продължих: — Бе невъзможно да не го…“

„Обичаш — тя довърши бързо, като ме хвърли в ужасно мълчание. — Наистина! Наистина! Но като си помисля, че никой не го познаваше като мен! Бях посветена във всичките му благородни тайни. Аз го познавах най-добре.“

„Вие го познавахте най-добре“ — повторих. Може би тя го познаваше. С всяка нейна дума в стаята ставаше все по-тъмно и само челото й, гладко и бяло, светеше с неугасимата светлина на доверието и любовта.

„Вие бяхте негов приятел — продължи тя. — Негов приятел — повтори малко по-високо. — Сигурно сте му били приятел, щом ви е дал това и ви е изпратил при мен. Чувствувам, че мога да говоря пред вас, трябва да говоря. Аз искам вие, вие, който сте чули последните му слова, да знаете, че съм достойна за него… Това не е гордост… Да! Гордея се от мисълта, че го познавах по-добре от всеки друг на света. Той сам ми каза това. Откакто почина майка му, нямах никого… никого, с когото да…“

Слушах. Мракът се сгъстяваше. Вече не бях сигурен дали той ми бе дал вързопа, който трябваше да… Подозирам, че е искал да се погрижа за други книжа, които след смъртта му видях управителят да разглежда на светлината на лампата. Тя продължаваше да говори и да облекчава болката си, уверена в моето съчувствие; говореше така, както жадните пият вода. Бях чул, че годежът й с Курц предизвикал неодобрението на роднините й. Той не бил достатъчно богат или нещо подобно. И наистина не зная дали Курц не бе бедняк цял живот. Веднъж бе подхвърлил, че бедността му го е закарала… там.

„… Нямаше човек, който, след като го чуе веднъж, да не му стане приятел — продължаваше да говори тя. — Той привличаше хората и разкриваше най-добрите им качества. — Погледна ме развълнувано. — Това е дарът на великите хора“ — каза тя и в глухия й глас се чуха други звуци, които бях чувал: ромоленето на реката, въздишката на дърветата, люшкани от вятъра, шепотът на тълпите, недоловимият звук на неразбираеми думи, извикани отдалеч, шепотът на глад, който идва отвъд прага на вечния мрак. „Но вие сте го слушали! Вие знаете!“ — извика тя.

„Да, зная“ — казах аз с отчаяние в сърцето си, но наведох глава пред вярата й, пред голямата и спасителна илюзия, която светеше с неземен блясък в тъмнината, в тържествуващия мрак, от който не бях в състояние да запазя дори себе си.

„Каква страшна загуба за мен — за вас! — Тя се поправи с подкупващо великодушие. След това добави шепнешком: — За света!“ В последните отблясъци на здрача видях горящите й очи, пълни със сълзи, които не можеха да се отронят.

„Бях щастлива, честита, горда — продължи тя. — Много щастлива за кратко време. А сега съм нещастна за… за цял живот.“

Стана, а русата й коса отразяваше светлината на залеза. Аз също станах.

„И от всичко това — каза тя скръбно, — от дара му, от величието му, от щедростта му, от благородството му не остана нищо, нищо освен спомена. Вие и аз…“

„Винаги ще го помним“ — добавих бързо.

„Не! — извика тя. — Не е възможно всичко да пропадне, да бъде пожертвуван такъв живот и да не остави нищо след себе си освен скръб. Вие знаете какви велики начинания бе замислил. Аз също ги зная… Изглежда, не можех да разбера — но други ги знаеха. Нещо трябва да остане. Поне словата му не са мъртви.“

„Словата му ще живеят вечно“ — казах аз.

„И примерът му — прошепна тя като на себе си. — Той сочеше пътя на хората, добротата му сияеше във всяко негово деяние. Примерът му…“

„Наистина — казах аз, — също и примерът му. Бях забравил примера му.“

„Но аз не съм го забравила. Не мога… не мога да повярвам… че никой вече няма да го види, никога, никога, никога.“

Тя простря бледите си, вкопчени ръце пред умиращата светлина на прозореца като след отдалечаваща се фигура. Никога вече няма да го видим! В този миг аз го видях ясно. Докато съм жив, ще виждам този красноречив призрак, ще виждам също и нея, трагична и позната. Сянка, която с жеста си ми напомни за друга, също трагична фигура, украсена с безсилни талисмани, която протягаше голите си бронзови ръце над блясъка на адската река, над реката на мрака. Внезапно годеницата изрече много тихо: „Той умря, както живя.“

„Краят му — казах аз и в мен се пробуди смътен гняв — бе достоен за живота му. Той подхождаше на живота му.“

„А аз не бях при него в онзи миг“ — прошепна тя. Гневът ми стихна пред чувството на безкрайно съжаление.

„Всичко, каквото можеше да се направи…“ — промърморих.

„Но аз вярвах в него повече от всеки друг на земята — повече от собствената му майка, повече от… самия него. Той имаше нужда от мен! От мен! Аз щях да съхраня всяка въздишка, всяка дума, всеки знак, всеки поглед.“

Почувствувах студена тръпка в гърдите си.

„Недейте“ — изрекох със сподавен глас.

„Простете ми, по аз… толкова дълго го оплаквам сама… сама… Вие бяхте с него в последния миг, нали? Непрекъснато мисля за самотата му. Бил е сам и никой не може да го е разбирал, както аз щях да го разбера. Може би никой не е чул…“

„Аз бях с него в последния миг — казах разстроен. — Чух последните му думи…“ Сепнах се с ужас.

„Повторете ги — прошепна тя съкрушено. — Искам… искам нещо… с което… да живея.“

Бях готов да й изкрещя: „Не ги ли чувате?“ Здрачът ги повтаряше с настойчив шепот около нас, с шепот, който растеше заплашително като дъха на надигаща се буря. „Ужас! Ужас!“

„Последните му думи… с които да живея — настояваше тя. — Нима не разбирате? Аз го обичах… обичах го… обичах го!“

Овладях се и заговорих бавно: „Последната дума, която произнесе той, бе… вашето име.“

Чух лека въздишка и след това сърцето ми замря, то умря, пронизано от нейния ликуващ и ужасен вик, от нейния вик на безгранично тържество и неизказана мъка. „Знаех си — бях сигурна!“… Тя знаеше. Тя бе сигурна. Плачеше, скрила лице в ръцете си. Стори ми се, че къщата ще се срути, преди да избягам, че небето ще се продъни над главата ми. Но нищо не се случи. Небето не се продънва от такива дреболии. Дали щеше да се продъни, ако бях отдал на Курц тази справедливост, която бе негова по право? Нали сам той бе казал, че търси единствено справедливост? Но не можех. Не можех да й го разкрия. Щеше да бъде страшно — много страшно…