Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Плувахме бавно покрай надвисналите клони във водовъртеж от начупени вейки и летящи листа. Залповете отдолу спряха, щом се изпразниха пушките на поклонниците. Обърнах бързо глава и очите ми се плъзнаха по рубката от единия капак до другия. Погледнах обезумелия кормчия, който се заканваше към брега с празната пушка и крещеше неистово, и забелязах неясни очертания на хора, които тичаха прегънати одве, които скачаха и се плъзгаха, мимолетни, мъгляви. Нещо голямо се появи във въздуха непосредствено пред капака, пушката падна в реката, човекът отстъпи бързо назад, погледна ме през рамо проницателно и свойски и се строполи в краката ми. Главата му удари кормилото два пъти и краят на предмета, приличен на дълъг бастун, изтрополя и обърна походното столче. Имах чувството, че след като е измъкнал този предмет от някого на брега, кормчията е загубил равновесие. Лекият дим се разсея. Заобиколихме потъналото дърво и гледайки напред, реших да отдалеча корабчето от брега. Но изведнъж на краката ми стана топло, те се бяха овлажнили и аз погледнах надолу. Човекът се бе обърнал по гръб и ме гледаше втренчено; двете му ръце се бяха вкопчили за бастуна. Предметът бе копие, хвърлено през отвора. То се бе забило точно под ребрата му; острието не се виждаше, но бе направило ужасен разрез в тялото. Обувките ми бяха пълни, локва кръв блестеше тъмночервена и неподвижна под кормилото, а очите на ранения светеха със страшен блясък. Залпът избухна отново. Раненият ме погледна уплашено, сграбчил копието като безценна вещ, сякаш се страхуваше, че ще му я отнема. С усилие откъснах погледа си от очите му и насочих вниманието си към корабчето. С една ръка напипах над главата си парната свирка и я задърпах бързо. Тя нададе пронизителни писъци. Тътнежът от гневни и войнствени крясъци спря веднага, а след това от дълбините на джунглата се понесе такъв продължителен и трепетен вопъл на печал, страх и пълно отчаяние, сякаш бе изчезнала последната надежда от земята. В храсталаците настъпи страшно вълнение, дъждът от стрели секна, прозвънтяха остро няколко изстрела, а след това се възцари тишина, сред която ясно чувах ленивия звук на гребното колело. Завъртях щурвала, когато на вратата се появи поклонникът с розовата пижама, разгорещен и възбуден. „Управителят ме изпраща…“ — започна той официално, но изведнъж спря. „Боже мой!“ — възкликна и погледна ужасен ранения.

Ние, белите, застанахме над него, а блестящият му въпросителен поглед обгърна и двама ни. Имах определеното чувство, че всеки миг ще ни попита нещо на някакъв разбираем език; но той умря, без да издаде нито звук, без да помръдне с крак или ръка, без да сгърчи нито един мускул на тялото си. Само в последния миг, сякаш в отговор на звук, на шепот, който не можехме да чуем, се намръщи, а после изразът му изчезна в черна, смъртна маска, неописуемо мрачна, зловеща и застрашителна. Блясъкът на въпросителния поглед се стопи бързо в пустата изцъкленост на смъртта. „Можете ли да управлявате кораба?“ — попитах агента нетърпеливо. Това изглеждаше много съмнително; но аз грабнах ръката му и той веднага разбра, че искам да подкара корабчето. Да си кажа истината, изпитвах болезнено желание веднага да си сменя обувките и чорапите. „Той е мъртъв!“ — каза другият безкрайно удивен. „Без съмнение“ — отговорих аз, дърпайки като луд връзките на обувките си. „Между другото предполагам, че и господин Курц е вече мъртъв.“

В момента това бе главната ми мисъл. Изпитах остро чувство на разочарование, сякаш бях открил, че съм се стремял към нещо, лишено от осезаемост. Не бих могъл да бъда по-отвратен, ако трябваше да измина този път само за да разговарям с господин Курц. Да разговарям със… Хвърлих едната обувка в реката и осъзнах, че именно към това съм се стремял — да разговарям с Курц. Осени ме странното откритие, че никога не бях си го представял като човек, който върши нещо, а като човек, който разговаря. Не си казах: „Сега вече никога няма да го видя“ или „Сега вече никога няма да му стисна ръката“, а само: „Сега вече никога няма да го чуя.“ За мен той бе само глас. Не че не го свързвах с определена дейност. Нали бях чувал с всички отсенки на завист и възхищение, че е събрал, разменил, ограбил или откраднал повече слонова кост от всички останали агенти, взети заедно! Но той бе надарено същество, от всичките му таланти най-яркият негов дар, който криеше усещането за истинското му присъствие, бе способността му да разговаря, думите му, красноречието му — това удивително и осеняващо, най-възвишено и най-презряно качество, трепкащ поток светлина или вероломно течение, което извираше от сърцето на непрогледния мрак.

Другата обувка също полетя и падна в дяволската река. Аз си помислих: „Всичко е свършено. Закъсняхме, той е изчезнал, дарът му е изчезнал, прекършен от копие, стрела или тояга. Никога вече няма да чуя как говори този човек.“ Мъката ми бе странно дълбока и остра, като чувството, което бях усетил във виещата скръб на диваците в джунглата. Едва ли бих се почувствувал по-самотен и пуст, ако ме бяха ограбили от някаква вяра или бях пропуснал щастието в живота си… „Защо въздишате така страшно? Безумие? Да, безумие. Боже милостиви! Нима човек не трябва никога… Подайте ми малко тютюн…“

Настъпи дълбока тишина, светна клечка кибрит и се появи слабото лице, изморено и хлътнало, с провиснали гънки и отпуснати клепачи, дълбоко замислено. Той дърпаше силно от лулата си, лицето му сякаш се отдалечаваше и изчезваше в нощта всеки път, когато припламваше огънчето на кибрита. Клечката угасна.

„Каква нелепост! — извика той. — Това е най-трудната част на разказа… Вие сте тук, закотвени и с по два сигурни адреса, като кораб с две котви, месарят на едната страна на улицата, полицаят на другата, чудесен апетит и нормална температура — чувате, нали, — нормална от началото до края на годината. А казвате: страшна нелепост! Нелепост! Уважаеми господа, какво можете да очаквате от човек, който току-що е захвърлил чифт нови обувки в реката само от разстроени нерви? Като си мисля сега, не разбирам как не се разплаках тогава. Общо взето, гордея се с издръжливостта си. Но бях болезнено засегнат от мисълта, че съм изгубил безценното предимство да чуя надарения Курц. Разбира се, грешах. Предимството ме очакваше. Да, всъщност чух повече, отколкото трябва. И бях прав. Глас. Той не бе повече от глас. И аз чух — Курц — него — този глас — други гласове — само гласове — и споменът от онзи миг още кръжи около мен, неумолим като предсмъртния гърч на необхватен брътвеж, глупав, жесток, кален, див или просто долен, без всякакъв смисъл. Гласове, гласове — даже самото момиче — сега…“

И Марлоу замълча за дълго.

— Прогоних най-сетне духа на дарбите му с измама — поде той изведнъж. — Момиче! Какво, момиче ли споменах? Тя няма нищо общо с това — никак дори. Те — имам предвид жените, — те нямат нищо общо с това, не трябва да имат. Те трябва да си останат в собствения си красив свят, за да не стане нашият по-ужасен. О, тя трябваше да бъде държана настрана. Ако можехте да чуете изровеното тяло на господин Курц да казва: „Моята годеница.“ Ако можехте да видите как тя нямаше нищо общо с всичко това. А високото чело на господин Курц! Казват, че косата продължава да расте понякога след… но този… екземпляр бе великолепно плешив. Джунглата го бе докоснала по главата и главата му бе станала топка — топка от слонова кост; тя го бе помилвала и той бе изсъхнал; тя го бе обладала, любила, прегръщала, тя бе влязла в кръвта му, бе похитила плътта му и бе запечатала душата му със своята чрез отвратителните сатанински обреди. Той бе разглезеният й любимец. Слонова кост? Да, купища, камари от слонова кост. Старата колиба от кал пращеше от слонова кост. Човек би помислил, че не е останало парченце слонова кост под и над земята из цялата страна. „Повечето са вкаменелости“ — бе казал управителят пренебрежително. Тази слонова кост не бе по-вкаменяла от мен; но те я наричаха вкаменелост, когато я копаеха. Оказва се, че понякога негрите наистина заравят зъбите на слона, но очевидно не са могли да заровят тази слонова кост достатъчно дълбоко в земята, за да спасят надарения господин Курц от съдбата му. Напълнихме корабчето с нея, а също издигнахме камари на палубата. Така той й се радваше, докогато можеше да гледа, защото бе благодарен за тази услуга до последния си миг. Да можехте да го чуете как казва: „Моята слонова кост.“ О, да, аз го чух. „Моята годеница, моята слонова кост, моят лагер, моята река, моята…“ Всичко беше негово. Тези думи ме накараха да замра, да чакам джунглата да се разкикоти гръмко, с кикот, който да разлюлее неподвижните звезди. Всичко беше негово, но това бе дребна работа. Важното бе да се узнае чий бе той и кои сили на мрака го държаха в плен. Тази мисъл ме караше да настръхвам целият. Бе невъзможно и страшно човек да си представи това. Той бе заел високо място сред дяволите на онази земя — казвам това в буквалния смисъл на думата. Вие не можете да разберете. Как бихте могли? Когато под вас, под краката ви има здрав паваж, заобиколени сте от любезни съседи, готови да ви развеселят или ухапят, вие, които с лека стъпка минавате от месаря до полицая и обратно, които живеете сред свещения ужас от скандала, бесилката и лудницата — как можете да си представите къде могат да отведат човека неокованите му крака през първите векове на неговото съществуване в самотата му, в пълната самота без полицай, в тишината, в пълната тишина, където не се чува шепнещият глас на любезния съсед, който ви плаши с общественото мнение? Тези дребни неща правят всичко толкова различно. Когато те изчезнат, трябва да разчиташ на собствената си вродена сила, на собствената си способност да бъдеш верен. Разбира се, може да си прекалено голям глупак, за да сгрешиш — прекалено глупав дори, за да разбереш, че си подвластен на мрака. Предполагам, че никога никой глупак не е продал душата си на дявола: глупакът е прекалено глупав, а дяволът е прекалено голям дявол — не зная кое от двете. Или може да си страшно възвишено същество, съвършено глух и сляп към всичко освен към небесните звуци и гледки. Тогава за тебе земята е само преходно място — а дали ще спечелиш, или загубиш от това, не зная. Но повечето от нас не са нито едното, нито другото. За нас земята е място, където трябва да живеем с различни гледки, звуци, а също и миризми, по дяволите; да вдишваме мириса на умрял хипопотам, така да се каже, и да не се замърсим. И точно в този момент силата ви трябва да дойде на помощ, вярата ви е способността да изкопаете невзрачни дупки, в които да заровите тези слабости — точно в този момент трябва да дойде на помощ силата на предаността не към вас самите, а към една неясна и непосилна задача. А това е много трудно. Разберете ме правилно, не се опитвам да извиня, нито дори да обясня. Мъча се да разгадая за себе си господин Курц — сянката на господин Курц. Този дух, изникнал от Небитието, ми довери изумителната си тайна, преди да се стопи. Това стана, защото можеше да говори с мен на английски. Истинският Курц е получил част от образованието си в Англия и… както той бе достатъчно любезен да ми съобщи… предаността му бе правилно насочена. Майка му била половин англичанка, а баща му половин французин. Цяла Европа бе допринесла за създаването на Курц; и скоро научих, че съвсем подходящо „Международното дружество за потискане на дивашките обичаи“ му възложило да напише доклад, който да ръководи бъдещата дейност на дружеството. И той го бе написал. Аз го видях, прочетох го. Докладът беше сладкодумен, той блестеше с красноречие, но бе твърде напрегнат според мен. Курц бе намерил време да изпълни седемнадесет страници със ситния си почерк! Но това сигурно е станало, преди да се разбият неговите, да кажем, нерви и преди да води някакъв полунощен танц, завършил с отвратителни обреди и жертвоприношения, които, доколкото можах с неохота да разбера от различни места, били положени в нозете му, разбирате ли, пред самия господин Курц. Но докладът му бе чудесен. Обаче началният параграф, в светлината на това, което научих по-късно, ми се струва сега зловещ. Той започваше с аргумента, че ние, белите, от гледище на настоящия етап на развитието ни „сигурно им изглеждаме“ (на диваците) като свръхестествени същества — отиваме при тях с властта на божеството и пр., и пр. „Като използуваме волята си, ние можем да упражним почти неограничено въздействие за добро“ и т.н., и т.н. От този пункт нататък той летеше из висините и ме увлече със себе си. Заключението му бе великолепно, въпреки че бе трудно да се запомни. То ми внуши екзотичен Безкрай, управляван от величествена Добродетелност. То ме накара да потреперя от възторг. В заключение се криеше безкрайната сила на красноречието — на думите, — на пламтящите благородни слова. Там нямаше практически намеци, които да прекъснат вълшебното течение на фразата, освен една забележка в края на първата страница, очевидно надраскана много по-късно с несигурна ръка, и в заключението на този развълнуван зов към алтруизма във вас тази забележка, ярка и ужасяваща, ви изгаряше като светкавица в чисто небе: „Унищожете всички скотове!“ Най-странното бе, че той очевидно бе забравил този ценен послепис, защото по-късно, когато в известен смисъл дойде на себе си, няколко пъти ме помоли да се погрижа за „брошурата ми“ (както той я нарече), тъй като тя положително щяла да повлияе върху кариерата му в бъдеще. Имах пълни сведения за това, а по-късно щях да се погрижа и за неговата памет. Достатъчно много съм направил за това и съм си извоювал неоспоримото право, ако пожелая, да я положа във вечен покой в боклукчийската кофа на напредъка между другите отпадъци или, образно казано, между мъртвите котки на цивилизацията. Но както виждате, не пожелах това. Той не може да бъде забравен. Какъвто и да бе, той не беше обикновен. Притежаваше способността да очарова и ужасява първобитните души и да ги кара да танцуват бясно в негова чест; също така изпълваше дребните души на поклонниците с горчиви съмнения; бе намерил поне един предан приятел и покорил една душа, която не бе първобитна, нито пък омърсена с егоизъм. Не, не мога да го забравя, въпреки че не бих твърдял, че той е заслужавал цената на смъртта, която платихме, за да стигнем до него. Ужасно ми липсваше убитият кормчия, липсваше ми дори когато тялото му още лежеше в рубката. Може би съжалението ми за един дивак, който едва ли имаше по-голямо значение от песъчинка в тази черна Сахара, ще ви се стори странно. Нима не разбирате, че той бе вършил нещо, бе управлявал корабчето! Месеци наред бе стоял зад гърба ми — помощник — инструмент. Връзката ни бе нещо като съдружие. Той караше корабчето, а аз се грижех за него. Тревожех се за пропуските му и така се бе създала дълбока връзка помежду ни, която осъзнах едва когато тя бе внезапно прекъсната. А интимната дълбочина на погледа, който ми отправи, когато го прободоха, се бе забила в паметта ми като зов за далечно родство, издигнат в един върховен миг.