Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Не, не ме заровиха. Това бе време, за което си спомням смътно, с ужас и почуда, като пътешествие през страшен свят без светлина, в свят, в който не растяха нито надеждата, нито желанието. Отново се озовах в града гробница — и се ядосах, като гледах как бързат хората по улиците да откраднат пари един от друг, да погълнат противната си храна, да изгълтат отвратителната си бира и да мечтаят незначителните си и празни мечти. Те се втурнаха в мислите ми. Те бяха нарушители, които не познаваха живота, и знаех, че никога нямаше да разберат това, което аз бях разбрал. Поведението им на посредствени хора, които живеят с твърдата увереност за абсолютна безопасност, ми бе противно, както е противна глупостта пред лицето на опасността, която тя не може да проумее. Нямах особено желание да ги просвещавам и ми беше трудно да не се изсмея в лицата им, така изпълнени с глупашко самомнение. Предполагам, че не съм бил съвсем добре по това време. Клатушках се по улиците — трябваше да уреждам различни въпроси, и се усмихвах иронично на съвсем почтени хора. Признавам, че поведението ми бе непростимо. Но, от друга страна, през тези дни температурата ми рядко бе нормална. Усилията на милата ми леля „да върне силите ми“ ми се струваха съвсем безсмислени. Не бе необходимо да се върнат силите ми, а да се успокои въображението ми. Пазех свитъка книжа, които Курц ми бе поверил, и не знаех какво да правя с тях. Наскоро бе починала майка му, както разбрах, в ръцете на годеницата му. Един ден ме посети гладко избръснат човек с официални маниери и с очила със златни рамки, който започна да ме разпитва, в началото със заобикалки, а след това с изискана настойчивост, за известни „документи“, както той ги нарече. Не се изненадах, защото по този въпрос се бях вече скарал на два пъти с управителя още там. Бях отказал да предам и най-малкото листче от онзи пакет; така постъпих и с очилатия. Накрая маниерът му стана заплашителен и с голяма разгорещеност той започна да спори, че компанията имала право да притежава цялата информация за своите „територии“. Той каза: „Знанията на господин Курц за неизследваните области са били сигурно обширни и специални благодарение на големите му способности и на нещастните обстоятелства, в които е бил поставен; следователно…“ Уверих го, че знанията на господин Курц, колкото и да са обширни, не засягат проблемите на търговията или администрацията. След това той призова името на науката. „Би било неоценима загуба, ако…“ и пр., и пр. Предложих му доклада за потискане на дивашките обичаи, след като бях откъснал послеписа. Пое го с интерес, но накрая го хвърли с презрение. „Този доклад не е това, което очаквахме“ — забеляза той. „Не очаквайте нищо друго — казах аз. — Останалите книжа са лични писма.“ Той си отиде, след като ме заплаши, че ще ме даде под съд, и аз не го видях повече. Но след два дни се появи друг. Нарече се братовчед на Курц и пожела да чуе всички подробности около последните мигове на скъпия си роднина. Между другото ми даде да разбера, че Курц бил голям музикант. „В него се криеха заложбите на необикновен талант“ — каза човекът, самият той органист, доколкото си спомням, с дълга побеляла коса над мазната си яка. Нямах причина да се съмнявам в думите му; и до ден-днешен не зная каква е била професията на Курц, дали въобще е имал професия — което бе най-големият му талант. Бях го взел за художник, който сътрудничи във вестниците, или за журналист, който може да рисува — но дори братовчедът (той смъркаше енфие по време на срещата) не можа да ми каже какво е бил Курц всъщност. Той бе универсален гений — по този въпрос аз се съгласих с братовчеда, който се изсекна шумно в голяма памучна кърпа и се оттегли със старческа възбуда, като отнесе със себе си няколко семейни писма и бележки без особена стойност. След това се появи някакъв журналист, който искаше да научи нещо за съдбата на „скъпия си колега“. Този посетител ми съобщи, че истинската сфера на дейност на Курц е трябвало да бъде политиката на „популярните партии“. Посетителят имаше рошави, прави вежди, остра, късо подстригана коса, монокълът му висеше на широка панделка и той въодушевено изрази мнението, че всъщност Курц не е могъл да напише нито дума. Но, господи! Как умееше да говори този човек! Той можеше да наелектризира огромни събрания. Той имаше вяра — разбирате ли, вяра! Можеше да си изгради вяра във всичко — във всичко! Можеше да стане първокласен водач на някоя крайна партия. „Каква партия?“ — попитах аз. „Крайна партия — отговори другият. — Той бе човек с… крайни… крайни възгледи…“ Не мисля ли така? Съгласих се с него. Знаел ли съм — попита той с внезапно любопитство — какво го е накарало да замине там? „Да“ — казах аз и веднага му подадох знаменития доклад за отпечатване, ако го одобреше. Той го прегледа набързо, като мърмореше през цялото време. След това реши, че става, и си отиде с плячката.

Накрая запазих тънък сноп писма и снимката на годеницата. Тя ми се стори красива — искам да кажа, имаше красив израз. Зная, че и слънцето може да лъже, но си мислех, че никакъв ретуш не би могъл да придаде деликатния израз на тези черти. Тя изглеждаше готова да слуша без задръжки, без подозрения, без мисъл за себе си. Реших да отида и сам да й върна писмата и снимката й. Любопитство? Да, а може би и друго чувство. Всичко, което бе принадлежало на Курц, се бе изплъзнало от ръцете ми: душата му, тялото му, лагерът му, плановете му, слоновата му кост, кариерата му. Оставаха само паметта му и годеницата му. Аз исках да върна и тях на миналото посвоему — лично да върна всичко, което бе останало при мен, на забравата, последната дума на общата ни съдба. Не се оправдавам. Нямам точна представа какво искам всъщност. Може би това бе импулс на неосъзната вярност или осъществяването на онази иронична необходимост, която се крие във фактите на човешкото съществуване. Не зная. Не мога да кажа. Но отидох.

Мислех си, че споменът за него е като другите спомени за мъртвите, които се натрупват в живота на човека — неясен отпечатък върху мозъка, наложен от сенки, които падат върху него по техния бърз и последен път; но пред високата и тежка врата, между големите къщи на улицата, тихи и прилични, като добре поддържана алея в гробище, аз го видях проснат на носилката, отворил хищническа уста, сякаш да погълне цялата земя с цялото човечество. Той се изправи жив пред мен — сянка, която не можеше да утоли глада си от великолепни илюзии и ужасна действителност, сянка по-тъмна от сянката на нощта, наметната с благородните дипли на блестящо красноречие. Сякаш видението влезе с мен в къщата — носилката, призрачните носачи, дивата тълпа, послушните богомолци, мракът на джунглата, блясъкът на огньовете на търпеливата джунгла, тътенът на барабана, ритмичен и приглушен като пулса на сърцето — сърцето на всесилния мрак. Това бе миг на тържество за джунглата, отмъстително нашествие, което трябваше да изтласкам назад, за да спася друга душа. И споменът за казаните там думи, за рогатите фигури, които се движеха зад мен в аления блясък на огньовете на търпеливата джунгла, тези накъсани изречения ме овладяха отново и аз ги чух в цялата им злокобна и ужасяваща простота. Спомних си окаяната му молба, жалките му заплахи, огромните размери на гнусните му желания, подлостта, мъчението и адската болка на душата му. А по-късно сякаш видях спокойното му лениво държане, когато ми каза един ден: „Тази слонова кост сега е наистина моя. Компанията не е платила за нея. Сам я събрах с голям риск за живота си. Но се страхувам, че ще се опитат да предявят правата си над нея. Трудно положение. Какво да направя — да се съпротивявам ли? Е? Търся само справедливост…“ Той търсеше само справедливост — само справедливост. Натиснах звънеца пред махагоновата врата на първия етаж и докато чаках, той ме гледаше втренчено от лъскавата повърхност на дървото — гледаше ме с необятен поглед, който обхващаше, осъждаше и проклинаше цялата вселена. Аз сякаш отново чух вика шепот: „Ужас! Ужас!“

Падаше здрач. Почаках известно време в гостна с висок таван и с три високи прозореца, които приличаха на три блестящи, увити в креп, колони. Извитите позлатени крака и облегалки на мебелите блестяха и се губеха в полумрака. Високата мраморна камина излъчваше студена и монументална белота. В един ъгъл стоеше масивен роял; по повърхността му играеха тъмни отблясъци като върху мрачен и полиран саркофаг. Отвори се висока врата — и се затвори. Аз станах.