Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Двама поклонници се караха шепнешком: „Левия бряг!“ „Не, не, защо говориш така? Десния, разбира се!“ „Въпросът е много сериозен — каза управителят зад гърба ми. — Ще бъда много съкрушен, ако се случи нещо с господин Курц, преди да пристигнем.“ Погледнах го и не изпитах никакво съмнение, че говори искрено. Той се стараеше да запази видимата същност на нещата. Това бе неговата въздържаност. Но когато промърмори, че трябва да продължим веднага, дори не си направих труд да му отговоря. И двамата знаехме, че това е невъзможно. Ако се откъснехме от средата на реката, щяхме да увиснем във въздуха — в безвъздушното пространство. Нямаше да знаем накъде да пътуваме — нагоре или надолу по течението, или към бреговете, докато не стигнем единия или другия бряг, а след това нямаше да знаем къде се намираме. Разбира се, не помръднах корабчето. Нямах никакво желание да причиня корабокрушение. А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение. Щяхме да се издавим. Дали щяхме да се издавим веднага, не зная, но бях съвсем сигурен, че щяхме да загинем бързо. „Нареждам ви да поемете риска“ — каза той след кратко мълчание. „Отказвам да поема какъвто и да е риск“ — казах аз късо и това бе очакваният от него отговор, въпреки че тонът ми го изненада. „В такъв случай трябва да се подчиня на решението ви. Вие сте капитанът“ — каза той с подчертана вежливост. Обърнах се леко към него в знак на благодарност и се загледах отново в мъглата. Колко щеше да продължи всичко това? Изглеждаше съвсем безнадеждно. Пътят към Курц, който изравяше слонова кост в тази страшна джунгла, бе изпълнен с опасност. Сякаш той бе спящата царкиня в омагьосания замък. „Мислите ли, че ще ни нападнат?“ — попита поверително управителят.

Не мислех, че ще ни нападнат — по няколко очевидни причини. Гъстата мъгла бе една от тях. Ако те изоставеха брега, щяха да се изгубят като нас, ако се опитаме да тръгнем. Джунглата на двата бряга бе съвсем непроницаема и все пак в нея светеха очи, които ни бяха видели. Храстите покрай реката бяха много гъсти, но растителността зад тях бе очевидно проходима. През краткото време, когато се бе вдигнала мъглата, не бях зърнал лодки на реката, поне нямаше никакви около корабчето. Но естеството на шума, на крясъците, които бяхме чули, изключваше вероятността от нападение. Тези крясъци не носеха свирепостта, която вещае незабавно враждебно намерение. Въпреки че бяха неочаквани, необуздани и страшни, те ми бяха внушили дълбока мъка. По някаква причина параходчето бе изпълнило тези диваци с неудържима скръб. Опасността се криеше в близостта ни с една голяма човешка страст, която всеки миг можеше да се отприщи. Дори най-страшната мъка може да се изрази в насилие — въпреки че най-често тя се изразява в апатия… Как ме гледаха поклонниците! Нямаха сърце да се захилят, нито дори да ме наругаят; но вярвам, че ме помислиха за луд — полудял от ужаса, преживян снощи. Изнесох истинска лекция. Уважаеми господа, нямаше смисъл да се тревожа. Дали стоях на пост? Разбирате, че непрекъснато наблюдавах мъглата дали няма да се вдигне скоро, както котката наблюдава мишката. Все едно, че очите ни бяха заровени в планина от памук. Тази пелена ни стягаше и задушаваше. Въпреки че звучи невероятно, това бе абсолютно съобразено с фактите. Това, което по-късно споменавахме като нападение, бе всъщност опит да бъдем отблъснати. Действието не бе нападателно — то дори не бе отбранително в обикновения смисъл на думата: беше предприето под натиска на отчаянието и в своята същност бе акт на самозащита.

То започна два часа след като се вдигна мъглата, приблизително на миля и половина под лагера на Курц. След като бяхме се въртели и блъскали около един завой на реката, изведнъж аз зърнах островче, прилично на люлка от светлозелена трева, в средата на течението. Нямаше друго такова островче наоколо, но когато навлязохме по-навътре в реката, забелязах, че това е началото на дълъг пясъчен нанос или низ от такива образувания, които се простираха по протежението на реката. Бяха безцветни, реката леко се плискаше над тях и те личаха под повърхността на водата, както личи човешкият гръбнак под кожата. Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината; но бяха ми казали, че лагерът се намира на западната страна, и, естествено, аз се отправях към западното течение.

Току-що бяхме навлезли надълбоко, когато разбрах, че течението е много по-тясно, отколкото бях предполагал. Наляво от нас се простираше дългата плитчина, а надясно се издигаше високият и стръмен бряг, гъсто обрасъл с растителност. Над храстите се извисяваха дървета в стройни редици. Клоните висяха гъсто над реката и на отделни места цели дървета се свеждаха над водата. Денят вече клонеше към залез, ликът на джунглата тъмнееше, а върху реката бе паднала широка сянка. Ние плавахме в сянката — много бавно, както можете да си представите. Отклоних корабчето към брега, към най-дълбоката вода, според пръта, с който я измервахме. Един от гладните ми и търпеливи приятели се движеше точно под мен. Параходчето приличаше съвсем на шлеп. На палубата се намираха две малки дървени къщички с врати и прозорци. Парният котел бе в предната част, а машината на кораба — отзад. Над целия съд висеше лек покрив, подпрян от стълбове. Коминът минаваше през покрива, а пред комина се намираше малка рубка, изградена от леки талпи. Оттам управлявахме параходчето. В рубката имаше кушетка, два походни стола, заредена пушка образец „Мартини — Хенри“, в ъгъла малка масичка и щурвалът. А отпред — широка врата и големи капаци от двете страни. Тези капаци бяха винаги отворени. Прекарвах дните си, кацнал там горе, на покрива, пред вратата. Нощем спях или се опитвах да спя на кушетката. Кормчията бе добре сложен негър от крайбрежно племе и обучен от нещастния ми предшественик. На ушите му висяха медни обици, от кръста до глезените бе загърнат със син плат и в този си вид той се мислеше за много красив. А беше най-големият глупак, когото познавах. Когато бях до него, караше корабчето с безкрайно перчене, но ако се отместех, начаса ставаше жертва на безумен страх и можеше да изостави корабчето-развалина на произвола на съдбата.

Наблюдавах пръта, с който измервахме дълбочината, и с раздразнение виждах, че след всяко потапяне все по-голяма част от него стърчи над водата. Изведнъж забелязах, че този, който потапяше пръта, престана да работи и се изпъна по гръб на палубата, без да извади пръта от реката. Но продължаваше да го държи и прътът пореше водата. В същия миг огнярят, когото също виждах под себе си, изведнъж седна пред пещта и скри главата си. Това ме изуми. Бързо огледах реката, защото се приближавахме до потънал ствол. Клончета, малки клончета летяха на кичури около нас. Те свистяха от двете ми страни и ме шибаха отзад. През цялото време реката, бреговете и джунглата бяха много тихи — съвършено тихи. Чувах само тежкия тъп звук на гребното колело и шумоленето на листата по дърветата. Едва заобиколихме потъналото дърво. Боже мой, стрели! Някой стреляше по нас! Втурнах се в рубката да затворя капака откъм брега. Онзи глупак, кормчията, с ръце върху спиците на кормилото повдигаше високо коленете си, тропаше с крака и хапеше бърни като див кон, на който са сложили юзда. Да върви по дяволите! Ние се плъзгахме само на десет стъпки от брега. Трябваше да се наведа през отвора, за да прихлупя тежкия капак, и в този миг сред листата точно срещу мен зърнах лице, което ме наблюдаваше яростно и упорито. Изведнъж, сякаш бе паднало перде от очите ми, дълбоко в напластения мрак видях голи гърди, ръце, крака и горящи очи — джунглата гъмжеше от човешки крайници в движение, блестящи, бронзови. Клоните се тресяха, люлееха, шумяха и от тях летяха стрели. След това капакът се затвори. „Карай направо!“ — казах аз на кормчията. Сякаш главата му бе вкочанена, очите му се въртяха в орбитите, той продължаваше да тропа с крака, а на устата му се появи лека пяна. „Тихо!“ — казах аз вбесен. Сякаш бях заповядал на дърво да не се люлее при вятър. Изскочих навън, под мен се чу тътнеж от крака по желязната палуба, паника и възклицания, а някакъв глас изкрещя: „Не можем ли да се върнем обратно?“, когато в този миг зърнах бразда във водата точно пред нас във формата на буквата V. Какво? Още едно потънало дърво! Под краката ми се разнесе залп. Поклонниците стреляха и просто хвърляха олово в джунглата. Пелена от дим падна пред корабчето. Почнах да ругая. Сега не можех да видя нито браздата във водата, нито потъналото дърво. Стоях на входа, надзъртах навън, а стрелите се сипеха на цели рояци. Може би те бяха отровни, но на пръв поглед сякаш не можеха да убият дори котка. Джунглата започна да вие. Секачите нададоха войнствен крясък и гърмежът на пушка зад гърба ми ме оглуши. Погледнах през рамо и когато се втурнах към кормилото, рубката бе все още изпълнена с шум и пушек. Онзи глупак бе изоставил всичко, бе отворил капака и гърмеше с пушката. Той стоеше пред отвора с навъсено лице и аз му изкрещях да се върне, докато оправях курса на корабчето. Нямаше къде да се обърна, дори и да исках. Потъналият дънер се намираше съвсем наблизо в проклетия дим, нямаше време за губене и аз насочих корабчето право към брега — към брега, където водата бе по-дълбока.