Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
На около петдесет мили под вътрешния лагер се натъкнахме на тръстикова колиба с тъжен клюмнал прът, по който висяха неузнаваеми остатъци от флаг, и с грижливо наредена купчина дърва. Това бе съвсем неочаквано. Слязохме на брега и върху купа дърва открихме плоска дъска с избелял надпис от молив. Разчетохме текста, който гласеше: „Дървата са за вас. Побързайте. Приближавайте се внимателно.“ Имаше и надпис, но бе нечетлив — не бе Курц, а някаква много по-дълга дума. „Побързайте.“ Накъде? По реката? „Приближавайте внимателно.“ Не бяхме постъпили така. Но предупреждението не можеше да се отнася до мястото, където то щеше да бъде намерено, след като се бяхме приближили. Нещо не бе в ред. Но какво и как? Това бе въпросът. Коментирахме неблагоприятно нелепия телеграфен стил. Джунглата около нас не казваше нищо, тя не ни позволяваше да погледнем много далеч. Скъсана завеса от червена басма висеше на входа на колибата и тъжно се вееше в лицата ни. Жилището бе полуразрушено, но бе ясно, че тук е живял човек, и то не много отдавна. Бе останала грубо скована маса — дъска върху два кола, купчинка боклук се мъдреше в тъмния ъгъл, а до вратата намерих една книга. Тя беше без корици, страниците бяха невероятно зацапани от пръсти, но книгата бе грижливо пришита отново с бял памучен конец, който все още изглеждаше чист. Книгата бе рядка находка. Заглавието й беше „Изследване на някои положения на мореплаването“ от Таусър, Таусън или нещо подобно, от флотата на негово величество. Книгата изглеждаше много скучно четиво с илюстрации и диаграми и отблъскващи колони цифри, а изданието бе отпреди шестдесет години. Разтворих тази изумителна антикварна рядкост с голяма нежност, за да не се разпадне в ръцете ми. В книгата Таусън, или Таусър, изследваше с въодушевление устойчивостта на корабните въжета, съоръжения и други подобни въпроси. Книгата не бе интересна. Но в нея веднага усетих целеустременост на намерението, искрена загриженост за най-доброто изпълнение на работата. Всичко това придаваше на тези скромни страници, съставени преди толкова години, блясък, различен от професионалния. Простият стар моряк и неговите корабни въжета и скрипци ме накараха да забравя джунглата и поклонниците и ми дадоха приятното усещане, че съм открил наистина нещо действително. Фактът, че такава книга се намираше тук, бе невероятен сам по себе си, но още по-невероятни бяха написаните с молив върху полето бележки, които недвусмислено се отнасяха до текста. Не можех да повярвам на очите си! Те бяха шифър! Да, бележките приличаха на шифър. Представете си човек, който носи със себе си такава книга на края на земята, да я изучава — и си прави бележки, с шифър при това! Наистина изумителна загадка.
Смътно дочух обезпокоителен шум и когато повдигнах очи, видях, че купчината дърва е изчезнала и че управителят и всички поклонници махат и викат от реката. Пъхнах книгата в джоба си. Уверявам ви, че когато престанах да чета, имах чувството, че с мъка се откъсвам от закрилата на старо и здраво приятелство.
Подкарах отново нещастната черупка. „Това е този жалък търговец — този похитител!“ — възкликна управителят, като гледаше със злоба мястото, което току-що бяхме напуснали. „Сигурно е бил англичанин“ — казах аз. „Това няма да го спаси от неприятности, ако не внимава“ — промърмори зловещо управителят. Отбелязах с престорена невинност, че никой не е застрахован от неприятности на този свят.
Течението бе станало по-бързо, а параходчето сякаш щеше да предаде всеки миг богу дух. Гребното колело се движеше лениво и аз се вслушвах в пулса на машината, защото наистина очаквах всеки момент злощастната черупка да откаже да работи. Сякаш наблюдавах последните слаби предсмъртни тръпки на живо същество. И все пак продължавахме да пълзим. Понякога си избирах дърво пред нас, за да измеря скъсяващото се разстояние до Курц, но неизбежно го изгубвах от погледа си, преди да се изравним с него. Човешкото нетърпение не издържа продължително време на една и съща гледка. Управителят показа известно примиренчество. Аз се нервирах, беснеех и спорех със себе си дали да говоря открито с Курц, но преди да дойда до някакво решение, ми хрумна мисълта, че моята реч или моето мълчание, всъщност което и да е мое действие, щеше да бъде съвършено безплодно. Има ли значение това, което човек знае или се прави, че не знае? Какво значение има кой е управителят? Понякога такъв миг на прозрение осенява човека. Съществените страни на този въпрос лежаха дълбоко под повърхността, извън моя обхват и извън моята власт.
Привечер на втория ден пресметнахме, че се намираме на около осем мили от лагера на Курц. Аз исках да продължим, но управителят изглеждаше смутен и предложи да изчакаме до следващата сутрин, тъй като плаването в тази част на реката било много опасно, а и слънцето се бе спуснало вече много ниско. „Още повече — напомни той — че според предупреждението трябваше да се приближим през деня, а не привечер, нито пък по тъмно.“ Това бе умен съвет. Осем мили означаваше почти три часа път и аз бях забелязал подозрителни вълнички в горната част на реката. Въпреки всичко бях неизказано ядосан от закъснението и всъщност съвсем безсмислено, защото още една нощ нямаше никакво значение след толкова месеци закъснение. Тъй като имахме достатъчно дърва, а при това се налагаше да бъдем предпазливи, закотвих корабчето в средата на реката. Мястото бе тясно и право, издигнато като железопътен насип. Здрачът изпълни реката дълго преди залез-слънце. Водата течеше гладко и бързо, но по бреговете цареше безмълвна неподвижност. Живите дървета, оплетени с лиани и друга растителност, сякаш се бяха вкаменили до най-малкото клонче, до най-лекото стръкче трева. Това не бе сън, а неестествено състояние, като транс. Никъде не се чуваше ни най-малък звук. Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали — след това нощта падна внезапно и ни ослепи. В три часа сутринта се гмурна някаква голяма риба и острият й плясък във водата ме накара да подскоча като стреснат от изстрел на пушка. Когато слънцето изгря, над нас лежеше бяла мъгла, топла и лепкава и още по-заслепяваща от нощта. Тя не се движеше, а просто лежеше около нас като плътна маса. В осем или девет часа тя се вдигна внезапно, тъй както се разтварят капаците на прозорците. Видяхме извисяващото се множество дървета, огромната сплъстена джунгла, горящия малък диск на слънцето над нея — всичко мъртвешки неподвижно, — а след това белите капаци изведнъж се затвориха отново плавно, сякаш се бяха плъзнали по намаслени релси. Заповядах да пуснат пак котвата, която бяхме започнали да прибираме. Преди веригата да се бе изнизала във водата с притъпен шум, в мътния въздух бавно се издигна пронизителен вик, навяващ безкрайна пустота. След това замлъкна. Остър вой и дива врява изпълниха ушите ми. Пълната неочакваност на звука ме накара да потреперя от ужас. Не зная как подействува той на другите. Имах чувството, че самата мъгла е изкрещяла, така внезапно и едновременно от всички страни отекна тази мощна и печална врява. Нейният връх бе взрив от почти непоносими ужасни писъци, които изведнъж замряха и ни оставиха да се ослушваме замръзнали в най-различни глупави пози в почти еднакво ужасяващата невероятна тишина. „Господи, какво значи това?“ — заекна един от поклонниците, дребен дебел човек с червеникава коса и ръждиви бакенбарди, който носеше ботуши и розова пижама, затъкната в чорапите. Други двама гледаха със зяпнали уста цяла минута, след това се втурнаха в малката рубка и дотърчаха оттам, като се оглеждаха уплашено на всички страни, с пушки в ръце, готови за стрелба. Виждахме само корабчето, на което се намирахме, а неговите очертания бяха така неясни, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на съставните си части, и мъглива ивица вода, може би две стъпки широка, около него — това бе всичко. Светът бе изчезнал за очите и ушите ни. Бе просто изчезнал, пометен, без да остави след себе си нито шепот, нито сянка.
Минах напред и заповядах да приберат котвата, за да можем при нужда да подкараме корабчето. „Ще ни нападнат ли?“ — прошепна ужасен глас. „Ще ни прережат гърлата в тази мъгла“ — промърмори друг. Лицата се изопваха от напрежение, ръцете леко трепереха, очите забравяха да мигат. Бе много интересно да наблюдаваш контраста между израза на белите и черните от екипажа, които също като нас не познаваха тази част на реката, въпреки че домовете им бяха само на осемстотин мили разстояние. Белите, разбира се, силно разтревожени, изглеждаха дълбоко смутени от неистовата врява. Черните имаха напрегнат, заинтересован вид, но лицата им, общо взето, бяха спокойни, дори някои се хилеха, като прибираха котвата. Няколко души размениха кратки изречения, с които сякаш разрешиха задоволително въпроса. Водачът им, млад широкоплещест негър, облечен в тъмносини парчета плат с ресни, остри ноздри и с изкусно навита на мазни масурчета коса, застана до мен. „А, а!“ — възкликнах аз, за да изрека нещо дружелюбно. „Хвани ги — той се озъби, като разтвори страшно очи, а острите му зъби блеснаха жестоко. Хвани ги. Дай ни ги.“ „На вас?“ — попитах аз. — „Какво ще правите с тях?“ „Ще ги изядем!“ — каза той кратко и като се облегна на желязната ограда, се загледа в мъглата с достойнство, потънал в дълбок размисъл. Сигурно щях да бъда ужасен, ако не бях се сетил, че той и другарите му са вероятно много гладни. Сигурно бяха гладували през последния месец. Те бяха наети за шест месеца (уверен съм, че нито един от тях нямаше точна представа за времето като нас, след безкрайните векове). Те все още бяха част от началото на времето — и нямаха нашия наследен опит. Разбира се, щом имаше парче хартия, попълнено в съответствие с някакъв фарсов закон, никой не се замисляше как ще преживеят тези хора. Наистина, те си бяха донесли развалено месо от хипопотам, което нямаше да им стигне за дълго, дори ако поклонниците по време на една отвратителна сцена не бяха изхвърлили голяма част от месото в реката. Това бе проява на своеволие, но всъщност бе акт на законна самозащита. Човек не можеше да вдишва миризмата на умрял хипопотам, когато спи, яде, ходи, и в същото време да запази несигурната си власт над живота. Освен това всяка седмица им бяха давали три парчета медна жица, дълга около девет инча. Според теорията черните щяха да си купят храна с тази валута в крайречните села. Ясна ви е картината. Или нямаше никакви села по реката, или хората бяха настроени враждебно, или пък управителят — той като нас се хранеше с консерви и от време на време със старо козе месо — не желаеше да спира параходчето по една или друга причина. Освен ако не глътнеха самата тел или не уловяха с нея риба, не виждах ползата от твърде високата им заплата. Трябва да кажа, че тя бе изплащана с точност, достойна за най-голямата и най-почтена фирма. За останалите единствената храна — въпреки че тя ни най-малко не приличаше на храна, бяха няколко бучки от някакво тесто с мръсен лилав цвят, завито в листа, което те гълтаха на толкова малки парченца, че не бе възможно да ги засити. Защо не ни нападнаха — тридесет и пет на брой — и не се наядоха както трябва нито веднъж, и досега не зная. Те бяха едри хора и не можеха да преценят последиците, а бяха смели и силни дори сега, въпреки че кожата им не бе вече лъскава и мускулите им — омекнали. Разбирах, че нещо ги възпира — някаква неразгадаема човешка тайна. Аз ги наблюдавах с бързо растящ интерес — не защото мислех, че могат скоро да ни изядат, въпреки че точно тогава забелязах изведнъж колко хилави изглеждат поклонниците и се надявах, да, решително се надявах, че моят вид не е толкова — как да кажа, толкова… неапетитен. Това бе невероятна суета, прилична на сомнамбулизъм, който изпълваше всичките ми дни по онова време. Може би имах и треска. Човек не може да живее, като си мери непрекъснато пулса. Преди често бях имал треска — игривите леки удари на джунглата, подготовката на настъплението, което неизбежно се разразяваше. Да, аз ги наблюдавах като човешки същества и се интересувах от техните импулси, мотиви, възможности и слабости, подложени на изпитанието на неумолимата физическа необходимост. Въздържаност! За каква въздържаност може да става дума? Не бе ли това суеверие, отвращение, търпение или страх, или някаква първобитна чест? Никой страх не може да устои на глада, никакво търпение не може да го укроти, няма отвращение там, където има глад; а що се отнася до суеверия, вярвания, това, което наричаме принципи, те са по-нищожни от плява, разпръсната от вятъра. Нима не познавате чудовището на продължителния глад, неговото влудяващо мъчение, неговите черни мисли, неговата мрачна и страшна жестокост? Аз го познавам. Човек се нуждае от цялата си вродена сила, за да се бори с глада. По-лесно е да превъзмогнеш загубата на близък, на чест или гибелта на собствената си душа, отколкото да победиш продължителния глад. Тъжно, но факт. Никакви земни причини не въздържаха тези хора. Въздържаност! По-скоро бих очаквал въздържаност от хиена, която се рови из труповете по полесражението. Но това бе истина, ослепяваща истина, която виждах като морската пяна, като браздата върху неизбродната загадка, по-велика от странната и необяснима нотка на отчаяна мъка в дивия хор, който бе връхлетял върху нас от речния бряг сред сляпата белота на мъглата.