Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Не се изненадах, че някой седи на кърмата на кораба с крака, провесени над речната кал. Бях станал приятел с няколко механици от лагера, а поклонниците, естествено, ги презираха вероятно поради неизисканите им обноски. Това бе надзирателят — правеше бойлери и бе добър работник. Той бе висок, кокалест човек с жълто лице и с големи напрегнати очи. Видът му издаваше тревога, а главата му бе плешива като дланта на ръката ми. Но опадала от главата му, косата му сякаш се бе полепила по бузите и брадичката и на новото място й бе понесло, защото брадата му стигаше до пояса. Той бе вдовец с шест малки деца (бе ги оставил на грижите на сестра си, за да дойде тук), а голямата му страст бе отглеждането на гълъби. Беше ентусиаст и познавач. Можеше да бълнува с часове за гълъби. След работното време понякога идваше от колибата си, за да разговаря с мен за децата и гълъбите си. Когато трябваше да изпълзи в калта под кораба, завързваше брадата си в бяла салфетка, която си бе донесъл за целта. Тя имаше примки за ушите му. Вечерно време клечеше на брега и грижливо переше салфетката в реката, а след това я разперваше на някой храст, за да я изсуши.

Тупнах го по гърба и извиках: „Ще получим нитове!“ Той скочи на крака и възкликна: „Сериозно! Нитове!“, сякаш не вярваше на ушите си. След това каза ниско: „Да не би вие?…“ Не зная защо се държахме като луди. Сложих пръст на устните си и поклатих глава тайнствено. „Браво на вас!“ — извика той, като щракна с пръсти и повдигна крак. Опитах се да танцувам. Започнахме да лудуваме по желязната палуба, понесе се страшен шум и девствената гора от другия бряг на заливчето го върна с гръм към спящия лагер. Поклонниците сигурно се стреснаха в колибите си. Тъмна фигура се мярна пред осветения вход на колибата на управителя и изчезна, а миг по-късно входът също изчезна. Спряхме да танцуваме и прокудената тишина отново потече от тайните кътчета на земята. Високата стена от растителност, пищна и сплъстена маса от дънери, клони, стволове, листа и лиани, неподвижна в лунната светлина, приличаше на неудържимо нашествие на безмълвен живот, на търкаляща се вълна от растения, готова всеки момент да се разбие над заливчето и да помете всички нас, дребните хора, да ни унищожи. Но тя не се движеше. Отдалеч чухме приглушения звук на мощни гмуркания във водата, като че в голямата река се къпеше ихтиозавър. „В края на краищата — каза помощникът ми разумно — защо да не получим нитове?“ Наистина не ми бе известна нито една причина защо да не ги получим. „Ще пристигнат след три седмици“ — казах уверено.

Но те не пристигнаха. Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия. Следващите три седмици нашествието идваше на части, като всяка част се водеше от магаре. Върху магарето седеше бял човек с нови дрехи и обувки и се кланяше отвисоко наляво и надясно към смаяните поклонници. По петите на магарето вървеше шумна тълпа от ядосани негри с набити крака, в двора се стоварваха множество палатки, походни столчета, ламаринени кутии, бели сандъци и кафяви бали, а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосферата на загадъчност. Пристигнаха пет такива кервана и всеки от тях напомняше бегълци с плячка, отвлечена от безброй магазини. Човек си мислеше, че те ще я закарат в джунглата, за да си я поделят. Всичко това представляваше невъобразима каша от предмети, хубави сами по себе си, но напомнящи плячката на разбойници поради това човешко безумие.

Тази предана група носеше името „Изследователска експедиция Елдорадо“ и мисля, че се бяха заклели да пазят пълна тайна. Ала разговорите им бяха разговори на най-долнопробни бракониери: те бяха безразсъдни, но без жилавост, алчни, но без смелост, жестоки, но без храброст. В никой от тях нямаше капчица далновидност или следа от сериозно намерение, а те не разбираха, че тези качества са необходими, за да може светът да се движи напред. Съкровеното им желание бе да грабят съкровища от недрата на земята без каквато и да е нравствена цел, тъй както крадци разбиват хранилища със скъпоценности. Не зная кой плащаше разходите на това благородно начинание, но предводителят на тази пасмина бе чичо на нашия управител.

По външен вид приличаше на касапин от бедняшки квартал, а в очите му се четеше израз на сънливо лукавство. Той носеше наперено тлъстото си шкембе над късите си крачета и докато тази шайка пръскаше зараза сред лагера, новодошлият не размени нито дума с никого освен с племенника си. Двамата се мотаеха заедно по цял ден, сврели глава до глава, и разговаряха безкрайно.

Бях вече престанал да се тревожа за нитовете. Човешката издръжливост пред този вид безумие е по-ограничена, отколкото си мислите. Казах си: „По дяволите!“ — и престанах да се интересувам. Имах много време за размисъл и сегиз-тогиз се сещах за Курц. Не че се интересувах много от него. Не. И все пак любопитствувах да узная дали този човек, дошъл тук с известни морални идеи, ще се изкачи до върха и какво ще направи, когато се издигне.

2

Една вечер, както лежах проснат по гръб на палубата на параходчето си, чух да се приближават гласове — племенникът и чичо му се разхождаха по брега. Отпуснах отново глава на ръката си и почти бях задрямал, когато някой каза сякаш в ухото ми: „Безобиден съм като малко дете, но не обичам да ми заповядват. Аз ли съм управител или не? Наредиха ми да го изпратя там. Просто невероятно…“

Разбрах, че двамата стоят на брега до носа на параходчето, точно под главата ми. Продължих да лежа неподвижно; и през ум не ми мина да се раздвижа — много ми се спеше. „Неприятно наистина“ — изгрухтя чичото. „Поискал е от администрацията да бъде изпратен там — каза другият, — да покаже на какво е способен, и аз получих такива нареждания. Представи си влиянието на този човек. Не е ли ужасно?“ И двамата се съгласиха, че е ужасно, а след това направиха няколко чудновати забележки: „Да предизвикаш дъжд и хубаво време… един човек… съвета… за носа…“ и откъслеци от невероятни изречения, които надвиха сънливостта ми и аз бях вече почти буден, когато чичото каза: „Климатът ще премахне тези трудности. Сам ли е там?“ „Да — отговори управителят, — получих бележка по помощника му: «Разкарай този нещастник от страната и не ми изпращай повече такива. Предпочитам да съм сам, отколкото да работя с тях.» Това стана преди повече от година. Можеш ли да си представиш такава наглост!“ „Нещо ново оттогава?“ — попита другият дрезгаво. „Слоновата кост — изхриптя племенникът, — много слонова кост — първо качество, много — крайно неприятно от негова страна.“ „Нещо друго?“ — попита тътнещият глас. „Фактура“ — бе незабавният отговор. Мълчание. Говореха за Курц.

Вече бях съвсем буден, лежах удобно и нямах никакво желание да променя положението си. „Как дойде тази слонова кост от толкова далеч?“ — изръмжа по-възрастният мъж, който изглеждаше силно раздразнен. Другият обясни, че е пристигнала с цяла флотилия лодки кану под водачеството на английския мелез и чиновник, който работел при Курц; Курц очевидно възнамерявал да дойде сам, защото лагерът му по това време вече бил без стоки и припаси, но след като минал триста мили, внезапно решил да се върне обратно с малка лодка, карана от четирима души, и оставил мелеза да продължи пътя си надолу по реката с товара слонова кост. Двамата бяха поразени, че човек е годен да извърши такова нещо. Не можеха да разберат защо Курц е постъпил така. Сякаш виждах Курц за първи път: лодката, четиримата туземци и самотния бял човек, който изведнъж обръща гръб на централния лагер, на помощта, на мислите за дома — може би; който се изправя пред дебрите на джунглата на път за празния си мрачен лагер. Не знаех защо е направил това. Може би той бе добър човек, който работеше заради самата работа. Те не споменаха името му нито веднъж. Говореха за него като за „онзи човек“. Мелезът, доколкото разбрах, бе извършил трудното пътешествие с голямо благоразумие и храброст. Те го наричаха неизменно „онзи негодник“. „Негодникът“ съобщил, че „онзи човек“ бил много болен… Двамата под мен се отдалечиха на няколко крачки и започнаха да се разхождат напред-назад. Чух ги да говорят: „Военният пост… лекар… двеста мили… сега е съвсем сам… неизбежно закъснение… девет месеца… никакви вести… странни слухове.“ Приближиха се отново и в този момент управителят каза: „Никой, доколкото ми е известно, освен ако не е пътуващият търговец — отвратителен човек, който граби слонова кост от туземците.“ За кого говореха сега? От тези откъслеци предположих, че това е някой от хората на Курц, който не се ползува с одобрението на управителя. „Няма да се освободим от нечестната конкуренция, докато не го обесят за назидание“ — каза той. „Точно така! — изгрухтя другият. — Да го обесят! Защо не? Тук всичко е възможно. Така мисля аз. Никой тук не трябва да те излага на опасност. Защо? Ти издържаш на климата и ще надживееш всички. Опасността идва от Европа, но преди да дойда тук, аз се погрижих…“ Те се отдалечиха и продължиха да шепнат, а след това отново повишиха глас. „Не съм виновен за невероятните закъснения. Направих всичко възможно.“ Дебелият въздъхна. „Много лошо. Досадните глупости на приказките му! — продължи другият. — Достатъчно ме изтормозиха. Всеки лагер трябва да бъде фар по пътя към велики дела, център на търговията, разбира се, но също и център на човечност, подобрение и просвета. Представете си това магаре! И той иска да бъде управител! Не! Това е…“ На това място той се задави от прекалено възмущение и аз повдигнах леко глава. Изненадах се колко близко се намираха — точно под мен. Можех да плюя в шапките им. Дълбоко замислени, те гледаха в земята. Управителят шибаше леко крака си с тънка пръчка. Мъдрият му роднина вдигна глава. „Добре се чувствуваш тук този път, нали?“ — попита той. Другият трепна. „Кой, аз ли? Идеално, идеално! Но останалите — боже мой! Всички са болни. Така бързо умират, че нямам време да ги изпратя оттук — просто невероятно.“ „Хм. Така, така — изгрухтя чичото. — Виж какво, момчето ми, разчитай на това. Повтарям, разчитай на това.“ И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката, сякаш правеше неприличен жест пред осветеното от слънце лице на земята, коварен зов към дебнещата смърт, към тайното зло, към дълбокия мрак на сърцето й. Този жест бе толкова странен, че аз скочих на крака и погледнах към края на гората, сякаш очаквах отговор на това черно заклинание. Знаете, че понякога минават странни мисли през главата на човека. Страшната тишина се възправяше пред двамата мъже със зловещото си търпение и очакваше края на невероятното нашествие.