Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Оставих го да бърбори, този Мефистофел от папиемаше. Стори ми се, че ако провра пръста си през него, вътре няма да намеря нищо освен може би малко мръсотия. Той бе решил да стане помощник-управител при сегашния си началник и разбрах, че пристигането на Курц бе разстроило съвсем и двамата. Говореше възбудено и аз не го спрях. Бях се облегнал на развалината, която представляваше параходът ми, измъкнат на склона като трупа на голямо речно чудовище. Миризмата на вековна кал се бе напластила в ноздрите ми, а страшната тишина на девствената гора тежеше над мен; по черната река блестяха малки петънца. Луната бе пръснала над всичко тънък пласт сребро — над буйната трева, над калта, над стената от сплъстена растителност, която се издигаше по-високо от храм, над голямата река, която виждах през мрачния процеп, блестяща, безмълвна и велика в своето широко течение. Природата чакаше величествена и няма, а този до мен приказваше за себе си. Не знаех дали тишината върху лицето на безкрая, който ни наблюдаваше и двамата, не бе зов или заплаха. Кои бяхме ние, как се бяхме заблудили тук? Можехме ли да се справим с това безмълвно присъствие или то щеше да се справи с нас? И почувствувах колко огромно, колко ужасно огромно е това присъствие, което не може да говори, а навярно и не чува. Какво се криеше в него? Виждах слоновата кост, а също бях чувал, че господин Курц се намира там. Достатъчно бях слушал за него, бог ми е свидетел. И все пак това, което бях чул, нямаше свой собствен образ — все едно, че там някъде се криеше ангел или демон. Вярвах на тези разкази, както човек би повярвал, че живеят същества на Марс. Едно време познавах един шотландец, който правеше платна на кораби и който беше уверен, абсолютно сигурен, че на Марс живеят хора. Ако някой го попиташе как изглеждат и как се държат тези хора, той щеше да се усмихне стеснително и да промърмори, че се движат на четири крака, а само ако се усмихнеше, щеше да го накара да се бие с него, въпреки че бе на шестдесет години. Не бих се бил за Курц, но бих излъгал. Знаете много добре, че ненавиждам, презирам и не мога да понасям лъжата не защото съм по-честен от другите, а просто защото тя ме ужасява. От лъжата се излъчва дъх на смърт, вкус на тленност — а това ненавиждам и презирам на този свят, — това искам да забравя. То ме прави нещастен и болен, сякаш съм ял нещо гнило. Характер по всяка вероятност. Оставих този млад глупак да вярва каквото си ще за влиянието ми в Европа. За миг станах нечестен като останалите омагьосани поклонници. Помислих си, че това ще бъде от полза за Курц, когото все още не бях видял, разбирате, нали? За мен той беше само дума. Не можех да видя човека в името, както и вие не можете да го видите сега. Можете ли да го видите? Разбирате ли разказа ми? Разбирате ли изобщо нещо? Сякаш се опитвам да ви разкажа сън — правя безплоден опит, защото никой разказ не може да предаде чувството, породено от съня, тази смесица от безумие и почуда в гърча на яростен бунт, чувството, че сте в плен на невероятното, което е най-съществената черта на сънищата…

Той замълча за малко.

— Не, не е възможно; не е възможно да се предаде чувството от който и да е период от живота на човека, това, което съставлява неговата истина и неговия смисъл — неговата потайна и дълбока природа. Не е възможно. Ние живеем, както и сънуваме — сами…

Той спря отново, сякаш потънал в размисъл, а после добави:

— Разбира се, в това сега можете да откриете по-голям смисъл, отколкото аз тогава. Виждате ме, а и ме познавате…

Бе паднал толкова непрогледен мрак, че ние, слушателите, едва се виждахме. Вече дълго време, седнал настрани, той се бе превърнал само в глас. Никой не бе отронил нито дума. Другите може би спяха, но аз бях буден. Слушах, очаквах изречението, думата, която щеше да ми даде ключа към мъглявото безпокойство, събудено от този разказ, който сякаш се раждаше без помощта на човешки устни в тежкия нощен въздух над реката.

— … Да. Оставих го да говори — започна Марлоу отново. — И го оставих да си мисли каквото иска за силите, които стояха зад мен. Оставих го! А зад мен нямаше нищо! Нищо освен злощастното старо и разбито параходче, на което се облягах, докато той говореше красноречиво за „необходимостта да се издигне всеки човек“. Разбирате, че когато дойде човек тук, в джунглата, той не идва да съзерцава луната. Господин Курц бе „универсален гений“, но дори един гений има нужда от „добри оръдия, т.е. умни хора“. Той не правеше тухли, защото съществуваше някакво непреодолимо физическо препятствие, в което бях дълбоко убеден; и ако вършеше секретарска работа за управителя, това бе, защото „нито един разумен човек не би отхвърлил безразсъдно доверието на началника си, разбирате ли“? Разбирах. Какво повече ми трябваше? Имах нужда само от нитове. Нитове. За да продължа работата си и да запълня дупката, ми трябваха нитове. На брега имаше сандъци с нитове, сандъци, натрупани един върху друг, пълни до пръсване! На всяка крачка в този лагер и на хълма се търкаляха ръждясали нитове. Гората на смъртта бе пълна с нитове. Можеше да си напълниш джобовете с нитове само ако се наведеш, а там, където бяха необходими, нямаше нито един. Имахме пластинки, но нямахме с какво да ги закрепим. Всяка седмица пощальонът, самотен негър с чанта писма, преметната през рамо, и с гега в ръка тръгваше от нашия лагер към брега. Няколко пъти през седмицата пристигаше керван от брега, натоварен със стоки за размяна — ужасна, лъскава басма, която те караше да настръхваш само като я погледнеш. Стъклени мъниста, противни памучни кърпички на точици. Но никакви нитове. Трима носачи биха могли да донесат необходимите нитове, за да пусна параходчето в движение.

Моят събеседник говореше с повелителен глас, но предполагам, че неоткликващото ми поведение го раздразни накрая, защото ми съобщи, че не се страхува нито от бога, нито от дявола, а камо ли от някакъв си човек. Казах, че разбирам това много добре, но аз имах нужда само от известно количество нитове — и господин Курц също имаше нужда от нитове. Ако той знаеше… Всяка седмица заминаваха писма за брега… „Но, уважаеми господине — извика той. — Аз пиша под диктовка.“ Аз настоявах за нитове. Имаше начин — за един умен човек. Той промени държанието си, стана много студен и изведнъж заговори за някакъв хипопотам. Попита ме дали, като спя на парахода (а аз прекарвах ден и нощ на измъкнатия от водата кораб), хипопотамът не ме смущава. Това бе стар хипопотам с лошия навик да излиза нощем на брега и да броди из лагера. Поклонниците излизаха до един и изпразваха пушките си в животното. Някои дори бяха уредили нощни дежурства. Но цялата тази енергия бе напразна. „Този звяр има вечен живот — каза той, — обаче това важи само за зверовете в тази страна. Никой човек — разбирате ли ме, — никой човек тук няма вечен живот.“ За миг той застана в лунната светлина, орловият му нос стърчеше малко настрани, слюдестите му очи блестяха, без да трепнат, и след едно рязко „лека нощ“ си отиде. Разбрах, че е смутен и озадачен, а този факт ме изпълни с надежда за първи път от дълго време насам. Стана ми много приятно да се обърна към влиятелния си другар — разбитото, изкривено и разрушено параходче. Покатерих се на палубата. Корабчето звънтеше под краката ми като празна тенекиена кутия от бисквити (произведена от фирмата „Хънтли & Палмърс“), която подритваме в някоя канавка. То не бе солидно, не беше и красиво. Но толкова много бях работил по него, че вече ми бе станало скъпо. Никой влиятелен приятел не би могъл да ми служи по-добре. Това параходче ми бе дало възможност да тръгна по света и да открия на какво съм способен. Не, не обичам да работя. Обичам да се излежавам и да си мисля за красивите неща, които мога да извърша. Не обичам работата — никой не я обича, — но обичам това, което се крие в нея — възможността да разбереш себе си. Твоята собствена реалност — за самия тебе, не за другите; това, което никой друг не може никога да узнае. Те могат да видят само външната страна, но никога не могат да разберат какво означава тя всъщност.