Името на розата

Ключарят не отговори, но мълчанието му беше доста красноречиво. Поради това Бернар продължи:

— Какво представляват тези писма? Това са два листа, изписани собственоръчно от ересиарха Долчино малко преди да бъде заловен, и които той връчил на свой довереник, за да ги предаде на другите му сподвижници, пръснати из цяла Италия. Бих могъл да ви прочета всичко, казано в тях, да чуете как Долчино, предчувствайки предстоящия си край, възлага своите надежди — така казва на своите събратя — на демона! Утешава ги, като ги уведомява, че макар оповестените в тези писма дати да не съвпадат с датите, посочени от него в предишните му писма — в които той обещавал, че през 1305 година всички свещеници щели да бъдат изтребени от император Фридрих, — все пак това изтребление не било далеч. Но ересиархът отново лъже, защото оттогава са минали повече от двайсет години и нито едно от пагубните му пророчества не се е сбъднало. Но ние не трябва да обсъждаме това достойно за присмех нахалство, а обстоятелството, че Ремиджо е носел тези писма. Все още ли ще твърдиш, еретични и дръзки монахо, че не си имал нищо общо със сектата на лъжеапостолите?

Ключарят не можеше повече да отрича.

— Господине — отвърна той, — младостта ми бе изпълнена с грешки — от пагубни по-пагубни. Когато научих за проповедите на Долчино, тъй като вече бях прелъстен от грешките на монасите, отдали се на беден живот, повярвах на словата му и се присъединих към неговата банда. Да, аз бях с тях край Бреша и край Бергамо, бях с тях в Комо и Валсезия, с тях потърсих убежище на Голата стена и в долината Раса и накрая на връх Ребело. Но не съм участвал в нито едно злодеяние, а когато те вършеха грабежи и насилия, аз все още носех у себе си кротостта, присъща на чадата на Франциск, и именно на връх Ребело казах на Долчино, че нямам сили да участвам повече в тяхната борба; той ми разреши да си отида, защото — заяви той — не желаел да води със себе си малодушни. Единствено ме помоли да отнеса тия писма в Болоня…

— На кого? — запита кардинал Бертрандо.

— На неколцина от неговата секта, мисля, че още помня имената им, и щом си ги спомня, ще ви ги кажа, господине — побърза да го увери Ремиджо. И изреди няколко имена, които кардинал Бертрандо очевидно знаеше, защото се усмихна доволен, като кимна съучастнически на Бернар.

— Много добре — рече Бернар и записа имената. После запита Ремиджо: — А защо сега ни издаваш приятелите си?

— Господине, те не са мои приятели; доказателство за това е, че аз изобщо не им връчих писмата. Сторих дори нещо повече — казвам го сега, след като толкова години се опитвах да го забравя; за да мога да напусна онези места, без да бъда заловен от войската на епископа на Верчели, която ни чакаше в равнината, аз успях да вляза във връзка с някои от неговите хора и срещу пропуск, който ми дадоха, им посочих откъде трябва да минат, за да нападнат укрепленията на Долчино. Така че част от успеха на силите на църквата се дължи на моето сътрудничество…

— Много интересно. Това ни уверява, че ти не само си бил еретик, ами и подлец и предател. Но това не променя твоето положение. Днес, за да се спасиш, се опита да обвиниш Малахий, въпреки че ти е сторил услуга; по същия начин тогава, за да се спасиш, си предал другарите си по грях на правосъдието. Предал си техните тела, но никога не си изменял на тяхното учение, запазил си тия писма като реликви, надявайки се някой ден да имаш и смелостта, и възможността да ги връчиш, без да се излагаш на опасности, за да бъдеш отново приет с добро око от лъжеапостолите.

— Не, господине, не — повтаряше ключарят, целият плувнал в пот, с треперещи ръце. — Не, кълна ви се, че…

— Клетва! — рече Бернар. — Ето още едно доказателство за твоето лукавство! Искаш да се закълнеш, защото знаеш, че аз знам, че еретиците вадденси са готови на всякакви хитрости, готови са дори да умрат, но да не се закълнат. А ако са подтиквани от страх, се преструват, че се заклеват, и мълвят лъжеклетви! Но аз знам много добре, че ти, проклета лисицо, не си от сектата на лионските бедняци и се опитваш да ме убедиш, че не си това, което не си, за да не кажа, че си това, което си! Заклеваш се, така ли? Заклеваш се, за да бъдеш оправдан, но една клетва не ми е достатъчна, така да знаеш! Мога да поискам да се закълнеш един, два, три, сто пъти, колкото поискам. Знам много добре, че вие, лъжеапостолите, прощавате на тия, дето се заклеват и лъжат, за да не изменят на сектата! Затова всяка твоя клетва ще бъде още едно доказателство за твоята вина!

— Но какво трябва да направя? — викна ключарят и коленичи.

— Не се просвай като бегард! Нищо не бива да правиш. Аз вече знам какво трябва да се направи — рече Бернар с усмивка, която всяваше ужас. — Ти трябва само да си признаеш. Ще бъдеш прокълнат и осъден, ако признаеш, и ще бъдеш прокълнат и осъден, ако не признаеш, защото ще бъдеш наказан като клетвопрестьшшк. Затова признай си ако не за друго, то поне за да съкратим този мъчителен разпит, който смущава нашата съвест и нашето чувство за милосърдие и състрадание!

— Какво трябва да призная?

— Два гряха. Че си бил в сектата на Долчино, че си споделял еретичните му становища, че си подкрепял техните нрави и обидите, които са нанасяли на достойнството на епископите и на градските управи, че продължаваш дръзко да подкрепяш лъжите и техните илюзии и след като ересиархът бе убит, а сектата ви — разбита, макар и да не бе изтребена и премахната из корен. И че с дълбоко покварена душа от това, което си научил от действията на тази мръсна секта, ти си виновен за смутовете против Бога и хората, разпалени в този манастир, по причини, които все още ми са неясни, но които не бива и да бъдат изяснени докрай, след като бъде доказано (нещо, което правим сега), че ереста на тия, които проповядваха и проповядват бедност противно на това, на което ни учат папата и неговите були, може да доведе единствено до престъпни деяния. Това трябва да разберат вярващите, това ще ми бъде достатъчно. Признавай.

Сега вече стана ясно към какво се стремеше Бернар. Той изобщо не се интересуваше кой е убил другите монаси; той искаше да докаже само, че така или иначе Ремиджо споделя становищата на теолозите на императора. След като докажеше връзката между тези становища, които бяха становища и на капитула в Перуджа, и схващанията на просещите монаси и на хората на Долчино, след като докажеше, че един-единствен човек в този манастир участваше във всички тези ереси, като при това бе извършил редица престъпления, той щеше да нанесе наистина смъртоносен удар на своите противници. Погледнах Уилям и разбрах, че той също бе разбрал всичко, но беше безсилен да се противопостави, ако и да го беше предвидил. Погледнах абата — беше помръкнал; макар и късно, той си даваше сметка, че и той е попаднал в клопка, че сега, след като излизаше като глава на манастир, където си бяха дали среща всички нечестиви дела на века, авторитетът му на посредник беше подронен. А колкото до ключаря, той вече не знаеше срещу кое обвинение да се оправдава. Но може би в този миг той не можеше да преценява; викът, който се изтръгна от устата му, бе вик, изтръгнал се дълбоко от душата му, в който и с който той се разтоварваше от стаени в продължение на години дълбоки, потискани угризения. Или пък след цял един живот, протекъл в колебания, възторзи и разочарования, подлости и измени, изправен пред необратимия си провал, той бе решил да изповяда вярата на своята младост, без да се запита дали е била правилна, или погрешна, сякаш за да докаже на себе си, че все още може да изповядва някаква вяра.

— Да, така е — викна той, — бях с Долчино и участвах в неговите престъпления и произволи, може би бях обезумял, бърках любовта към Господа наш Иисуса Христа с жаждата за свобода и омразата против епископите; вярно е, сгреших, но нямам никаква вина за това, което се случи в манастира, заклевам се!

— Най-после постигнахме нещо — рече Бернар. — Значи ти признаваш, че си изповядвал ереста на Долчино, на вещицата Маргерита и на неговите сподвижници. Признаваш ли, че си бил с тях, когато край Триверо са бесели мнозина верни на Христа, сред които и едно невинно десетгодишно дете? А така също, когато са окачвали на въжето други хора в присъствието на техните жени и родители, защото не са искали да се подчинят на произволите на тези кучета? Защо, заслепени от вашата ярост и надменност, смятахте, че никой, който не принадлежи на вашата общност, не може да се спаси? Говори!