Името на розата

— Да, вярвах в тия неща, вършех ги!

— Беше ли там, когато заловиха неколцина верни привърженици на епископите, като оставиха някои да измрат от глад в затвора, а на една бременна жена отрязаха цялата й ръка и дланта на другата и след това я оставиха да роди дете, което умря веднага, без свето кръщение? Беше ли с тях, когато сринаха със земята и подпалиха селата Мосо, Триверо, Косила и Флекня и много други селища около Крепакорио, и много къщи в Мортилиано и Куорино и запалиха църквата в Триверо, като първом омърсиха светите икони, свалиха плочите от олтарите, счупиха едната ръка на статуята на Дева Мария, плячкосаха потирите, украсата и книгите, разрушиха камбанарията, изпочупиха камбаните, сложиха ръка на всички съдове на братството и на имуществото на свещеника?

— Да, да, там бях; никой вече не знаеше какво върши, искахме да изпреварим мига на наказанието, бяхме челните отреди на посочения от небето император и на светия папа, трябваше да ускорим идването на филаделфийския ангел; тогава всички щяха да бъдат осенени от милостта на Светия Дух и църквата щеше да се обнови, а след изтреблението на всички покварени щяха да зацаруват само съвършените!

Ключарят изглеждаше едновременно и прехласнат, и осенен, като че ли стената на мълчанието и симулацията се беше пропукала и той си припомняше миналото не само с думи, но и с образи, сякаш отново изпитваше вълненията, които го бяха вдъхновявали тогава.

— Значи — продължи Бернар — ти признаваш, че сте почитали като мъченик Герардо Сегалели, че сте отричали авторитета на римската църква, че според вас нито папата, нито никой не е властен да ви нарежда да живеете по начин, различен от вашия, че никой няма право да ви отлъчва от църквата, че от времето на свети Силвестър всички църковни прелати са били мошеници и прелъстители с изключение на Пиетро Мороне, че миряните не са длъжни да плащат десятък на свещениците, които не водят съвършен и беден живот по подобие на първите апостоли, че затова трябвало да плащат десятък само на вас, единствените апостоли и бедняци Христови, че е все едно дали се молиш Богу в осветена църква, или в обор, че сте обикаляли селата и прелъстявали хората, викайки „покаятелствувайте се“, пеейки „Салве Ретина“, за да привличате с измама хората, че сте се представяли за разкайващи се, водейки съвършен живот колкото за пред хората, а после сте си позволявали всякакви слободии и похотливи деяния, защото не вярвате в тайнството на брака, нито в другите тайнства, и че смятайки се за по-чисти от другите, сте могли да си позволявате всякакви мръсотии и осквернявания на вашата и чуждата плът? Говори!

— Да, да, признавам, че изповядвах истинската вяра, на която бях повярвал с цялата си душа, признавам, че се отрекохме от нашите одеяния в знак на бедност, че се отказахме от цялото си имущество, докато вие, кучета недни, няма да се откажете никога, че оттогава не сме приемали от никого пари, нито пък сме носели пари със себе си, че живеехме от подаяния и не отделяхме нищо за утрешния ден, а когато ни даваха подслон и ни слагаха да ядем, ние се хранехме, но като си тръгвахме, оставяхме на трапезата това, което беше останало…

— И палехте и грабехте, за да сложите ръка на имуществото на добрите християни!

— Палехме и плячкосвахме, защото бяхме провъзгласили бедността за всемирен закон и имахме правото да си присвояваме незаконно придобитите богатства на другите, искахме да нанесем смъртоносен удар на мрежата от алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не сме грабили, за да присвояваме, нито сме убивали, за да грабим; убивахме, за да наказваме, за да пречистим нечистите с кръв, може би изпитвахме прекалено голяма жажда за справедливост; човек греши и от прекалена любов към Господа, поради прекалено съвършенство, ние бяхме истинската духовна конгрегация, пратена от Бога и съдена да се прослави в последно време, търсехме нашата награда в рая, ускорявайки вашето изтребление, само ние бяхме апостолите Христови, всички други му бяха изменили, а Герардо Сегалели беше Божие дръвче, фиданка Господна, пуснала корени във вярата; нашите правила ни бяха определени направо от Господа, а не от вас, проклети кучета, лъжовни проповедници, дето пръскате около себе си воня на сяра, а не ухание на тамян, подли псета, смрадливи мърши, гарвани, слуги на авиньонската блудница, обречени на гибел! Тогава вярвах, беше се освободила и нашата плът, ние бяхме мечът Божи, налагаше се да избиваме невинни, за да можем да избием всички ви колкото е възможно по-скоро. Ние искахме един по-добър свят, в който да царят мир, нежност и щастие за всички, искахме да убием войната, която вие носехте с вашата алчност; защо ни укорявате за това, че за да установим справедливост и щастие, се е налагало да пролеем малко кръв… там е работата… че ни беше нужна много кръв, за да избързаме, имаше защо да почервенее цялата вода на Карнаско, тогава при Ставело; но това беше и наша кръв, ние не жалехме себе си, наша и ваша кръв, много, много, и то веднага, сроковете за пророчеството на Долчино бяха кратки, трябваше да ускорим хода на събитията…

Целият трепереше и току търкаше ръце по расото, сякаш искаше да ги избърше от кръвта, за която припомняше.

— Лакомецът стана отново чист — рече Уилям.

— Това ли е чистотата? — запитах ужасен.

— Може да има и друг вид чистота — отвърна Уилям, — но каквато и да бъде, винаги ми всява страх.

— Какво ви ужасява най-много в чистотата? — запитах го аз.

— Привързаността — отвърна Уилям.

— Стига, стига — рече Бернар, — от теб искахме да признаеш, а не да призоваваш за клане. Ясно, не само си бил еретик, ти си все още такъв. Не само си бил убиец, ти си убивал и по-късно. Затова разкажи как си убил твоите братя в манастира и защо.

Ключарят престана да трепери и се озърна, сякаш идваше на себе си след сън.

— Не — рече той, — нямам нищо общо с престъпленията в манастира. Признах всичко, дето съм вършил, не ме карайте да признавам неща, дето не съм вършил…

— Но остава ли нещо, което ти да не си извършил? Да не искаш да се изкараш невинен? Какво агънце, какъв образец на кротост! Чухте ли го, ръцете му са потънали в кръв, а сега бил невинен! Може би сме сбъркали, може би Ремиджо от Вараджине е образец на добродетелност, верен син на църквата, враг на враговете Христови, зачитал е винаги реда, който бдящата ръка на църквата се е грижила да налага в градове и села, зачитал е мирните сделки, работилниците на занаятчиите, съкровищата на църквите. Той е невинен, не е сторил нищо, ела да те прегърна, брате Ремиджо, за да те утеша след обвиненията, които злосторници са отправили срещу теб!

И докато Ремиджо го гледаше със замаяни очи, сякаш бе повярвал изведнъж, че ще бъде оправдан, Бернар се обърна към капитана на стрелците и му рече със строг глас:

— Неприятно ми е да прибягвам до средства, които църквата винаги е критикувала, когато се прилагат от светските власти. Но има един закон, който стои над личните ми чувства и ги ръководи. Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.

Стрелците се наведоха, за да повдигнат ключаря, но той им се опъна и даде знак, че иска да говори. Разрешиха му; той заговори, но отронваше думите трудно, речта му приличаше на говор на пияница, в нея имате нещо непристойно. Постепенно обаче се съвзе и си възвърна енергията, с която преди малко бе правил своите признания и в която имаше нещо диво.