Името на розата

И така Малахий застана пред съдиите, без да погледне нито за миг ключаря.

— Малахий — рече Бернар, — тази сутрин, след направените нощес признания от Салваторе, ви запитах дали този обвиняем ви е дал някакви писма…

— Малахий! — викна ключарят. — Преди малко ми се закле, че няма да правиш нищо против мен!

Малахий се извърна едва забележимо към обвиняемия — стоеше с гръб към него — и изрече тихо, така че едва го чух:

— Не съм клетвопрестъпник. Направих за теб каквото можах. Писмата бяха предадени на господин Бернар тази сутрин, преди да убиеш Северин…

— Но ти знаеш, ти трябва да знаеш, че не съм убил Северин! Ти знаеш, защото те заварих там!

— Аз ли? — запита Малахий. — Влязох там, след като те заловиха.

— И така да е — прекъсна го Бернар. — Ремиджо, какво търсеше при Северин?

Ключарят се обърна, погледна уплашено Уилям, после погледна Малахий, погледна и Бернар.

— Но аз… аз тази сутрин чух как брат Уилям, който е тук, казваше на Северин, че имал някакви документи… от снощи, след като хванаха Салваторе, се уплаших да не стане дума за тия писма…

— Значи ти все пак знаеш за тия писма! — възкликна тържествуващ Бернар.

Ключарят се хвана в капана. Беше притиснат от две належащи нужди — да се защити срещу обвинението в ерес и да отхвърли подозрението, че е убил. Може би инстинктивно бе решил да се справи с второто обвинение, защото вече действаше наслуки, без да разсъждава.

— Ще кажа за писмата… после ще обясня… ще кажа как останаха У мене… Но нека ви обясня какво се случи тази сутрин. Знаех си, че Ще стане дума за тия писма, след като видях, че Салваторе бе заловен от господин Бернар, мисълта за тия писма ме мъчи от години… Като чух Уилям и Северин да говорят за някакви документи… не знам, изплаших се, рекох си, че Малахий е искал да се отърве от тях и ги е Дал на Северин… исках да ги унищожа и затова отидох при Северин… вратата беше отворена, заварих Северин мъртъв, започнах да се ровя във вещите му, да търся писмата… само се боях…

Уилям ми прошепна на ухото:

— Клетият глупак, изплашен от една опасност, се завря, без да Мисли, в друга…

— Да допуснем, че ти казваш почти — казвам почти — истината — прекъсна го Бернар. — Мислел си, че писмата са у Северин, и си ги търсел при него. Защо ти е минало през ума, че може да са у него? А защо преди това си убил и други събратя? Или може би си мислил, че тия писма от дълго време обикалят от ръка на ръка? Или в този манастир има обичай да събират мощите на изгорените еретици?

Видях как абатът трепна. Нямаше нищо по-опасно от обвинението да се събират мощи от еретици; Бернар много ловко свързваше престъпленията с ереста, а всичко това — с живота в манастира. Моите мисли бяха прекъснати от ключаря, който се развика, че нямал нищо общо с другите престъпления. Бернар го успокои снизходително; сега не обсъждаха тоя въпрос, него го разпитваха за престъплението, че е еретик, затова нека не се опитва (тук гласът му прозвуча рязко) да отвлича вниманието от еретичното си минало, като говори за Северин или като се опитва да хвърли подозрение върху Малахий. Затова нека се върнат на писмата.

— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.

— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите, той ме помоли да съхранявам тези писма далеч от любопитни погледи и аз се съгласих, тъй като не предполагах, че става дума за еретически документи; дори не ги и прочетох, ами ги поставих… поставих ги в най-закътания ъгъл на библиотеката; бях забравил тази случка и се сетих едва тази сутрин, когато за тия писма ми намекна господин инквизиторът; тогава отидох да ги потърся и му ги предадох…

Абатът се навъси и го запита:

— Защо не си ме уведомил за това твое споразумение с ключаря? Библиотеката не съхранява неща, собственост на монасите! — Абатът подчерта, че манастирът няма нищо общо с цялата работа.

— Господине — отвърна смутен Малахий, — стори ми се съвсем дребна работа. Сгрешил съм неволно.

— Разбира се, разбира се — рече любезно Бернар, — ние всички сме убедени, че библиотекарят е действал без умисъл; доказателство за това е искреността, с която сътрудничи на съда. Моля най-сърдечно Ваше Преподобие да не му търсите отговорност за тази непредпазливост. Ние вярваме на Малахий. Искаме от него едно — да ни потвърди под клетва, че писмата, които ще му покажа, са същите, които ми даде тази сутрин, че са същите, които му е дал преди години Ремиджо от Вараджине, след като е дошъл в манастира. — И показа два пергаментови листа, които взе от листата, сложени на масата. Малахий ги погледна и изрече спокойно:

— Заклевам се във всемогъщия Бог отец, в Пресветата Дева и във всички светии, че е така и че така е било.

— Достатъчно — рече Бернар. — Малахий от Хилдесхайм, вие сте свободен.

Докато Малахий вървеше с наведена глава, малко преди да стигне до вратата, откъм групата любопитни, струпали се в дъното на залата, долетя глас:

— Ти му криеше писмата, а той ти показваше задниците на послушниците в кухнята!

Неколцина прихнаха да се смеят. Малахий забърза, като блъскаше с лакти наляво и надясно; готов съм да се закълна, че гласът беше на Аймаро, но тия думи бяха изречени с фалцет. Абатът пламна като божур, викна да пазят тишина, заплаши всички с най-строги наказания, като нареди монасите да напуснат залата. Бернар се усмихваше най-нахално, в единия ъгъл на залата кардинал Бертрандо се наведе към Жан д’Ано и му каза нещо, а той закри устата си с ръка и закима с глава, сякаш кашляше. Уилям ми каза:

— Ключарят е грешал плътски не само за свое удоволствие, ами е бил и сводник. Но за Бернар това няма никакво значение; или има значение дотолкова, доколкото поставя в неудобно положение императорския посредник Абон…

Но думите му бяха прекъснати именно от Бернар, който го запита:

— Бих искал да знам от вас, брат Уилям, за какви писма сте разговаряли тази сутрин със Северин, когато ключарят ви е чул и се е подлъгал.

Уилям не трепна от погледа му.

— Точно така, подлъга се. Ние разговаряхме за един екземпляр от трактата на Аюб ал Рухави за кучешкия бяс, една чудесна научна книга, която вие сигурно познавате и която сигурно често ви е била много полезна… Бесът, казва Аюб, може да бъде разпознат по двайсет и пет очевидни признака…

Бернар, който принадлежеше към ордена на „Dominicanes“ 247, не сметна за уместно да поведе още една битка.

— Значи е ставало дума за неща, които нямат нищо общо с нашия въпрос — побърза да каже той и продължи следствието.

— Да се заловим отново с теб, брате минорит Ремиджо, дето си много по-опасен от бясно куче. Ако тия дни брат Уилям бе обръщал по-голямо внимание на пяната на еретиците, отколкото на пяната по устата на кучетата, може би и той щеше да открие каква змия се е свивала в манастира. Да се върнем на писмата. Сега знаем със сигурност, че те са били у теб и че си взел мерки да ги скриеш, сякаш са били отровни неща, и че дори си убил… — Вдигна ръка, за да предотврати опит за отричане. — …Но за убийството ще говорим по-късно… и си убил, казах, за да не попаднат в ръцете ми. Признаващ ли, че тия писма са твои?