Името на розата

— Но това е история на кражби и отмъщения на недостойни монаси! — възкликнах аз, обзет от съмнения.

— Но е свързана с една забранена книга, Адсон, с една забранена книга — отвърна Уилям.

Монасите отиваха на вечеря. Бяхме преполовили ястията, когато до нас седна Микеле Чезена и ни съобщи, че Убертино е заминал. Уилям въздъхна с облекчение.

След вечеря ние се постарахме да избегнем абата, който разговаряше с Бернар, и зърнахме Бенций, който ни видя, усмихна ни се за поздрав и забърза към вратата. Уилям го настигна и го принуди да ни последва в един ъгъл на кухнята.

— Бенций — запита го Уилям, — къде е книгата?

— Каква книга?

— Бенций, нито ти, нито аз сме глупци. Имам предвид книгата, която търсехме днес при Северин, която аз не разпознах, но която ти си разпознал много добре и си се върнал да прибереш…

— Защо мислите, че съм я взел аз?

— Мисля, и ти мислиш същото. Къде е?

— Не мога да кажа.

— Бенций, ако не ми кажеш, ще уведомя абата.

— Не мога да кажа по нареждане на абата — отвърна смирено Бенций. — Днес, след като се видяхме, стана нещо, за което ще ви уведомя. След смъртта на Беренгарий беше нужен помощник-библиотекар. Следобед Малахий ми предложи да заема това място. Точно преди половин час абатът се съгласи, та се надявам, че от утре сутрин ще бъда посветен в тайните на библиотеката. Истина е, взех книгата тази сутрин, после я скрих в сламеника на моята килия, без да я погледна, защото знаех, че Малахий ме наблюдава. Изведнъж Малахий ми направи предложението, за което ви споменах. Тогава постъпих така, както трябва да постъпи един помощник-библиотекар — предадох му книгата.

Не можах да се сдържа и се намесих възмутен:

— Но, Бенций, та нали вчера, нали онзи ден ти… вие твърдяхте, че изгаряте от желание да знаете, че не искате библиотеката да бъде повече пазителка на тайни, че един ученик трябва да знае…

Бенций поруменя, мълчеше, но Уилям ме прекъсна:

— Адсон, от няколко часа насам Бенций мина на другата страна. Сега той е пазител на тайните, които искаше да узнае, и докато ги пази, ще разполага с колкото време иска, за да се запознае с тях.

— Ами другите? — запитах аз. — Нали Бенций говореше от името на всички учени?

— Така говореше преди — рече Уилям. После ме поведе със себе си; Бенций бе много объркан.

— Бенций — каза ми по-късно Уилям — е жертва на голяма похотливост, но не на похотливостта на Беренгарий или на ключаря. Подобно на мнозина учени той изпитва похотливост към знанието. Към знанието като такова. Тъй като нямаше достъп до част от него, той искаше да сложи ръка върху тази част. Сега го стори. Малахий си знае работата и е използвал най-доброто средство, за да си върне книгата и да затвори устата на Бенций. Ще ме попиташ има ли смисъл човек да упражнява надзор над такъв извор на знания, след като приема да не го поставя на разположение на всички останали. Именно поради това ти говорих за похотливост. Жаждата за знания на Роджър Бейкън не беше похотливост, защото той искаше да използва науката, за да направи християните по-щастливи, следователно не се стремеше към знание заради самото знание. А у Бенций тя е само ненаситно любопитство, гордост на интелекта, средство като всяко друго за един монах да пренасочи и укроти плътските си помисли или плама, който превръща други във войници на вярата или на ереста. Не съществува само плътска похотливост. Похотливост е това, което изпитва Бернар Ги — извратена похотливост за справедливост, която се отъждествява с похот за власт. Похот към богатството е това, което изпитва нашият свети и вече не римски папа. На младини ключарят е изпитвал похот към удостоверяване, преобразуване, покаяние и смърт. А у Бенций става дума за похотливост към книгите. Като всяка похотливост, подобна на похотливостта на Онан 249, който пръскал семето си по земята, тя е безплодна и няма нищо общо с любовта, дори с плътската любов…

— Знам — измърморих против волята си. Уилям се престори, че не чува. Но сякаш продължавайки мисълта си, каза:

— Истинската любов си поставя за цел благото на любимия.

— Ами ако Бенций желае само добро за своите книги (нали те вече са и негови) и си мисли, че доброто за тях означава да останат недосегаеми за алчни ръце? — запитах аз.

— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе. Затова се е превърнала в извор на грехове. Ключарят каза, че е изменил. Така постъпи и Бенций. И той измени. Ах, какъв лош ден, мили ми Адсон! Ден, изпълнен с кръв и разруха. Затова за днес ми стига. Хайде да отидем на повечерие, а после да лягаме.

На излизане от кухнята срещнахме Аймаро. Попита ни вярно ли е това, дето се говорело, че Малахий предложил Бенций за свой помощник. Не ни оставаше друго, освен да потвърдим.

— Тоя Малахий днес натвори какви ли не работи — рече Аймаро с обичайната си усмивка, която изразяваше и презрение, и прошка. — Ако има правда, дяволът ще дойде да го прибере още тази нощ.

Ден пети

ПОВЕЧЕРИЕ

Когато слушат проповед за пришествието на Антихриста, а Адсон открива мощта на собствените имена

Вечернята бе отслужена надве-натри още по време на разпита на ключаря, като любопитните послушници се бяха отскубнали от опеката на своя наставник и следяха през прозорците и процепите на вратите това, което ставаше в заседателната зала. Сега се налагаше цялото братство да се моли за душата на покойния Северин. Мислехме, че абатът ще говори пред всички, питахме се какво ли ще каже. А стана така, че след обичайната проповед на свети Григорий, след отпева и предписаните три псалма абатът се качи на амвона, но за да оповести, че тази вечер той няма да говори. Твърде много беди бяха сполетели манастира, каза той, за да може един и същ човек, наставник на всички, да говори с тона на човек, който прави забележки и предупреждава. Налагаше се всички без изключение да подложат съвестта си на обстойно изследване. Ала тъй като все пак някой трябваше да говори, той предлагаше предупреждението да бъде отправено от човек, който, бидейки най-възрастен от всички и вече към края на своя живот, да е и най-малко замесен в земните страсти, конто бяха докарали толкова беди. Като на най-възрастен думата се полагаше на Алинардо от Гротаферата, но всички знаеха колко крехко е здравето на почитаемия събрат. Веднага след Алинардо по реда, установен от неумолимия ход на времето, идеше Хорхе. Затова абатът сега му даваше думата.

Откъм троновете, където обикновено седяха Аймаро и другите италианци, долетяха приглушени гласове. Предположих, че абатът възложи на Хорхе да държи проповед, без да се допита до Алинардо. Моят учител ми напомни, че решението на абата да не говори е проява на предпазливост, защото, каквото и да кажеше, щеше да бъде подложено на преценка от Бернар и другите авиньонци. А старият Хорхе щеше да се ограничи с някое от своите мистични предсказания и авиньонците нямаше да му обърнат кой знае какво внимание.

— Но не и аз — добави Уилям, — защото не мисля, че Хорхе е приел — може би и сам е пожелал — да говори без ясно определена цел.

Хорхе се изкачи на амвона: някой го придържаше. Лицето му бе осветено от пламъка на триножника, който единствен хвърляше отблясъци в кораба. Светлината на пламъка подчертаваше мрака, който тегнеше над очите му — те приличаха на две черни дупки.

— Преподобни братя! — започна той. — И всички вие, скъпи наши гости, ако благоволите да изслушате мен, клетия старец… Четирите смърти, сполетели нашия манастир, да не говорим за греховете — и отколешни, и сегашни — на най-големите клетници измежду живите, не могат, както знаете, да бъдат приписани на законите на природата, която с неумолимия си ритъм направлява земните ни дни от люлката до гроба. Може би всички вие си мислите, че ако и да ви е покъртила от скръб, тази зловеща случка не обвързва вашата душа, защото всички вие с изключение на един човек сте невинни, и когато този човек бъде наказан, ще ви остане страданието, защото ще ви липсват покойниците, но не ще трябва да защитавате себе си от никакво обвинение пред съда Господен. Така си мислите. Безумци! — викна той с всяващ ужас глас. — Безумци, дръзки люде, ето какви сте! Който е убил, ще отнесе пред Бога бремето на своите грехове, но само защото е приел да се превърне в изпълнител на Божията повеля. Така както е било нужно някой да предаде Иисуса, за да се осъществи тайнството на изкуплението, и въпреки това Господ е отсъдил да бъде проклет и заклеймен този, който го е предал, така тези дни някой е съгрешил, сеейки смърт и беда, но аз ви казвам, че тази беда е била ако не желана, то поне позволена от Бога, за да ни накаже за нашата горделивост!