Името на розата

— Но няма смисъл да се вайкаме — заключи той. — Ако Малахий е взел книгата, той вече я е върнал в библиотеката. Ще можем да я намерим само ако съумеем да проникнем във „finis Africae“. Ако я е взел Бенций, сигурно си е рекъл, че рано или късно ще се досетя за това, което се досетих, и ще се върна в лабораторията, иначе не би действал с такава бързина. А това значи, че той се е скрил; единственото място обаче, където не може да се е скрил, е мястото, където бихме го потърсили веднага — тоест в килията му. Затова нека се върнем в заседателната зала, да видим дали по време на разпита ключарят няма да каже нещо, което да ни е от полза. Защото още не ми е ясно какво цели Бернар; той е започнал да търси този човек още преди смъртта на Северин, при това със съвсем други намерения.

Върнахме се в заседателната зала. Но по-добре щеше да бъде, ако бяхме отишли в килията на Бенций, защото, както разбрахме по-късно, нашият млад приятел нямаше чак толкова високо мнение за Уилям и не бе и помислил, че моят учител щеше да се върне толкова скоро в лабораторията; поради което, бидейки убеден, че няма да го търсят именно там, беше побързал да скрие книгата в килията си.

Но за това ще разкажа по-късно. Защото се случиха такива драматични и тревожни събития, че ние просто забравихме за тайнствената книга. А може би не я забравихме, но ни налегнаха други неотложни грижи, свързани с мисията, която беше възложена на Уилям.

Ден пети

ДЕВЕТИ ЧАС

Когато се раздава правосъдие и оставаме с угнетяващото чувство, че никой не е прав

Бернар Ги седна по средата на голямата орехова маса в заседателната зала. До него един доминиканец изпълняваше ролята на нотариус, а от двете му страни седнаха като съдии двамина прелати от папската делегация. Ключарят стоеше прав пред масата между двама стрелци.

Абатът прошепна на Уилям:

— Не съм сигурен дали процедурата е законна. В своя XXXVII канон Латеранският събор от 1215 година постановява, че никой не може да бъде призован да се яви пред съдии, чието местожителство се намира на повече от два пъти път от неговото местожителство. Тук положението може би е по-друго, тук съдията е този, който идва отдалеч, но…

— Инквизиторът стои над обичайната юрисдикция — отвърна Уилям — и не бива да спазва нормите на обичайното право. Той има специални привилегии и не е длъжен да изслушва и защитниците.

Погледнах ключаря. Ремиджо изглеждаше направо жалък. Озърташе се като изплашен звяр, сякаш предчувстваше, че го очаква литургия, от която се боеше. Сега знам, че той се боеше по две не по-малко страшни причини: първата бе, че бе заловен, както си личеше, на местопрестъплението, а втората — че още от предния ден, когато Бернар бе започнал следствието, като събираше разни слухове и намеци, той се опасяваше да не разкрият неговото минало; тревогата му бе нараснала още повече, след като видя как заловиха Салваторе.

Но ако клетият Ремиджо бе станал плячка на своите страхове, Бернар Ги владееше начините да превърне страховете на жертвите си в паника. Той не говореше; докато всички очакваха да започне разпитът, ръцете му шареха по листовете, които стояха пред него и които той се преструваше, че подрежда, но съвсем небрежно. А очите му бяха вперени в обвиняемия; това бе поглед, примесен с лицемерно снизхождение (сякаш искаше да каже: „Не се бой, ти си сред твои братя, които могат единствено да ти желаят доброто“), с ледена ирония (сякаш искаше да каже: „Ти все още не знаеш какво е добре за теб, но след малко ще ти кажа“), с безмилостна строгост (сякаш искаше да каже: „Така или иначе аз съм тук твой съдия, а ти ми принадлежиш“). Ключарят знаеше всичко това, но мълчанието и изчакването на съдията отново му го припомняха, сякаш за да го усети още по-осезателно, та вместо да го забрави, да се изплаши още повече, тревогата му да прерасне в отчаяние и той да се предаде изцяло на съдията и стане като мек восък в ръцете му.

Най-сетне Бернар наруши тишината. Изрече няколко обичайни формули, каза на съдиите, че пристъпва към разпита на обвиняемия, на когото се приписват две еднакво омразни престъпления, едното от които беше очевидно за всички, но не така непристойно като другото, защото всъщност обвиняемият бил заловен при извършване на убийство в момента, когато е бил търсен като престъпник еретик.

И млъкна. Ключарят захлупи лицето си с ръце, които движеше трудно, понеже бяха оковани във вериги. Бернар започна разпита.

— Кой си ти? — запита го той.

— Ремиджо от Вараджине. Роден съм преди петдесет и две години и още като дете постъпих в манастира на миноритите във Вараджине.

— А как стана така, че днес си в ордена на свети Бенедикт?

— Преди години, когато папата издаде булата Sancta Romana, тъй като се боях да не се заразя от ереста на просещите монаси… макар никога да не съм подкрепял техните проповеди… си рекох, че ще е по-добре за грешната ми душа да се измъкна от тая пълна със съблазни среда, и измолих да бъда приет сред монасите в този манастир, където повече от осем години работя като ключар.

— Измъкнал си се от съблазните на ереста — подметна Бернар — или по-точно си избегнал следствието на този, който е бил натоварен да разкрие ереста и да изкорени този вреден бурен, а добродушните клюнийски монаси са си рекли, че като приемат теб и други като теб, ще извършат едно милосърдно дело. Но не е достатъчно да смениш расото, за да заличиш от душата си низостта на еретичното извращение; затова ние сега сме дошли тук да разследваме какво се таи дълбоко в грешната ти душа, какво си вършел, преди да дойдеш в това свято място.

— Душата ми е невинна и аз не разбирам какво имате предвид, когато говорите за еретично извращение — възрази предпазливо ключарят.

— Виждате ли? — възкликна Бернар, като се обърна към другите съдии. — Тия си приличат като две капки вода! Когато някой от тях бъде задържан, явява се пред съда, сякаш съвестта му е спокойна и няма никакви угризения. А те не знаят, че това е най-очебийният признак на тяхната вина, защото праведникът, който се явява пред съда, е неспокоен! Я го попитайте знае ли защо съм наредил да го арестуват. Ти знаеш ли, Ремиджо?

— Господине — отвърна ключарят, — ще се радвам да го чуя от вас. Изненадах се; стори ми се, че ключарят отговаряше на протоколните въпроси със също така протоколни думи, сякаш познаваше много добре правилата на следствието и неговите уловки, като човек, отдавна научен да се справя с подобни неща.

— Ето — възкликна Бернар, — това е типичният отговор на дръзкия еретик! Хитри са като лисици, много е трудно да ги заловиш на местопрестъплението, защото тяхното братство им разрешава да лъжат, за да избегнат заслуженото наказание. Те си служат с лукави отговори, опитвайки се да измамят инквизитора, който при това трябва да понася и допира с такива презрени твари. Значи, брате Ремиджо, ти никога не си имал нищо общо с така наречените просещи монаси или монаси, привърженици на бедността, наречени още и бегарди?

— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.

— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената, или пък проснат на пода с глава, захлупена с качулката, вместо да стоиш на колене с ръце, скръстени за молитва, като всички останали люде?

— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…

— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?