Името на розата

— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.

Гледаше околните съучастнически, като се смееше. Но това беше смехът на обезумял човек, въпреки че, както ми напомни после Уилям, този обезумял човек бе имал съобразителността да повлече след себе си и Салваторе, за да си отмъсти за неговото доносничество.

— Как така можеше да заповядваш на дявола? — настоя Бернар, за когото това бълнуване означаваше пълно признание.

— И ти знаеш как, човек не може да си има работа толкова години с тия, у които се е вселил дяволът, без да придобие техните навици! Знаеш, знаеш, палач на апостоли неден! Вземаш черна котка, нали така, която да няма бял косъм (и ти го знаеш), и връзваш четирите й лапи; в полунощ я отнасяш на някое кръстовище и викваш колкото ти глас държи: Велики Луцифере, императоре на пъкъла, аз те вземам и те вселявам в тялото на моя враг така, както държа сега в ръцете си тази котка, и ако ти причиниш смъртта на моя враг, на следния ден в полунощ, на същото това място аз ще ти принеса в жертва тази котка и ти ще сториш това, което ти заповядвам със силата на магията, която сега упражнявам според тайната книга на свети Киприан, в името на всички предводители на несметните пълчища на пъкъла — Адрамелех, Аластор и Азазел, които аз сега моля заедно с всички техни събратя… — Устните му трепереха, очите му аха да изхвръкнат от орбитите и започна да се моли или по-точно сякаш се молеше, но отправяше призивите си към всички предводители на адските пълчища… — Абигоре, съгреши за нас… Амон, смили се над нас… Самаел, освободи ни от доброто… Белиал елейсон… Фокалор, тласни ме към моята поквара… Хаборим, да кълнем Господа… Заебос, разтвори ми ануса… Леонардо 248, поръси ме с твоята сперма и…

— Стига, стига! — викаха присъстващите и се кръстеха. И добавяха: — Прости ни, Господи!

Ключарят замлъкна. След като изрече имената на всички тия дяволи, той се простря ничком, а от разкривената му уста през скърцащите му зъби се стичаше белезникава пяна. Макар и оковани във вериги, ръцете му се разтваряха и свиваха конвулсивно, от време на време подритваше с крака. Като видя, че започвам да тръпна от ужас, Уилям сложи ръка на главата ми, после ме стисна за врата и ме успокои:

— Учи се — рече той. — Подложен на изтезания или заплашен с изтезания, човек казва не само това, което е извършил, но и това, което би искал да стори, макар и да не го е съзнавал. Сега Ремиджо желае с цялата си душа да умре.

Стрелците отведоха ключаря, който продължаваше да се гърчи. Бернар събра документите си. После огледа присъстващите, които стояха като вцепенени от смущение.

— Разпитът приключи. Обвиняемият, който призна своите престъпления, ще бъде отведен в Авиньон, където ще се състои окончателният процес при строго спазване на истината и на справедливостта; едва след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.