Името на розата

Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.

Ден пети

ВЕЧЕРНЯ

Когато Убертино побягва, Бенций започва да съблюдава законите, а Уилям размишлява за различните видове похотливост, с които се е сблъскал същия ден

Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.

— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.

Микеле поклати глава:

— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.

— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.

— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.

Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?

Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…

— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му котки, или от някой оцелял долчинианец, който все още се спотайва между тези стени…

Убертино се разтревожи.

— Какво да направя? — запита той.

— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.

— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?

— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с другата. Искам да открия една книга и един човек. Ако ми потръгне, ти ще успееш да се измъкнеш оттук още преди да съм те потърсил отново. Затова сбогом. И разпери ръце.

Убертино го прегърна и се развълнува:

— Сбогом, Уилям, ти си луд и нахален англичанин, но имаш добро сърце. Ще се видим ли отново?

— Ще се видим — увери го Уилям. — Ако е рекъл Бог.

Но Бог не рече. Както вече споменах, Убертино умря — две години по-късно той бе тайнствено убит. Този борбен, пламенен старец бе имал тежък и бурен живот. Може и да не е бил светец, но се надявам, че Бог е възнаградил увереността му, че е бил такъв. Колкото по остарявам, толкова повече се оставям на волята Божия, все по-малко ценя ума, който се стреми към знание, и волята, която се стреми към действие; за единствено спасение признавам вярата, която умее да изчаква търпеливо, без да си задава много въпроси. А Убертино сигурно имаше дълбока вяра в кръвта и страданието на нашия разпнат Бог.

Може би още тогава трябва да съм мислел за тия неща, та този проницателен старец или забеляза, или съумя да отгатне, че един ден ще се отдам на подобни размисли. Усмихна ми се нежно и ме прегърна, но не така пламенно, както понякога вършеше това предните дни. Прегърна ме както дядото прегръща внука си; отвърнах му по същия начин. После тръгна с Микеле да търси абата.

— А сега? — обърнах се към Уилям.

— Сега ще се върнем към престъпленията, които ни занимават.

— Учителю — рекох аз, — днес станаха събития, които ще имат сериозни последици за християнския свят, не успя и вашата мисия. И все пак виждам, че вие проявявате по-голям интерес към разкриването на тази тайна, отколкото към сблъсъка между папата и императора.

— Адсон, лудите и децата винаги казват истината. Възможно е моят приятел Марсилий да е по-добър от мен като съветник на императора, но като инквизитор аз съм по-добър от него. И да ме прости Господ — по-добър съм дори от Бернар Ги. Защото Бернар не се стреми да разкрива виновните, а да праща на кладата обвиняемите. Аз пък изпитвам най-възвишена наслада, когато трябва да разплитам трудно, заплетено кълбо. Може би и затова, че в мига, в който като философ започвам да се съмнявам, че светът е устроен по определен ред, за мен е утеха да открия ако не някакъв ред, то поне поредица от незначителни връзки между нещата от този свят. Може би има още една причина — може би защото в цялата тази история на карта са поставени много по-големи и по-важни неща, отколкото борбата между Йоан и Лудвиг…