Името на розата

Вгледах се по-внимателно в плана и си дадох сметка, че тази стая бе разположена по особен начин. Подобно на всички останали задънени стаи в другите три кули, и тя трябваше да бъде отворена към централната седмоъгьлна зала. Но отвор нямаше; в такъв случай този отвор трябваше да се намира в съседната задънена стая, обозначена с „U“. Но тази стая пък бе свързана с проход със стаята „Т“, с прозорец към осмоъгълната шахта, а посредством друга врата се свързваше със стаята „S“; останалите три стени нямаха отвори, бяха заети от шкафове с книги. Огледахме се и установихме същото, което ставаше очевидно и от плана: логично беше — това се налагаше и от законите на симетрията — и в тази кула да има седмоъгьлна стая; но такава липсваше.

— Няма — обадих се аз.

— Не е речено, че няма. Ако нямаше такава стая, другите стаи щяха да са по-големи, а имат горе-долу същите размери като стаите в другите кули. Такава стая има, но не можем да влезем в нея.

— Дали е зазидана?

— Възможно е. Ето ти „firiis Africae“. Ето ти мястото, край което са се навъртали от любопитство всички, дето са загинали. Зазидана е, но това не значи, че няма вход към нея. Напротив, вход сигурно има, Венанций трябва да го е открил или Беренгарий. Я да хвърлим отново поглед на бележките му.

Измъкна от расото писмото на Венанций и прочете отново: „Ръката, поставена върху идола, натиска първия и седмия от четирите.“ После се огледа и възкликна:

— Разбира се! Идолът е образът на огледалото! Венанций е размишлявал на гръцки, а на този език — много повече, отколкото на нашия „ейдолон“ означава както образ, така и призрак, а огледалото ни връща собствения ни изкривен образ, който самите ние миналата нощ взехме за призрак! Но какво ли ще означават четирите над огледалото? Дали не е нещо, което се намира върху отразяващата повърхност? Ако е тъй, би трябвало да застанем на определено място и то така, че да забележим нещо, което се отразява в огледалото и отговаря на описанието, направено от Венанций…

Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.

— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…

Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.

— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.

— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.

— Но може би Беренгарий я е върнал тук.

— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.

Прекосихме други стаи, като отбелязвахме всички открити новости на моя чертеж. Влязохме в стаи, където се намираха само ръкописи по математика и астрономия, отбихме се и в други, където се натъкнахме на томове, изписани с арамейски знаци, които не знаехме; видяхме и други книги, изписани с още по-неизвестни нам букви, бяха може би ръкописи от Индия. Движехме се по две свързани поредици от стаи, чиито инициали обозначаваха IUDAEA и AEGYPTUS. За да не отегчавам повече читателя с изброяването на това, което успяхме да дешифрираме, ще кажа накратко, че по-късно, след като уточнихме окончателно плана, се убедихме, че библиотеката наистина бе изградена и разпределена съгласно картата на земния свят. На север открихме ANGLIA и GERMANI; по западната стена те се свързваха с GALLIA, като на запад преминаваха в HIBERNIA, а към южната стена — в ROMA (рай на латински класици!) и YSPANIA. На юг следваха LEONES и AEGYPTUS, които на изток преминаваха в IUDAEA и FONS ADAE. Между изток и север, край стената, се извисяваше ACAIA — чудесна синекдоха, както се изрази Уилям, за да се обозначи Гърция; и наистина, в споменатите четири стаи изобилстваха ръкописи на поети и философи от езическата древност.

Начинът на разчитане бе много особен — понякога Мисълта следваше една посока, друг път трябваше да се чете отзад напред, понякога — в кръг; както вече споменах, често една буква влизаше в състава на две различия думи (в тези случаи в стаята имаше един шкаф с книги с определена тематика, друг с друга). Но очевидно в това разпределение не биваше да се търси някакво общовалидно правило. Това бе просто мнемоничен подход, за да може библиотекарят да намира търсеното произведение. Кажеше ли се, че дадена книга се намира в „quarta Acaiae“, това значеше, че е в четвъртата стая след началната „А“; а колкото до това да се намери тази стая, предполагаше се, че библиотекарят знае наизуст маршрута — праволинеен или кръгов, — който трябва да измине. Така например ACAIA се изписваше от четири стаи, разположени в квадрат — тоест първото „А“ беше и последно — нещо, което разбрахме много бързо. Така, както успяхме да се ориентираме и в системата на преградите. Например, ако се дойдеше от изток, нито една от стаите на ACAIA не водеше в следващите стаи; тук лабиринтът свършваше и за да се озове в северната кула, човек трябваше да мине през другите три. Но, разбира се, библиотекарите, влизайки през FONS, знаеха много добре, че за да отидат например в ANGLIA, трябва да прекосят AEGYPTUS, YSPANIA, GALLIA и GERMANI.

С такива и други интересни разкрития завърши нашето плодоносно посещение в библиотеката. Но преди да кажа, че след като изпълнени със задоволство, се наканихме да я напуснем (за да участваме в други събития, за които ще разкажа след малко), искам да направя едно признание пред моите читатели. Вече споменах, че докато изследвахме библиотеката, ние, от една страна, търсехме ключа за разгадаване на това тайнствено място, а от друга, докато разгадавахме разположението на отделните стаи и тематичното им разпределение, навсякъде се спирахме и прелиствахме най-различни книги, сякаш изследвахме някакъв тайнствен континент или някаква непозната земя. Обикновено и аз, и Уилям разглеждахме едни и съши книги — аз му сочех най-интересните, а той ми обясняваше много неща, които не съумявах да проумея.

По едно време, докато обикаляхме стаите в южната кула, образуващи названието LEONES, стана така, че учителят ми се спря в една стая, където изобилстваха арабски трактати с интересни чертежи по оптика; и тъй сега имахме на разположение не един, а два светилника, аз, подтикван от любопитство, минах в съседната стая; забелязах, че със своята прозорливост и мъдрост уредниците на библиотеката бяха наредили край една от стените книги, които не можеха да бъдат дадени за прочит всекиму, тъй като в тях по различен начин се говореше за какви ли не болести на плътта и душата; при това почти всички бяха дело на учени неверници. Погледът ми бе привлечен от едно не кой знае колко голямо томче, изписано с миниатюри, които (за щастие!) изобщо не се покриваха с темата — цветя, ластари, двойки зверове, някоя и друга билка; томчето бе озаглавено „Speculum amoris“ 225, от брат Масимо от Болоня, в него имаше цитати от редица други трактати, всички на една тема — болестта любов. Читателят ще разбере, че това бе достатъчно, за да възбуди болезненото ми любопитство. Нещо повече — самото заглавие бе достатъчно, за да разпали моите стихнали от сутринта помисли и да ги възбуди отново със спомена за девойката.