Името на розата

— Имаме, имаме — побърза да потвърди абатът, който беше твърде смутен.

— Добре — заключи Бернар. — Всичко ми се изясни. Прелъстен монах, вещица, някакви обреди, които за щастие не са станали. С каква цел е трябвало да бъдат извършени? Ще узнаем и за да узная, искам да се лиша от няколко часа сън. Нека Ваше Преподобие бъде така добър да постави на мое разположение място, където да бъде затворен този човек…

— Под ковачницата имаме килии — отвърна абатът, — които за щастие използваме твърде рядко, там отдавна никой не е влизал…

— За щастие или за съжаление — възрази Бернар. Заповяда на стрелците да поискат да им посочат накъде да вървят и да затворят в отделни килии двамината задържани; заповяда да завържат здраво мъжа за някоя халка, забита в стената, та след малко той да може да слезе да го разпита, като го гледа право в лицето. А що се отнася до момичето, всичко било ясно — нямало смисъл да го разпитва тази нощ; така каза. Преди да бъде изгорена като вещица, я очаквали други изпитания. Ако наистина е вещица, нямало да проговори лесно. Но възможно било монахът да се разкае (и гледаше втренчено треперещия Салваторе, сякаш искаше да му намекне, че му дава още една възможност), да разкаже истината и — добави той — да разкрие своите съучастници.

Поведоха и двамата — монахът мълчеше, изглеждаше съкрушен, като болен от треска, докато момичето плачеше, риташе и викаше също като животно, поведено за клане. Но нито Бернар, нито стрелците, нито аз разбирахме какво говореше тя на селския си език. Колкото и да говореше — все едно, че беше няма. Едни слова дават власт, други те карат да изглеждаш още по-жалък — такива са грубите слова на простите хорица, които Бог не е благоволил да дари с умението да се изразяват на всемирния език на знанието и могъществото.

Отново понечих да я последвам и отново Уилям, черен като облак, ме задържа:

— Кротувай, глупако — рече той, — с момичето е свършено, то е печено месо.

Докато, обзет от ужас, наблюдавах тази сцена — сред рой противоречиви помисли — и гледах момичето, някой ме докосна по рамото. Не знам защо, но още преди да се обърна, познах, че е Убертино.

— Гледаш вещицата, нали? — попита той. Знаех, че той не можеше да е чул за станалото и че говореше така само защото с поразяващата си проницателност за човешките страсти бе успял да долови страстта в моя поглед.

— Не… — възразих аз. — Не я гледам… тоест, може би я гледам, но тя не е вещица… отде да знаем, може и да е невинна.

— Гледаш я, защото е хубавица. Хубавица е, нали? — запита ме той с необичайна страст, като ми стисна ръката. — Ако я гледаш, загдето е хубавица, и това те смущава (но аз знам, че си смутен, защото заради греха, в който я подозират, тя ти изглежда още по-очарователна), ако я гледаш и изпитваш желание, това означава, че тя наистина е вещица. Пази се, чадо мое… Плътската красота свършва с кожата Ако мъжете можеха да видят какво има под кожата, както е можел беотийският рис 236, тръпки щяха да ги побият, като видят какво има в жената. Цялото това изящество се състои от слуз и кръв, от лимфа и жлъчка. Помислим ли за това, дето е в носа, гърлото и корема, ще видим, че е мръсотия и нищо повече. А щом се гнусим да допрем дори пръста си до слуз или лайно, как бихме могли да желаем да прегърнем торбата с лайната?

Повдигна ми се. Не исках да слушам тия приказки. Притече ми се на помощ моят учител — той бе чул всичко. Пристъпи към Убертино, сграбчи го рязко за ръката и я отдели от моята — Убертино, достатъчно — рече той. — Това момиче скоро ще бъде подложено на изтезания, значи ще отиде на кладата. И ще се превърне точно в това, дето ти спомена — слуз, кръв, лимфа и жлъчка. Но хора като нас ще измъкнат изпод кожата й това, дето Господ бог е пожелал да бъде прикрито и разкрасено от тая кожа. Колкото до основните вещества, ти не си по-добър от нея. Остави момичето на мира.

Убертино се смути.

— Може би сторих грях — избъбри той. — Сигурно съм сторил грях. Та какво друго може да стори един грешник?

Всички тръгнаха да се прибират, коментирайки станалото. Уилям се спря да поприказва с Микеле и с другите минорити, които го питаха с какви впечатления е останал.

— Сега Бернар разполага с довод, ако и да е оспорим. В манастира обикалят магьосници и вършат същите неща, дето са били вършени срещу папата в Авиньон. Това, разбира се, не е доказателство и не може да бъде използвано, за да се провали утрешната среща. Тази нощ ще се опита да изтръгне от оня клетник още някое признание, но съм уверен, че няма да го използва веднага, още утре сутрин. Ще го запази, ще му бъде необходимо по-нататък, за да наруши хода на дискусията, ако тя вземе неприятна за него насока.

— Би ли могъл да го накара да каже нещо, което да използва против нас? — запита Микеле от Чезена. Уилям не беше чак толкова уверен.

— Дано не стане — рече той. А пък аз рекох, че ако Салваторе разкаже на Бернар същото, което ни бе разказал и за своето минало, и за миналото на ключаря, и ако споменеше и за връзката им с Убертино, колкото и да е била мимолетна, щяхме да изпаднем в твърде неудобно положение.

— По-добре да изчакаме събитията — продължи спокойно Уилям.

— От друга страна, Микеле, всичко е решено предварително. Но ти държиш да опиташ.

— Искам — рече Микеле — и Бог ще ми помогне. Нека свети Франциск се застъпи за всички ни.

— Амин — изрекоха останалите.

— Но не е казано, че ще го стори — отвърна непочтително Уилям.

— Свети Франциск може да е някъде в очакване на Страшния съд, без да има възможност да гледа Господа в лице.

— Проклет да е еретикът Йоан — избъбри месер Джироламо, докато всички се запътиха да си легнат. — Ако сега ни лиши и от помощта на светиите, какво ще стане с нас, клетите грешници?

ДЕН ПЕТИ

Ден пети

ПЪРВИ ЧАС

Когато става братска дискусия за бедността на Христа

Сутринта на петия ден се събудих със сърце, изпълнено от безброй терзания след снощната случка; биеше първият час, Уилям ме побутна грубовато и ми каза, че след малко предстои да се срещнат двете делегации. Погледнах през прозореца на килията и не видях нищо. Мъглата от предния ден се бе превърнала в млечнобяла пелена, захлупила цялото плато.

Щом излязох, видях манастира във вид, в който досега не го бях виждал; оттук като сенки сред сенките се очертаваха смътно само някои от по-големите постройки — църквата, Зданието, заседателната зала; всички останали сгради се забелязваха едва когато човек се приближеше на няколко крачки от тях. Очертанията на вещите и животните изникваха сякаш изведнъж, от нищото; хората се появяваха сред мъглата отначало сиви като призраци и едва след това можеха да бъдат разпознати, и то трудно.

Нали бях роден в северните краища, това явление не ми беше никак чуждо; при други обстоятелства то би ме накарало да си припомня с тъга равнината и замъка, където съм роден. Ала тази сутрин състоянието на времето ми се стори сходно до болка с моето душевно състояние, а тъжовното чувство, с което се бях събудил, нарастваше, колкото повече се доближавах до залата.

На няколко крачки от постройката зърнах Бернар Ги, който се разделяше с някакъв човек, когото не можах да разпозная изведнъж. А когато той мина край мен, видях, че беше Малахий. Озърташе се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, ала вече споменах, че изражението на този мъж напомняше вида на човек, криещ — или опитващ се да скрие неизповядана тайна.

Той не ме позна и се отдалечи. Подтикнат от любопитство, продължих да наблюдавам Бернар; видях, че разглеждаше някакви документи, връчени му може би от Малахий. Пред входа на залата той повика с ръка капитана на стрелците, който се намираше наблизо, и му прошепна нещо. После влезе. А аз — след него.