Името на розата

Но щом е така, аз съм изцерен или съм на път да се излекувам, рекох си аз, защото нямам никаква или почти никаква надежда, че ще видя отново предмета на моите мисли, а ако го видя — да стигна до него, а ако стигна до него — отново да го обладая, а ако го обладая — да го задържа край себе си, било заради това, че съм монах, било поради задълженията, налагани ми от ранга на моето семейство… Спасен съм, рекох си аз, затворих томчето и се съвзех и в този момент Уилям влезе в стаята. Потеглих с него из вече изследвания лабиринт (както споменах) и поне за момента се освободих от моя кошмар.

Както ще видим, скоро той щеше отново да ме налегне, но (уви!) при съвсем други обстоятелства.

Ден четвърти

ПРЕЗ НОЩТА

Когато Салваторе попада най-позорно в ръцете на Бернар Ги, любимата на Адсон бива заловена като вещица и всички се прибират да си легнат, още по-нещастни и по-разтревожени, отколкото преди

И наистина, докато слизахме към трапезарията, чухме викове, а откъм кухнята проблесна слаба светлина. Уилям веднага загаси светилника. Продължихме крадешком все покрай стените и се доближихме до вратата на кухнята; разбрахме, че шумотевицата идеше отвън, само дето кухненската врата беше отворена. После и гласовете, и светлините се отдалечиха, а някой тръшна с все сила вратата. Врявата беше голяма и сякаш бе предвестник на неприятни събития. Побързахме, върнахме се отново през костницата, изкачихме се в църквата — тя беше пуста, — излязохме през южния портал и видяхме във вътрешния двор да проблясват факли.

Приближихме се; възползвахме се от бъркотията, за да помислят, че и ние сме като другите, дето бяха се стекли тук — кой от спалните помещения, кой от дома за поклонниците. Видяхме, че стрелците държаха здраво Салваторе, блед като платно, и някаква жена, която плачеше. Сърцето ми се сви — това беше тя, девойката, за която мислех непрекъснато. Понечих да се втурна и да я освободя, но Уилям ме възпря, като изсъска ругатни, в които не долових ни нотка на сърдечно отношение, От вси страни се стичаха и монаси, И гости.

Пристигна абатът, пристигна и Бернар Ги и началникът на стрелците му докладва накратко за случилото се. Ето какво бе станало.

По заповед на инквизитора те трябвало да охраняват през нощта цялото плато, като обръщат особено внимание на алеята от входната врата към църквата, на градините и на фасадата на Зданието. (Защо ли? — запитах се аз и се досетих: очевидно Бернар бе узнал я от ратаите, я от готвачите за носещите се слухове за някакви нощни посещения — може би, без да се посочва точно кой участва в тях — на външни хора в кухните; а може би и тоя глупак Салваторе, така както ми бе разказал за своите намерения, ги бе споделял в кухнята или оборите с някой клетник, който пък се бе изплашил от разпитите, проведени следобед, и бе разказал за тия слухове на Бернар.) Като обикаляли безшумно в мрака и мъглата, стрелците най-сетне успели да заловят Салваторе и момичето при вратата на кухнята.

— Жена в това свято място! При това с един монах! — изрече рязко Бернар, обръщайки се към абата. — Ваше преподобие — продължи той, — ако ставаше дума само за нарушаване на обета за непорочност, ваше задължение щеше да е да накажете този човек. Но тъй като не знаем дали козните на тия двама клетници не заплашват безопасността на гостите, най-напред трябва да изясним загадката. Теб питам, нещастнико — рече той и издърпа изпод расото на Салваторе вързопа, който монахът си въобразяваше, че е прикрил, — какво носиш тук?

Аз знаех: нож, черна котка, която, след като развързаха вързопа, побягна, като мяучеше яростно, и две яйца — бяха се счупили и станали на пихтия, та на всички се сториха като кръв или жълтеникава размазана жлъчка, или нещо още по-гадно. Явно Салваторе тъкмо се е канел да влезе в кухнята, да убие котката, да й извади очите и кой знае с какви обещания бе накарал момичето да го последва. Веднага разбрах как го бе увещал. Стрелците претърсиха момичето, като се усмихваха лукаво и подхвърляха недоизречени похотливи слова; намериха едно заклано петле, което още не беше оскубано. За нещастие в нощния мрак, в който всички котки изглеждат сиви, и петлето се стори на всички черно, също като котката. Аз пък си рекох, че това бе повече от достатъчно, за да бъде примамена клетата гладница, която предната нощ (и то заради мен!) бе оставила ценното за нея волско сърце…

— Охо! — възкликна загрижено Бернар. — Черна котка и черен петел… Знам ги аз тия нечестиви заклинания… — И като забеляза Уилям, го запита: — И вие ги знаете, нали, брате Уилям? Не бяхте ли преди три години инквизитор в Килкени, в случая с момичето, което имаше вземане-даване с един демон, който се появявал пред нея като черна котка?

Стори ми се, че моят учител не се обажда от малодушие. Хванах го за ръкава, раздрусах го и му прошепнах с отчаяние:

— Кажете му, че го е взела, за да се нахрани… Той се освободи от ръката ми и отвърна кротко на Бернар:

— Не мисля, че имате нужда от миналия ми опит, за да си направите нужните изводи.

— Не, не, има много по-авторитетни свидетелства — усмихна се Бернар. — Стефан Бурбонски 232разказва в своя трактат за седемте дарове на Светия дух, че свети Доминик, след като държал проповед във Фанжо против еретиците, казал на някакви жени, че щели да видят тогова, на когото били служили дотогава. И ето че сред тях изведнъж изскочила някаква страшна котка, едра като голямо куче, с големи огнени очи, с дълъг кървящ език, който стигал до слабините; опашката й била къса и навирена, така че, както и да се обръщало животното, показвало безсрамието на задните си части, от вонящи по-вонящи, както подобава на оня анус, който мнозина почитатели на сатаната — между тях и рицарите тамплиери — винаги са целували на своите събрания. След като обикаляла около жените в течение на цял час, котката се вкопчила за въжето на камбаната и се покатерила по него, оставяйки след себе си смрадливите си изпражнения. Та нали котката е любимото животно на катарите, които според Ален дьо Лил се наричат така от catus 233, защото целуват задника на това животно, смятайки го за превъплъщение на Луцифер? Нали и Гийом д’Оверн потвърждава този отвратителен обичай в „De legibus“ 234. И не твърди ли Алберт Велики, че котките са потенциални демони? Та нали и моят достопочтен събрат Жак Фурние отбелязва, че на смъртното легло на инквизитора Гофред от Каркасон се появили две черни котки, които не били друго, а демони, дошли да се подиграват с тленните му останки?

Шепот, изпълнен с ужас, долетя от групата на монасите, мнозина от които побързаха да се прекръстят.

— Господин абате, господин абате — продължи добродушно Бернар, — може би Ваше Преподобие не знае за какво грешниците използват всички тия средства? Но аз знам много добре, Бог ми е свидетел! Виждал съм най-нечестиви жени в непрогледния нощен мрак заедно с други, подобни на тях, да си служат с черни котки, за да вършат нещо, което не съумяваха да отричат — какви ли не необичайни неща: като например да възсядат определени животни и да прекосяват под закрилата на нощния мрак огромни разстояния, влачейки след себе си своите роби, превърнати в най-похотливи кошмари… А пред тях се явява самият дявол — или поне те са дълбоко убедени, че е така — в образа на петел или на друго черно като катран животно и те стигат дотам, че се съвъкупляват с него — как, не ме питайте. Знам със сигурност, че с подобни магии неотдавна, и то не другаде, а в Авиньон, бяха приготвили мазила и настойки, за да посегнат на живота на самия папа — искаха да отровят неговите ястия. Но папата можа да се спаси и да открие отровата само защото притежаваше чудодейни скъпоценни украшения във вид на змийски език, осеяни с чудодейни изумруди и рубини, които по Божия воля притежават свойството да откриват наличието на отрова в храната! Слава Богу, френският крал му бе подарил единайсет такива чудодейни езика и само така нашият папа можа да се спаси от смърт! Вярно е, че враговете на папата отидоха и по-далеч, всички знаят какво бе разкрито, когато преди десет години бе арестуван еретикът Бернар Делисийо 235 — в дома му намерихме книги за черна магия, чиито най-опасни страници бяха белязани — там имаше всички необходими указания как да се правят восъчни фигури, за да навреди на своите врагове! Няма да повярвате, но в дома му бяха намерени и восъчни фигури, изваяни с достойно за възхита умение, възпроизвеждащи образа на самия папа, а най-важните части на тялото му бяха белязани с червени кръгчета; всички знаем, че ако тези фигури бъдат окачени на въже и поставени пред огледало и после започнем да бодем белязаните места с игли… Ох, защо ли си губя времето с такива отвратителни подробности? Самият папа спомена за тях, описа ги и ги осъди миналата година в декреталията си Super illius specula! Надявам се, че притежавате копие от този документ във вашата богата библиотека, за да поразмислите както се полага…