Името на розата

— Има още — рекох аз, ровейки се из шкафовете. — „Канонът“ от Авицена 222и този прекрасен кодекс, изписан с букви, които не познавам.

— Ако се съди по орнаментите, би трябвало да е Коран, но не зная арабски.

— Коранът, Библията на неверниците, нечестива книга…

— Това е книга, съдържаща мъдрост, различна от нашата. Нали разбираш защо са го сложили тук при лъвовете, при чудовищата. Затова тук намерихме и книгата с чудовищните зверове, където ти видя и ликорната. Разделът, наречен LEONES, съдържа ония книги, които строителите на библиотеката са смятали за книги на лъжата. Какво има там?

— Написани са на латински, но са преведени от арабски. Аюб ал Рухави, някакъв трактат за кучешкия бяс. Това е книга за съкровищата, а това — „De aspectibus“ от Алхазен…

— Виждаш ли, между чудовищата и лъжите са поставили и трудове, от които християните могат да научат много неща. Но така са разсъждавали по времето, когато са градили библиотеката…

— Но защо сред всички тези нечестиви книги са сложили и книгата с ликорната? — запитах аз.

— Явно основателите на библиотеката са имали по-особени разбирания. Просто са сметнали, че тази книга, в която се говори за приказни животни, обитаващи далечни страни, е част от лъжите, разпространявани от неверниците…

— Но нима ликорната е лъжа? Та то е много кротко животно, то е висш символ. Образ на Христос и непорочността, то може да бъде заловено само ако оставиш в леса девица, така че животното, щом усети непорочния й дъх, да отиде и да отпусне глава в скута й, и по този начин да стане плячка на примките на ловците.

— Така разправят, Адсон. Но мнозина са склонни да смятат, че става дума за приказна измислица на езичниците.

— Жалко — отвърнах аз. — Колко приятно щеше да бъде да срещна ликорна в някой лес. Иначе за какво да броди човек из гора?

— Не е казано, че не съществува. Може би изглежда по-иначе от това, дето изобразяват в книгите. Някакъв пътешественик венецианец стигнал до далечни краища, твърде близо до „fons paradisi“ 223, която е отбелязана по картините, и срещнал ликорни. Но те били тежки, тромави, много грозни и черни. Мисля, че е видял истински зверове с рог на челото. Вероятно са били същите животни, които съчинителите на древното знание, което изобщо не е изпяло погрешно, са могли да видят по Божие благоволение заедно с други невидими от нас неща, и са ни препратили първото достоверно описание. После това описание, препращано от авторитет на авторитет, се е изменяло от добавките на въображението; така ликорните станали изящни, бели и кротки животни. Затова чуеш ли, че в някой лес има ликорна, не отивай там с девица, защото може да се окаже животното да прилича много повече на онова, описано от венецианския пътешественик, отколкото на изображението в тази книга.

— Но как е станало така, че древните мъдреци благодарение на Божието откровение са могли да стигнат до истинската същност на ликорната?

— Не става дума за откровение, а за опит. Имали са щастието да се родят в краища, обитавани от ликорни, или по време, когато и тези земи са били обитавани от ликорни.

— Но тогава как можем да вярваме на древното знание, следи от което непрекъснато търсите, щом то стига до нас с лъжовни книги, които го тълкуват толкова свободно?

— Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях. Попадне ли в ръцете ни книга, не бива да се питаме какво казва, а какво иска да каже — мисъл, която е била от ясна по-ясна на старите тълкуватели на Светото писание. Ликорната, както е описана в тези книги, носи някаква морална или алегорична, или анагогическа истина, която си остава вярна, така както си остава вярно и понятието, че непорочността е възвишена добродетел. Но що се отнася до буквалната истина, на която се опират другите три, трябва да видим от какъв първоначален опитен факт се е породила буквата. Трябва да се подлага на обсъждане буквата, ако и по-висшият смисъл да си остава валиден. В някаква книга пишеше, че диамантът можел да бъде разрязван само с козя кръв. Моят велик учител Роджър Бейкън заяви, че това не е вярно, чисто и просто, защото бил опитал, но не успял да го стори. Но ако връзката между диамант и козя кръв имаше някакъв по-висш смисъл, той нямаше да бъде накърнен от това.

— Това значи, че могат да бъдат изричани по-висши истини, които са лъжи по отношение на прочита — рекох аз. — Но все още съжалявам, че ликорната не съществува такава, каквато е, или че изобщо не е съществувала, или че някой ден няма да се появи.

— Не ни е съдено да ограничаваме всемогъществото Божие; ако Бог рече, може и ликорни да има. Но нека ти бъде утеха, че те съществуват в тези книги, които, ако не говорят за реалното битие, говорят за възможното битие.

— Но значи ли това, че трябва да четем книгите, без да се позоваваме на вярата, която е богословска добродетел?

— Остават още две богословски добродетели. Надеждата, че възможното ще стане. И милосърдието към този, който е вярвал чистосърдечно, че възможното ще стане.

— Но за какво ви е ликорната, след като вашият разум не вярва, че съществува?

— Служи ми, както ми служи и следата от стъпките на Венанций по снега, когато са го влачили до делвата със свинска кръв. Ликорната от книгите е също следа. Щом е оставила следа, значи, че е съществувало нещо, което е оставило следа.

— Но то е различно от оставената следа, казвате вие.

— Така е. Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло. Случва се тя да възпроизвежда впечатлението, което дадено тяло е оставило в паметта ни, това е следа от някаква идея. Идеята е знак на нещата, а представата е знак на идеята, знак за знак. Но по представата възстановявам, ако не тялото, то поне идеята, която друг е имал за него.

— Това задоволява ли ви?

— Не, защото истинската наука не бива да се задоволява с идеите, които са знаци, но трябва да преоткрие нещата в тяхната специфична истина. И щях да се радвам, ако можех, изхождайки от тази следа, от следа да стигна до индивида ликорна, който стои в началото на веригата. Така както бих се радвал, тръгвайки от смътните знаци, оставени от убиеца на Венанций (знаци, които биха могли да ме насочат към мнозина), да стигна до един-единствен индивид — до убиеца. Но това невинаги може да стане за кратко време, преди това без помощта на други знаци.

— Значи аз мога да говоря винаги и единствено за нещо, което ми говори за нещо друго и така нататък, но крайното, истинското, не съществува, така ли?

— Може би съществува, имам предвид ликорната като индивид. Не се безпокой, рано или късно ще я срещнеш, ако и да е черна и грозна.

— Ликорни, лъвове, автори араби и маври — обадих се аз, — Значи няма съмнение — това е тази Африка, за която споменаваха монасите.

— Несъмнено. А щом е така, ще трябва да намерим африканските поети, за които говори Пачифико от Тиволи.

И наистина, като тръгнах по обратния път и стигнах до стаята, обозначена с буквата „L“, в един шкаф намерих книги от Флор, Фронтон, Апулей, Марииан Капела и Фулгенций 224.

— Значи Беренгарий е имал предвид точно това място, където според него би трябвало да се намери обяснението за една тайна.

— Като че ли да. Той употреби израза „finis Afiricae“ и именно това разгневи толкова Малахий. „Finis“ би могло да бъде тази стая, дето е последна, или… — и възкликна: — Господи! Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Хайде да се върнем пак в стаята „S“ откъдето тръгнахме!

Върнахме се в първата задънена стая, където стихчето гласеше „Super thronos viginti quatuor“. Тя имаше четири изхода. Единият водеше към стаята „Y“ с прозорец към осмоъгълната шахта. Другият водеше към стаята „Р“, към външната фасада, която бе от поредицата стаи, образуващи думата YSPANIA. А отворът към кулата водеше към стаята „Е“, която бяхме току-що преминали. После имаше една стена без проход, а след нея — отвор, през който се влизаше в друга задънена стая с инициал „U“. Стаята „S“ беше стаята с огледалото; за мое щастие то се оказа на стената, вдясно от мен, иначе щях пак да се изплаша здравата.