Името на розата

Накрая всички станаха в прекрасно настроение и някои, за да не слизат за повечерие, намекнаха, че не се чувствали добре. Но абатът не се обиди. Не всички имат привилегиите и задълженията, присъщи на тези, които са се посветили на нашия орден.

Докато монасите излизаха, аз се повъртях от любопитство из кухнята; подреждаха я, преди да я затворят за през нощта. Зърнах Салваторе, който се измъкваше крадешком към градината с вързоп в ръка. Последвах го и го викнах. Отначало направи опит да се измъкне, но после обясни, че носел във вързопа (който шаваше, сякаш вътре имаше живо същество) един базилиск.

— Пази се от базилиска! Той е цар на змиите, така е натъпкан с отрова, че тя избива и по кожата му! Какво ти, тая отрова вони така, че ще те убие! Ще те отрови… Има бели петна по гърба си, главата му е като на петел, върви наполовина изправен, наполовина пълзи като другите змии. Убива го невестулката…

— Невестулката ли?

— Да! Тя е малко животинче, по-дълго от мишка, но мишката много я мрази. Мразят я и змията, и жабите. А когато те я ухапят, невестулката тича, хапва си малко кисел трън или копър и нищо й няма. Разправят, че зачева през очите, но повечето твърдят, че не било вярно…

Попитах го за какво му е този базилиск, а той отвърна, че си било негова работа. Но тъй като изгарях от любопитство, рекох му, че сега, при всички тия мъртъвци, тайна не можеше да има и го заплаших, че ще уведомя Уилям. Тогава Салваторе започна да ме увещава да мълча, развърза вързопа и ми показа една черна котка. Дръпна ме към себе си, ухили се най-нахално и рече, че не можел да търпи повече ключаря и мене — единия, защото имал власт, а мене, защото съм бил млад и хубавец — да се любим с момичетата от селото, а той да не може, защото бил беден и грозен. Каза, че знаел някаква чудодейна магия, за да накара всяка жена да се влюби в него. Трябвало да убие черна котка и да й извади очите, после да постави очите в две яйца от черна кокошка — едното око в едното яйце, другото — в другото (и ми показа две яйца, които бил взел точно от такива кокошки, каквито трябвало). После трябвало да сложи яйцата да гният в купчина конски тор (бил приготвил такава купчина в градината, на място, където никой не минавал); от всяко яйце щяло да се измъти по черно дяволче, после тези дяволчета щели да почнат да му служат и да му доставят най-прелестните наслади на тоя свят. Но уви, рече той, за да стане магията, трябвало жената, с която иска да се люби, да плюе върху яйцата, преди те да бъдат заровени в тора, и това много го измъчвало, защото тая жена трябвало да бъде край него именно тази нощ и трябвало да я накара да свърши тая работа, без да знае за какво е нужно.

Пламнах изведнъж целият, пламна ми лицето, пялото ми тяло и го запитах с треперлив глас дали няма намерение да прекара през оградата момичето от предната нощ. Той се изсмя, почна да ми се подиграва и ми каза, че съм обзет от бясно желание (не, възразих аз, питам ей така, от любопитство); после добави, че в селото имало много жени, че щял да доведе тук друга, много по-красива от тази, която аз харесвам. Рекох си, че ме лъже, за да се отърве от мен. Но какво ли можех да сторя? Да го следя цяла нощ, след като Уилям ме чакаше за съвсем други начинания? Да видя отново тази (при положение, че ставаше дума именно за нея), към която ме тласкаше плътското ми желание, докато разумът ми ме караше да не мисля за нея, и която не биваше да виждам, въпреки че непрекъснато ми се искаше да я зърна отново. Не, разбира се. Затова убедих себе си, че Салваторе — що се отнася до жената — говореше истината. А може и да ме лъжеше, навярно магията, за която говореше, бе плод на наивния му и суеверен ум и той нямаше да стори нищо.

Ядосах се, нагрубих го, рекох му, че ще бъде по-добре, ако отиде да спи, защото стрелците обикалят из двора. Той отвърна, че познавал манастира по-добре от стрелците и че в тая мъгла никой нямало да забележи никого.

— Виж какво — рече ми той, — сега ще избягам, дори и ти не ще можеш да ме зърнеш, ако ще да се забавлявам на две крачки от теб с твоето момиче.

Той изрече други, много по-неприлични думи, но аз предавам смисъла на казаното от него. Тръгнах си възмутен, защото един благородник и послушник като мен не биваше да слиза на равнището на такова говедо.

Отидох при Уилям и постъпихме така, както трябваше. Сиреч отидохме на повечерие, но застанахме в дъното на кораба, та щом службата свърши, вече бяхме готови да предприемем нашето второ пътешествие (за мен трето) в недрата на лабиринта.

Ден четвърти

СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато посещават отново лабиринта, стигат до прага на „finis Ajricae“, но не могат да влязат, защото не знаят какво означават първият и седмият от четирите; накрая Адсон отново заболява от любов, но този път по твърде ерудиран начин

Посещението в библиотеката ни отне не много време и много труд. На думи проверката, която трябваше да извършим, изглеждаше лесна, но броденето със светилник в ръка, прочитането на надписите, нанасянето върху чертежа на проходите и слепите стени, отбелязването на инициалите, изминаването на различните маршрути, налагани от проходите и задънените стени, ни отне доста време. Отгоре на всичко беше и скучно.

Беше много студено. Нощта не беше ветровита, та не чувахме онова свирене, което ни направи впечатление първата нощ, но през бойниците проникваше влажен и студен въздух. За да можем да се докосваме до различните томове, без ръцете ни да се вкочанясват, си бяхме сложили вълнени ръкавици. Но ръкавиците бяха от тия, дето се използват зиме за писане, върхът на пръстите оставаше непокрит, та се налагаше от време на време да греем ръцете си на пламъка или да ги пъхаме под расото, или да пляскаме и подскачаме, изтръпнали от студ.

Затова не изпълнихме всичко, както бяхме набелязали. Спирахме се и оглеждахме шкафовете и след като Уилям — сложил новите лещи на носа си — можеше да оглежда по-подробно книгите, при всяко заглавие възклицаваше радостно, било защото познаваше това съчинение, било защото го търсеше отдавна, било защото никога не бе чувал за него и това го възбуждаше и правеше все по-любопитен. С една дума, за него всяка книга бе като приказно животно, което срещаше в непознат край. И докато прелистваше някой ръкопис, току Ме подтикваше да търся други.

— Я виж какво има в оня шкаф!

А аз, отмествайки томовете, сричах заглавията:

— „Historia anglorum“ от Беда… Пак от Беда: „De aedificatione templi“, „De taberaaculo“, „De temporibus et computo et chronica et circuli Dionysi“, „Ortographia“, „De ratione metrorum“, „Vita Sancti Cuthberti“, „Ars metrica“… 210

— Ясно, всички творби на Достопочтения… А я виж тези! „De rhetorica cognatione“, „Locoram rhetoricorum distincno“ 211, и толкова граматици — Присциан, Хонорат, Донат, Максим, Викторин, Еутике, Фока, Аспер 212… Чудно, мислех си, че тук има автори от Англия… Я да видим по-долу…

— „Hesperica… famina“. Това пък какво е?

— Хибернийска поема. Чуй:

Не разбирах смисъла, но Уилям четеше така, че думите се търкаляха в устата му и аз сякаш чувах плясъка на вълните и на пенливите им гребени.

— Ами това? Това е от Алдхелм от Малмсбъри 214, чуйте какво пише: „Prirnitus pantoram procerum poematorum pio potissimum paternoque presertim privilegio panegiricum poemataque passim prosatori sub polo promulgata“ 215… Всички думи започват със същата буква!