Името на розата

За пръв път влизах в тази сграда; отвън тя изглеждаше със скромни размери и украса; забелязах, че е била построена наново върху основите на старата манастирска църква, унищожена отчасти може би от пожар.

За да влезе, човек трябваше да мине през портал, построен по новата мода — с аркада с остър свод, без декоративни елементи, а над портала имаше розетка. След това посетителят се озоваваше в преддверие, издигнато над останките на стара нартика. Отсреща се изпречваше друг портал, с аркада по старата мода, с прекрасно изваян тимпан във формата на полумесец. Сигурно беше порталът на старата разрушена църква.

Скулптурите по тимпана бяха не по-малко изящни, но будеха по-малко безпокойство, отколкото скулптурите на новата църква. И тук в тимпана властваше, седнал на престола, Христос; но край него, в различни пози и с различни вещи в ръце бяха разположени дванайсетте апостоли, на които той бе заръчал да тръгнат по света и да проповядват Евангелието. Над главата на Христа и под Христа, върху дъга, разделена на дванайсет пана, чрез безкрайна върволица от хора бяха изобразени народите от света, на които бе съдено да узнаят благата вест. По дрехите разпознах евреите, кападокийците, арабите, индийците, фригийците, византийците, арменците, скитите, римляните. Но смесени сред тях, в трийсет кръгли пана, разположени дъгообразно над арката с дванайсетте пана, бяха изобразени обитателите на непознатите светове, за които се споменава бегло във Физиолога и в неясните разкази на пътешествениците. Много от тях ми бяха неизвестни, други успях да разпозная; например звероподобните с по шест пръста на ръката, фавните, раждащи се от червеите, които се появяват между кората и сърцевината на дърветата, сирените с люспести опашки, които прелъстяват моряците, етиопците с черни като въглен тела, които копаят подземни пещери, за да се предпазват от палещите лъчи на слънцето, онокентаврите — хора над пъпа, магарета под него, еднооките циклопи, с око колкото щит, Сцила с глава и гърди на момиче, с корем на вълчица и опашка на делфин, косматите хора от Индия, които обитават блатата и река Епигмарида, песоглавците, които не могат да продумат дума, без да залаят, съществата, които бягат бързо с единствения си крак, а когато искат да се прикрият от слънцето, лягат и вдигат големия си крак също като чадър, астоматите от Гърция, лишени от уста, които дишат през ноздрите и живеят само с въздух, брадатите жени от Армения, пигмеите, епистигите от Гърция, които някои наричат блегми, дето се раждат без глави и устата им е на корема, а очите — на раменете; жените чудовища от Червено море, високи дванайсет стъпки, с коси, стигащи до петите, с волска опашка на края на гърба и камилски копита, и ония твари, чиито стъпала са обърнати обратно, та който ги преследва, като гледа следите, стига винаги там, откъдето идват, и никога там, накъдето са тръгнали; и още — триглавите хора, ония, чиито очи блещукат като лампи, и чудовищата от острова на Цирцея, с човешки тела и вратове и глави на най-различни зверове…

Тези и други чудесии бяха изобразени на този портал. Но те не будеха тревога, защото не изобразяваха злините по тази земя или мъките в пъкъла, а свидетелстваха, че благата вест бе обходила всички познати краища от земята и се разпростира и към непознатите; поради това порталът звучеше като радостно обещание за съгласие, за постигнато единство в словото Христово, на блестящо съжителство.

Добро знамение, рекох си аз, за срещата, която ще стане отвъд този праг, на която хора, станали врагове един на друг поради противоположни тълкувания на Евангелието, днес може би ще се съберат, за да разрешат своите спорове. Рекох си също, че съм слаб грешник, вълнуващ се от личните си дела, докато в същото време тук предстоеше да стават събития от такова значение за историята на християнския свят. Съпоставих нищожните си страдания с величественото обещание за мир и ведрина, скрепено върху камъка на тимпана. Помолих Бога да ми прости слабостта и прекрачих по-спокоен прага.

Още щом влязох, видях двете делегации в пълен състав, седяха една срещу друга на наредени в полукръг столове, разделени от маса, зад която бяха седнали абатът и кардинал Бертрандо.

Тръгнах с Уилям, за да водя бележки; той ме заведе при миноритите, където седяха Микеле със своите хора и други францисканци от папския двор в Авиньон; срещата не биваше да изглежда като дуел между италианци и французи, а като диспут между привържениците на францисканските правила и техните критици, и едните, и другите обединени от здрава католическа вярност към папския двор.

Заедно с Микеле Чезена бяха брат Арналдо от Аквитания, брат Хю от Нюкасъл и брат Уилям Ануик, които бяха взели участие в капитула в Перуджа; а освен това до тях се намираха епископът на Кафа и Беренгарий Талони, Бонаграций Бергамски и други минорити от авиньонския двор. На отсрещната страна седяха бакалавърът от Авиньон Лоран Декоалкон, епископът на Падуа и Жан д’Ано, доктор по теология в Париж. До мълчаливия и замислен Бернар Ги седеше доминиканецът Жан дьо Бон, когото в Италия наричаха Джовани Далбена. Този човек, ми обясни Уилям, преди години бил инквизитор в Нарбон, където осъдил мнозина бегарди и монаси просяци; но тъй като бил обявил за ерес не друго, а съждение, отнасящо се до бедността на Христос, срещу него се надигнал Беренгарий Талони, който бил лектор в тамошния манастир и писал на папата. По онова време Йоан още не бил взел решение по този въпрос и повикал и двамата, за да разискват, но без да се стигне до някакво решение. Така че малко по-късно на капитула в Перуджа францисканците застанали на становището, за което вече споменах. Имаше и още хора от Авиньон, между тях и епископът на Албореа.

Заседанието бе открито от Абон, който сметна за нужно да припомни в общи линии последните събития. Той спомена, че в лето Господне 1322 капитулът на миноритите, станал в Перуджа под ръководството на Микеле Чезена, бе постановил със зряло и мъдро решение, че Христос, за да даде пример на съвършен живот, и апостолите, за да се съобразят с неговото учение, никога не са притежавали нищо, било като собственост, било като владение, и че тази истина била предмет на здрава католическа вяра, както се вижда от цитатите от каноническите книги. Поради това отказът от собственост върху всичко бил нещо свято, към това правило за светост са се придържали първите членове на воюващата църква. Към тази истина се придържал през 1312 година и съборът във Виен и самият папа през 1317 г., в главата за статута на миноритите, с която започва Quorundam exigit, определил решенията на споменатия събор като съставени в дух на светост — ясни, здрави и зрели. Поради което капитулът в Перуджа, решавайки, че това, което е било винаги одобрявано от Светия престол като здрава доктрина, трябва да се смята прието веднъж завинаги и че по никакъв начин не трябва да се отклоняваме от него, не бил направил друго, освен да потвърди това решение на събора, скрепено с подписа на учители по свещената теология, като брат Уилям от Англия, брат Хенрих от Германия, брат Арналдо от Аквитания, от провинциали и министри; и с печата на брат Николас, министър на Франция, на бакалавъра брат Уилям Блок, на генералния министър и на четирима провинциални министри, брат Томазо от Болоня, брат Пиетро от провинцията на свети Франциск, брат Фернандо от Кастело и брат Симоне от Турония. Но, добави Абон, на следната година папата издаде декреталията Ad conditorem canonum, против която се обяви брат Бонаграций Бергамски, смятайки я за противоречаща на интересите на своя орден. Тогава папата откачи тази декреталия от вратите на катедралата в Авиньон, където бе окачена, и я поправи на няколко места. Но всъщност я направи още по-рязка; доказателство на това е, че брат Бонаграций бе държан цяла година в затвора. За строгостта на папата не можело да има никакво съмнение, защото същата година той издаде известната на всички Cum inter nonnullos, с която осъди окончателно тезисите на капитула в Перуджа.

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.