Говорителя на мртвите

Ела я прегърна и за първи път от години усети в прегръдката топлината на майчиния си отговор. Защото лъжите помежду им вече бяха прогонени. Говорителя бе премахнал бариерата и нямаше причина човек да бъде повече нащрек.

— Ти и сега си мислиш за проклетия Говорител, нали? — прошепна майка й.

— Ти — също — отвърна Ела.

Телата им се разтресоха от смеха на майка й.

— Да. — Тя престана да се смее и се отдръпна, погледна Ела в очите. — Нима винаги ще застава помежду ни?

— Да — каза Ела. — Като мост, а не като стена.

Миро забеляза прасенцата, когато бяха превалили наполовина склона към оградата. В гората бяха съвсем безшумни, ала не бяха сръчни в придвижването си из тревата — капимът шумеше силно, когато тичаха из него. А може би поради факта, че идваха по молба на Миро, нямаха нужда да се крият. Като наближиха. Миро ги разпозна. Ароу, Човек, Мандачува, Лийф-ийтър, Къпс. Не им извика, нито пък те го заговориха, като наближиха. Нито един зенадор не бе викал досега прасенцата до оградата. С неподвижността си те показваха вълнението си.

— Не мога повече да идвам при вас — рече Миро.

Те зачакаха обяснението му.

— Фрамлингите са ни разкрили. Че нарушаваме закона. Заключили са портата.

Лийф-ийтър докосна брадичката си:

— Знаеш ли какво точно са видели фрамлингите?

Миро се засмя горчиво:

— Какво ли не са видели! Само един фрамлинг е идвал с нас.

— Не — рече Човек. — Царицата на кошера казва, че това не е дело на Говорителя. Царицата на кошера казва, че е дошло от небето. Спътниците?!

— Какво биха могли да видят от небето?

— Може би лова — рече Ароу.

— Може би стригането на кабрите — рече Лийф-ийтър.

— А може би нивите с амарант — каза Къпс.

— Всичко това — рече Човек. — А може би са забелязали, че жените допуснаха да се родят триста деца след жътвата на амаранта.

— Триста!

— И двайсет — додаде Мандачува.

— Те видяха, че храната ще е много — каза Ароу. — Сега сме сигурни, че ще победим в следващата война. Враговете ни ще бъдат посадени в големи гори из цялата равнина, тъй че съпругите ще посадят във всяка от тях по едно дърво-майка.

На Миро му призля. За това ли бе цялата им работа, всичките им жертви — да дадат в ръцете на едно племе прасенца преходно предимство над другите племена? Едва не им каза, че Либо не бе загинал, за да могат да завладеят света. Ала обучеността му взе връх и той зададе уклончив въпрос:

— Къде са сега всичките тези нови деца?

— Нито един от малките братя не идва при нас — обясни Човек. — Ние сме твърде заети да се учим от вас и да обучаваме останалите братски общежития. Не можем да обучаваме и малките братя. — Сетне горделиво добави: — Половината от тристата нови деца са от моя баща — Рутър.

Мандачува кимна важно:

— Жените изпитват голямо уважение към вас за онова, на което ни научихте. И възлагат голяма надежда на Говорителя на мъртвите. Ала това, което ни казваш сега, е твърде лошо. Какво ще правим, ако се окаже, че фрамлингите ни мразят?

— Не знам — отвърна Миро.

В първия миг умът му се бореше да се справи с цялата информация, която току-що му бяха дали. Триста и двайсет новородени бебета. Взрив на популацията. А пък Рутър — някакси баща на половината от тях. Преди днешния ден Миро би отхвърлил въпроса за бащинството на Рутър като част от религиозната им система. Ала като видя как дървото се самоизкоренява и се разпада в отговор на песните им, той вече бе склонен да постави под съмнение старите си предположения.

Ала каква полза имаше сега да научава нещо? Никога нямаше да му позволят да докладва отново; не можеше да продължи работа; щеше да прекара следващия четвърт век на борда на междузвезден кораб, а някой друг щеше да върши работата му. Или, още по-лошо — никой нямаше да я върши.

— Не тъжи — каза му Човек. — Ще видиш, Говорителя на мъртвите ще поправи всичко.

— Говорителя. Да, той ще оправи всичко. Както го направи с мен и с Уанда. Сестра ми.

— Царицата на кошера казва, че той ще научи фрамлингите да ни обичат.

— Ще научи фрамлингите… — рече Миро. — Тогава най-добре е да побърза. Твърде късно е да спаси мен и Уанда. Ще ни арестуват и ще ни отведат от планетата.

— Към звездите ли? — попита с надежда Човек.

— Да, към звездите, за да ни изправят пред съда. За да ни накажат, че сме ви помогнали. Ще ни потрябват двайсет и две години да стигнем, дотам и може би никога няма да ни позволят да се върнем.

На прасенцата им беше необходимо време, за да попият информацията. Добре, помисли си Миро. Нека сега се позачудят как Говорителя ще реши всички проблеми. Аз също му се доверих, но това не ми донесе нищо добро. Прасенцата се съвещаваха помежду си.

От групата се отдели Човек и дойде по-близо до оградата:

— Ние ще ви скрием.

— Никога няма да ви намерят в гората — рече Мандачува.

— Имат машини, с които могат да ме проследят по миризмата — каза Миро.

— Аха. Но законът не им ли забранява да ни показват машините си? — попита Човек.

Миро поклати глава:

— Това няма значение. Портата е заключена за мен. Не мога да премина през оградата.

Прасенцата се спогледаха.

— Но вие имате капим точно тук — рече Ароу.

Миро погледна с глуповат вид тревата:

— Е, и какво? — попита.

— Дъвчи я — рече Човек.

— Защо? — попита Миро.

— Ние сме виждали хората да дъвчат капим — рече Лийф-ийтър. — Миналата вечер, на хълма, видяхме Говорителя и някои от облечените в роби хора да дъвчат капим.

— И много други пъти — също — добави Мандачува.

Нетърпението им спрямо него бе отчайващо:

— Какво общо има това с оградата?

Прасенцата отново се спогледаха. Най-накрая Мандачува откъсна стрък капим, нагъна го внимателно на дебела топка, лапна го и го задъвка. След малко седна на земята. Другите започнаха да го дразнят, ръгаха го с пръсти, щипеха го. Той не даде изобщо признаци, че забелязва това. Най-накрая Човек го ощипа особено силно и след като Мандачува не реагира, взеха да си говорят на мъжкия език:

„Готово, време е да вървиш, сега, готов си.“

Мандачува се изправи, в първия миг се олюля леко. Сетне се засили срещу оградата, изкатери се догоре, прехвърли се и се приземи на четири крака от страната на Миро.

Миро скочи на крака и се развика, още когато Мандачува бе на върха на оградата; ала докато викът му секне, Мандачува вече се бе изправил и се изтупваше от праха.

— Не можеш да правиш така — рече Миро. — Оградата стимулира всички нерви в тялото. Оградата не може да бъде прескачана.

От другата страна на оградата Човек търкаше бедра.

— Той не е знаел — рече. — Хората не знаят.

— Значи е упойка — рече Миро. — От него не усещате болка.

— Не — рече Мандачува. — Усещам болка. Много силна болка. Най-силната на света.

— Рутър казва, че оградата е по-лоша дори от смъртта — рече Човек. — От нея те боли навсякъде.

— Но вие не давате и пет пари — рече Миро.

— То става с другото ти „аз“ — рече Мандачува. — То става с животинското ти „аз“. Ала истинското, дървесното ти „аз“, не дава и пет пари. То те кара да се чувстваш наистина самия ти.

Тогава Миро си спомни една подробност, която бе потънала в суматохата около чудатата, нелепа смърт на Либо. Устата на мъртвеца бе натъпкана с топка капим. Както и устата на всяко умряло прасенце. Упойка, значи. Смъртта изглеждаше като резултат от зловещо мъчение, ала не болката е била целта й. Използвали са упойка. И не е ставало изобщо дума за болка.

— Значи така — рече Мандачува, — дъвчи трева и ела с нас. Ние ще те скрием.

— А Уанда?

— О, аз ще отида да я повикам — рече Мандачува.

— Не знаеш къде живее.

— Знам — рече Мандачува.

— Ние вършим това много пъти на година — рече Човек. — Знаем къде живее всеки.

— Но никой не ви е виждал — каза Миро.

— Много сме потайни — рече Мандачува. — Освен това никой не ни и търси.