Говорителя на мртвите

Орсън Скот Кард

Говорителя на мъртвите

Някои от жителите на колонията Лузитания

Ксенолози (Зенадори)

Пипо (Жоау Фигейра Алвареш)

Либо (Либердаде Грасаш а Деус Фигейра де Медичи)

Миро (Маркос Владимир Рибейра фон Хесе)

Уанда (Уанда Кенята Фигейра Мукумби)

Ксенобилози (Биолоджистас)

Жусто (Владимир Тиажо Гусман)

Сида (Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман)

Новини (Иванова Санта Катарина фон Хесе)

Ела (Екатерина Еланора Рибейра фон Хесе)

Губернатор

Боскиня (Фария Лима Марие до Боске)

Епископ

Перегрино (Армау Себола)

Игумен и принсипал на Манастира

Дом Кристау (Амаи а Тудомундо Пара Ке Деус Аме Кристау)

Дона Криста (Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто Криста)

ПРОЛОГ

През годината 1830-а след създаването на Междузвездния конгрес, разузнавателен кораб-робот изпрати съобщение по ансибала: параметрите на планетата, която той изследвал, били напълно в рамките, допускащи човешки живот. Най-близката планета, която имаше проблеми с пренаселеността, бе Байя: Междузвездният конгрес издаде на жителите й проучвателен лиценз.

Затова стана така, че първите хора, които видяха новия свят, говореха португалски, бяха бразилци по култура и католици по вяра. През годината 1886-а те слязоха от совалката си, прекръстиха се и назоваха планетата Лузитания — старото име на Португалия. Захванаха се да съставят каталог на флората и фауната. След пет дена разбраха, че малките животни, обитаващи гората, които те наричаха поркиньос, тоест прасенца, изобщо не бяха животни.

За първи път след ксеноцида над бъгерите, извършен от чудовищния Ендър, хората отново откриваха извънземен интелигентен живот. Прасенцата бяха примитивни в технологично отношение, но използваха оръдия на труда, строяха къщи и говореха на свой език.

— Това е още една възможност, която Бог ни праща — обяви Пиу, архикардиналът на Байя. — Можем да получим опрощение за унищожението на бъгерите.

Членовете на Междузвездния конгрес почитаха много богове или не почитаха никакви, но всички се съгласиха с архикардинала. Лузитания щеше да бъде заселена от жители на Байя и така, както го изискваше традицията — с католически лиценз. Колонията обаче нямаше да се разширява извън ограничен район и ограничено по брой население. Колонизацията щеше да се ръководи от един-единствен закон: прасенцата не биваше да бъдат обезпокоявани.

ПЪРВА ГЛАВА

ПИПО

Рутър 1 бе едновременно и най-трудното, и най-полезното от пекениносите. Той винаги бе налице, когато Пипо посещаваше просеката им, и се стараеше с все сили да отговори на онези въпроси, които Пипо не можеше да зададе направо, тъй като законът му забраняваше. Пипо зависеше от него — може би прекалено много, — ала макар Рутър да се глумеше и да си играеше като безотговорен младок, какъвто и беше, той също така наблюдаваше, опипваше почвата, проверяваше. Пипо винаги трябваше да бъде нащрек за капаните, които Рутър му залагаше.

Преди миг Рутър се бе катерил по дърветата, обхванал кората само с покритите с роговица възглавнички на колената и на бедрата от вътрешната страна. В ръце държеше две пръчки — наричаха ги Бащини пръчки — и с тях удряше по дървото в завладяващ, асинхронен ритъм, докато се изкачваше.

Този шум накара Мандачува да излезе от дървената къща. Той се обърна към Рутър на Мъжкия език, а сетне и на португалски:

— P’ra baixo, bicho! 2

Наоколо се намираха неколцина прасенца и като чуха тази игра на думи на португалски, изразиха одобрението си, като потъркаха силно бедра едно о друго. Получи се съскащ звук, а Мандачува подскочи леко, доволен от аплодисментите им.

Рутър междувременно се бе навел назад толкова силно, че щеше да падне всеки миг. Сетне плесна с ръце, направи салто и се приземи на крака, като подскочи няколко пъти, без да се препъне.

— Значи си и акробат — рече Пипо.

Рутър пристъпи важно-важно към него. По такъв начин имитираше хората. Бе толкова сполучливо, колкото и подигравателно, защото сплесканата му вирната зурла определено приличаше на свинска. Нищо чудно че хората от другите светове ги наричаха „прасенца“. Първите посетители на тази планета бяха започнали да ги наричат така още в ранните си съобщения от 86-а, а когато през 1925-а бе основана колонията Лузитания, името им се бе наложило окончателно. Ксенолозите, пръснати из Стоте свята, ги наричаха в писанията си „аборигените на Лузитания“, но Пипо много добре знаеше, че това се дължи единствено на професионалното им достойнство, — не се съмняваше, че извън академичните си съчинения ксенолозите също ги наричаха прасенца. Що се отнася до самия Пипо, той им казваше пекенинос и те, изглежда, нямаха нищо против, защото вече и сами се наричаха „малките“. Ала все пак, независимо дали ставаше дума за професионално достойнство, или не, това си бе неоспорим факт. В моменти като този Рутър изглеждаше като прасе, изправено на задните си крака.

— Акробат — рече Рутър, като изпробваше новата дума. — Заради това, което направих ли? Имате дума за хора, които правят така? Значи има хора, на които това им е работата?

Пипо въздъхна безмълвно, а усмивката застина на лицето му. Законът категорично му забраняваше да дава информация за човешкото общество, тъй като тя би навредила на културата на прасенцата. Ала Рутър постоянно погаждаше разни номера, та да изстиска и последната капка намек от всяка дума, която изричаше Пипо. Този път обаче Пипо не можеше да вини никого другиго освен себе си, след като изпусна тази глупава забележка, която ненужно отваряше прозорец към живота на хората. От време на време се чувстваше толкова добре всред пекениносите, че разговаряше с тях естествено. А това беше винаги опасно. Не ме бива много в тази непрекъсната игра, да събирам информация, като същевременно се опитвам да не издам нищо в замяна. Либо, моят мълчалив син, вече е по-изкусен в дискретността, а той стажува при мен колко — колко време мина, откак изпълни тринайсет години?… — само четири месеца.

— Ще ми се да имам такива възглавнички на краката като теб — рече Пипо. — Кората на това дърво би разкъсала кожата ми до месо.

— А това щеше да докара на всички ни голям срам.

Рутър все още стоеше в своята очаквателна поза, която според Пипо бе начинът, по който прасенцата изразяваха леко нетърпение или може би мълчаливо предупреждаваха останалите пекениноси да внимават. А би могло да е и знак на крайна уплаха, ала доколкото бе наясно, Пипо никога не бе виждал някой пекенино да изпита крайна уплаха.

Във всеки случай той заговори бързо, за да успокои Рутър:

— Не се безпокой, твърде съм стар и отпуснат, за да се катеря по дърветата. Това ще го оставя на вас, младоците.