Говорителя на мртвите

— Евакуация ли?

— Лицензът на колонията е отнет. Изпращат междузвездни кораби, за да ни отведат всички. Всеки знак на човешко присъствие тук трябва да бъде заличен. Дори надгробните камъни на мъртвите ни.

Ендър се опита да прецени реакцията й. Не си бе мислил, че Боскиня е от онзи тип хора, които ще се подчинят безропотно на безсмислено решение отгоре.

— Смяташ ли да се подчиниш?

— Електроснабдяването и водоснабдяването се управляват по ансибала. Чрез него се контролира и оградата. Могат да ни затворят тук без вода, ток и канализация и няма да можем да излезем. Казват, че след като Миро и Уанда се качат на твоя кораб и поемат за Трондхайм, някои от ограниченията ще бъдат премахнати. — Тя въздъхна. — О, Говорителю, мисля, че сега не е най-доброто време човек да е турист на Лузитания.

— Аз не съм турист. — Не си направи труда да й каже за подозренията си, че едва ли е чисто съвпадение дето Конгресът е забелязал Съмнителните дейности по времето, когато Ендър е тук. — Успя ли да спасиш някои от файловете си?

Боскиня въздъхна:

— Боя се, че го направих, като ги натресох на теб. Забелязах, че всичките ти файлове заминават по ансибала някъде извън този свят. Изпратихме най-важните си неща като съобщения до теб.

Ендър се засмя:

— Добре, точно така, умно решение.

— Няма значение. Не можем да си ги върнем. Или не, бихме могли, ала те ще забележат и тогава ти ще си загазил не по-малко от нас. И ще изтрият всичко.

— Освен ако не изключите ансибала, веднага щом копирате моите файлове в местната памет.

— Тогава наистина ще бъдем бунтовници. И за какво?

— Заради възможността Лузитания да се превърне в най-добрата и най-важната планета от Стоте свята.

Боскиня се засмя:

— Мисля, че ще ни сметнат за важни, ала измяната едва ли ще ни направи най-добри.

— Моля те, не предприемай нищо. Не арестувай Миро и Уанда. Изчакай един час и тогава нека се срещнем с теб и с всички онези, които трябва да вземат решението.

— Решение дали да въстанем, или не? Не виждам защо ти би трябвало да участваш във вземането му, Говорителю.

— Ще разбереш на срещата ни. Моля те, много е важно да не бъде пропусната възможността на тази планета.

— Възможността за какво?

— Да се поправи онова, което Ендър е сторил по време на Ксеноцида преди три хиляди години.

Боскиня го изгледа строго:

— А пък аз тъкмо си мислех, че се прояви само като един клюкар.

Може би се шегуваше. Или пък не.

— Ако смяташ, че онова, което направих, е клюкарстване, значи си твърде глупава, за да поведеш това общество накъдето и да е.

Той се усмихна. Боскиня разпери ръце и сви рамене:

— Поис е — рече тя. „Така е.“

— Ще свикаш ли събирането?

— Ще го свикам. В покоите на епископа.

Ендър трепна.

— Той не би приел среща никъде другаде — рече тя — и всяко решение за бунт няма да означава нищо, ако той не се съгласи с него. — Боскиня положи длан върху гърдите му. — Той дори може и да не те допусне в катедралата. Ти си неверник.

— Но ти ще опиташ.

— Ще опитам заради това, което стори тази вечер. Само един мъдрец би могъл да оцени хората толкова ясно за толкова кратко време. Твоите добродетели и твоите пороци — нуждаем се и от двете.

Боскиня се обърна и си тръгна забързана. Ендър знаеше, че дълбоко в сърцето си тя искаше да се подчини на Междузвездния конгрес. Решението му бе твърде неочаквано, твърде строго; бяха я лишили от властта й, сякаш бе виновна за извършено престъпление. Подчинението обаче щеше да означава признание, а тя знаеше, че не бе извършила нищо лошо. Искаше да се възпротиви, искаше да намери някакъв приемлив начин да отвърне с удар на Конгреса, да му каже да почака, да се успокои. Или, ако е необходимо — да вървят на майната си. Но тя не бе глупачка. Не би се съпротивлявала, ако не бе сигурна, че това ще подейства и ще бъде от полза за хората й. Ендър бе убеден, че бе добра губернаторка. С радост би пожертвала гордостта си, репутацията си, бъдещето си в името на хората.

Бе останал сам на площада. Докато разговаряше с Боскиня, всички си бяха отишли. Ендър се чувстваше така, както би се чувствал стар воин, който крачи из мирните полета, където се е състояла отдавнашна битка, и чува ехото на клането в шумоленето на вятъра в тревата.

— Не им позволявай да изключат ансибала.

Гласът в ухото му го сепна, ала той веднага го позна.

— Джейн — рече той.

— Мога да ги накарам да си помислят, че си изключил своя ансибал, но ако наистина го направиш, няма да мога да ти помогна.

— Джейн — рече той, — ти направи това, нали? Как иначе биха забелязали какво са сторили Либо, Миро и Уанда, ако не им бе насочила вниманието?

Тя не отговори.

— Джейн, съжалявам, че те изключих, никога няма…

Тя знаеше какво ще каже той; нямаше нужда да довършва изречението си. Ала не отговори.

— Никога няма да изключвам…

Какъв смисъл имаше да довършва изреченията си, след като знаеше, че тя го разбира? Не беше му простила още, инак щеше да го прекъсне, да му каже да престане да си губи времето. Ала той не можеше да се сдържи да не опита още веднъж.

— Липсваше ми, Джейн. Наистина ми липсваше.

Тя пак не отговори. Бе казала онова, което искаше: да не прекъсват ансибала, и това бе всичко. Засега. Ендър нямаше нищо против да почака. Достатъчно му бе да знае, че тя беше още там, че слуша. Не беше сам. Ендър се изненада от сълзите по бузите си. Сълзи на облекчение — реши той. Катарзис. Говорене, криза, животът на хората — на парчета, бъдещето на колонията — под съмнение. А аз плача, облекчен, че една компютърна свръхпрограма отново ми говори.

Ела го чакаше в малката му къщичка. Очите й бяха зачервени от плач.

— Здравей — рече тя.

— Направих ли онова, което искаше? — попита той.

— Никога не съм предполагала — рече тя, — че той не е бил истинският ни баща. Би трябвало да се досетя.

— Не виждам как.

— Какво направих аз? Повиках те да говориш за баща ми — за смъртта на Марсау. — Тя отново се разрида. — Тайните на мама, мислех си, че знам какви са, мислех си, че са единствено във файловете й, мислех си, че мрази Либо.

— Аз само отворих прозорците, за да влезе малко чист въздух.

— Кажи го на Миро и на Уанда.

— Помисли за миг, Ела. В крайна сметка те щяха да узнаят. Жестокото в случая е, че толкова години не са знаели. Сега, след като знаят истината, могат сами да намерят изхода.

— Както мама ли? Само че този път — нещо още по-лошо и от прелюбодейство?

Ендър погали косата й, приглади я. Тя прие докосването му, утешението. Той не помнеше баща му или майка му да го бяха докосвали с такъв жест. Сигурно са го правили. Инак откъде щеше да го знае?

— Ела, ще ми помогнеш ли?

— В какво? Ти нали си свърши работата?

— Това няма нищо общо с Говорене от името на мъртвите. До един час трябва да узная как действа Десколадата.

— Трябва да помолиш мама — тя единствена знае.

— Не смятам, че ще се зарадва да ме види тази вечер.

— Аз ли да я помоля? Добър вечер, мамае, току-що бе разкрита пред Милагре като прелюбодейка, мамила цял живот децата си. И ако нямаш нищо против, бих искала да ти задам няколко научни въпроса.

— Ела, става дума за оцеляването на Лузитания. Да не говорим за брат ти Миро. — Обърна се и включи терминала. — Влез — каза й той.

Тя бе озадачена, но изпълни нареждането му. Компютьрът не разпозна името й.

— Изтрита съм. — Погледна го разтревожена. — Защо?

— Не си само ти. Всички.

— Това не е повреда — рече тя. — Някой е унищожил файла за достъп.

— Междузвездният конгрес е унищожил цялата местна памет. Всичко. Смятат ни за бунтовници. Миро и Уанда трябва да бъдат арестувани и откарани на Трондхайм, за да бъдат съдени. Освен ако не успея да убедя епископа и Боскиня да предприемат истински бунт. Разбираш ли? Ако майка ти не ти каже онова, което трябва да узная. Миро и Уанда ще бъдат пратени на двайсет и две светлинни години разстояние. Наказанието за измяна е смърт. Ала дори само явяването пред съда е равносилно на доживотен затвор. Ние всички ще сме отдавна мъртви, когато те се завърнат.