Говорителя на мртвите
Говорителя на мртвите читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Ела гледаше с празен поглед в стената:
— Какво трябва да узнаеш?
— Трябва да знам какво ще открие комитетът, когато отвори файловете й. За това как действа Десколадата.
— Да — рече Ела. — Тя ще го направи заради Миро. — Погледна го предизвикателно. — Знаеш ли, тя наистина ни обича. Заради което и да е от децата си, би говорила дори с теб.
— Добре — каза Ендър. — Ще бъде най-добре, ако дойде сама. В покоите на епископа, след един час.
— Добре — рече Ела.
В един миг остана неподвижна. Сетне някакви нейни нервни окончания реагираха, тя скочи и забърза към вратата.
Там спря, върна се, прегърна го и го целуна по бузата.
— Доволна съм, че каза всичко — рече тя. — Доволна съм, че го научих.
Той я целуна по челото и я отпрати. След като вратата се затвори зад нея, той седна на леглото, сетне легна по гръб и се вторачи в тавана. Мислеше за Новиня, опитваше се да си представи как се чувства тя в момента. Колкото и да е ужасно, Новиня, дъщеря ти сега бърза да дойде при теб, у дома, сигурна, че въпреки болката и унижението, които преживяваш, ще забравиш напълно за себе си и ще направиш всичко, за да спасиш сина си. Аз бих заменил цялото си страдание, Новиня, за едно дете, което ми се доверява така.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОГРАДАТА
Едър равин стои на пазара и проповядва. Така се е случило, че един съпруг е намерил тази сутрин доказателства за прелюбодейството на жена си и тълпата я мъкне към площада, за да я убие с камъни. (Такава е познатата версия на тази история, ала един мой приятел, Говорител на мъртвите, ми разправи за двама други равини, които са се изправяли пред подобна ситуация. За тях ще ви разкажа и аз.)
Равинът отива и застава до жената. От уважение към него тълпата се въздържа и зачаква с камъни в ръце.
— Ще се намери ли някой от вас — казва им равинът, — който да не е пожелал чужда жена или чужд съпруг?
Чува се ропот и възгласи:
— Ние всички познаваме желанието. Ала, равине, никой от нас не му се е поддал.
Равинът казва:
— Тогава коленичете и благодарете, че Бог ви е направил толкова силни.
Той взема жената за ръка и я отвежда от пазара. Малко преди да я пусне да си върви, й прошепва:
— Кажи на съдията кой е спасил любовницата му. Тогава той ще знае, че съм негов верен слуга.
И така, жената оцелява, защото обществото е прекалено корумпирано, за да се защити от безредието.
Друг равин, в друг град. Той отива при жената, спира тълпата, както и в предишната история, и казва:
— Кой от вас е безгрешен? Нека той хвърли първия камък.
Хората са смутени, забравят общото си намерение при спомена за собствените си лични грехове. Някой ден, мислят си те, и аз мога да се озова в положението на тази жена, и аз ще моля за прошка и за още една възможност. Трябва да се отнеса към нея така, както бих искал да се отнесат с мен.
Докато те разтварят ръце и пускат камъните на земята, равинът взема един от тях, вдига го високо над главата на жената и го стоварва върху нея с все сила. Черепът й се пръска и мозъкът плиска по калдъръма.
— И аз не съм безгрешен — казва той на хората. — Но ако оставим само съвършените хора да прилагат закона, то скоро законите ще са мъртви, а ведно с тях — и нашият град.
И така, жената умира, защото общността е прекалено сурова, та да понесе прегрешението й.
Тази прочута история заслужава внимание, защото е удивително рядко срещана в нашия собствен опит. Повечето общности се люшкат между разложението и безпощадната строгост, а когато отидат твърде далеч, те умират. Само един равин се осмели да очаква от нас такова съвършено равновесие, че да можем да запазим закона и да простим прегрешението. Затова ние, разбира се, го убихме.
Миня ирма. Моя сестра. Думите продължаваха да кънтят в главата на Миро, докато престана да ги чува, докато не се превърнаха в част от общия фон: Уанда е миня ирма. Тя е моя сестра. Краката му по стар навик го водеха от площада през игралните площадки към седловината на хълма. На по-високия връх бяха разположени катедралата и манастирът, които винаги се мержелееха над Станцията на зенадора, сякаш крепост, застанала като страж на портата. Дали Либо е следвал този път, когато е отивал на среща с майка ми? Дали са се срещали в Станцията на ксенобиолозите? Или е било по-дискретно — валяли са се из тревата, като прасетата на фасендасите?
Стоеше пред вратата на Станцията на зенадора и се опитваше да намери претекст да влезе вътре. Нямаше какво да прави там. Не бе написал доклада си за случилото се днес, ала и бездруго не знаеше как да го напише. Магически сили, това бе всичко. Прасенцата пеят на дърветата и те се разцепват на трески. Далеч по-добро от дърводелството. Аборигените са много по-сложни, отколкото се е предполагало досега. Множество функции за всичко. Всяко дърво е едновременно тотем, надгробен знак и малка дървообработваща фабрика. Сестра. Трябваше да направя нещо, ала не помня какво.
Прасенцата действат по най-разумния план. Живеят само като братя, без да обръщат внимание на жените. Така щеше да е по-добре и за теб, Либо — о, не, трябва да те наричам папай, а не Либо. Жалко че мама не ти е казала, инак щеше да ме дундуркаш на коленете си. Двете ти най-големи деца — Уанда на едното коляно. Миро на другото, не сме ли горди с нашите две деца? Родени през една и съща година, само с два месеца разлика, ох, колко зает човек си бил татко тогава, да се промъкваш покрай оградата, за да обърнеш мама в собствения й заден двор. Всички те съжаляваха, защото имаше само дъщери. Няма кой да продължи фамилното име. Ала съчувствието е било напразно. Ти си „преливал“ от синове. А пък аз съм имал повече сестри, отколкото съм предполагал. Поне една повече, отколкото съм искал.
Стоеше пред портата, вгледан в гората на хълма на прасенцата. Няма причина от научно естество да бъдат посещавани нощем. Затова ще изпълня една ненаучна задача и ще ида да видя дали няма да се намери място за още един брат в племето. Сигурно ще бъда прекалено едър, за да ми намерят място в дървената къща, затова ще спя навън, няма да ме бива много и в катеренето по дърветата, но знам това-онова за технологиите, а и вече не изпитвам някакви задръжки да ви науча на онова, което искате да узнаете.
Той постави длан върху идентификационната кутия и с лявата си ръка опита да дръпне портата. В първия миг не беше наясно какво става. Сетне ръката му сякаш пламна, сякаш бе отрязана с ръждив трион, той изкрещя и я отдръпна. Откакто бе издигната, портата никога не е била гореща при допир от страна на зенадор.
— Маркос Владимир Рибейра фон Хесе, достъпът ти през оградата е отнет по заповед на Комитета за евакуация на Лузитания.
От издигането й досега никога на зенадор не бе отказван достъп чрез глас от кутията. На Миро му потрябва миг, преди да разбере какво му се казва.
— Ти и Уанда Кенята Фигейра Мукумби ще се явите пред представителката на полицията Фария Лима Мария до Боске, която ще ви арестува по заповед на Междузвездния конгрес и ще се изправите пред съда в Трондхайм.
За миг главата му се замая, усети тежест в стомаха си, догади му се. Те знаят. И то тъкмо тази нощ. Всичко е свършено. Да изгубя Уанда, да изгубя прасенцата, да изгубя работата си — всичко е свършено. Арест. Трондхайм. Там, откъдето дойде Говорителя, двайсет и две години преход, всички ще са умрели, с изключение на Уанда, единствена тя ще остане, а тя ми е сестра…
Ръката му отново се стрелна към портата; и по нея отново премина онази мъчителна болка, болка, която порази всички нерви, подпали ги мигновено. Не мога просто да изчезна. Те ще запечатат вратата за всички. Никой няма да иде при прасенцата, никой няма да им каже, те ще ни чакат да отидем, а никой няма да може повече да мине през портата. Нито аз, нито Уанда, нито Говорителя, никой… и никакво обяснение.
