Говорителя на мртвите

— Кой от вас, когато синът му поиска хляб, ще му даде камък?

— И дяволът може да цитира светото писание за свои си цели — рече епископът.

— Аз не съм дяволът — рече Ендър, — нито пък прасенцата. Техните дечица са умирали от глад, а Либо им е дал храна и е спасил живота им.

— И виж с какво му отвърнаха те!

— Да, вижте с какво му отвърнаха. Предадоха го на смъртта. Точно така, както предават на смъртта най-почитаните си граждани. Това не би ли трябвало да ни подскаже нещо?

— Подсказва ни, че са опасни и че нямат съвест — отвърна епископът.

— Подсказва ни, че смъртта за тях означава нещо съвсем различно. Ако наистина смяташ някого за съвършен в сърцето си, епископе, за толкова праведен, че ако продължи да живее дори още един ден, ще стане по-малко съвършен, няма ли това да е добро основание той да бъде убит и да отиде право в рая?

— Ти ни се подиграваш. Ти не вярваш в рая.

— Но вие вярвате! Ами мъчениците, епископ Перегрино? Не са ли отнесени те право в рая?

— Разбира се, че са. Но хората, които са ги убили, са били зверове. Убийството на светци не ги оправдава, а носи проклятие на душите им в ада завинаги.

— Ами ако умрелите не отиват в рая? Ами ако умрелите се прераждат за нов живот, и то пред очите ви? Какво ще кажете, ако при смъртта на някое прасенце, те полагат тялото му така, че да пусне корени и да се превърне в нещо друго? Какво ще кажете, ако то се превръща в дърво, което живее още петдесет, сто или петстотин години?

— За какво говориш? — попита епископът.

— Да не искаш да кажеш, че прасенцата някакси претърпяват метаморфоза и се превръщат от животно в растение? — попита дом Кристау. — Елементарната биология предполага, че това е малко вероятно.

— То е практически невъзможно — рече Ендър. — Ето защо на Лузитания от Десколадата са оцелели само няколко вида. Защото само няколко са били в състояние да претърпят тази трансформация. Когато прасенцата убият някого от своя народ, той се превръща в дърво. И дървото запазва поне част от интелигентността му. Защото днес видях как прасенцата пеят на едно дърво и без то да бъде докоснато с някакъв инструмент, се самоизкорени, падна и прие онези форми на дървен материал и кора, от които се нуждаеха прасенцата. И това не беше сън. Миро, Уанда и аз го видяхме с очите си, чухме песента им, пипнахме дървото и се молихме за душата на умрелия.

— Това какво общо има с решението, което трябва да вземем? — попита настоятелно Боскиня. — Значи гората се състои от мъртви прасенца. Това е въпрос за учените.

— Онова, което исках да ви кажа, е, че когато прасенцата са убили Пипо и Либо, те са смятали, че им помагат да се трансформират в следващия стадий на съществованието си. Те не са зверове, те са рамани, отдали най-високата почит на хората, които са им служили толкова добре.

— Още една морална трансформация, така ли? — попита епископът. — По същия начин, по който в днешното си Говорене ни накара да видим Маркос Рибейра отново и отново и все в различна светлина, сега искаш да ни убедиш, че прасенцата са благородни? Много добре, нека са благородни. Но аз няма да въстана против Конгреса с всичкото последващо страдание, само за да могат нашите учени да научат прасенцата как да правят хладилници.

— Моля ви — рече Новиня.

Вгледаха се в нея с очакване.

— Казахте, че са ни взели всички файлове, нали? И са ги прочели?

— Да — отвърна Боскиня.

— Тогава те вече знаят какво е имало в моите файлове. За Десколадата.

— Да — рече Боскиня.

Новиня скръсти ръце в скута си:

— Няма да има никаква евакуация.

— И аз така мислех — рече Ендър. — Затова помолих Ела да те доведе.

— Защо няма да има евакуация? — попита Боскиня.

— Заради Десколадата.

— Глупости — каза епископът. — Твоите родители намериха лек за нея.

— Те не са я лекували — рече Новиня. — Те са я поставили под контрол. Попречили са й да се задейства.

— Това е вярно — каза Боскиня. — Затова слагаме онази добавка във водата. Коладора.

— Всяко човешко същество на Лузитания, с изключение може би на Говорителя, който може още да не я е прихванал, е носител на Десколадата.

— Добавката не е скъпа — каза епископът. — И може би ще могат да ни изолират. Смятам, че биха могли да го сторят.

— Няма къде да ни изолират достатъчно добре — рече Новиня. — Десколадата е безкрайно променлива. Тя атакува всеки генетичен материал. Добавката може да бъде давана на хората. Но как може да се вложи добавка във всеки стрък трева? Да се даде на всяка птица? На всяка риба? На всяка клетка планктон в морето?

— И всички те могат да я прихванат? — попита Боскиня. — Това не го знаех.

— Не съм го казвала никому — рече Новиня. — Но вградих защита във всяко разработено от мен растение. Амарантът, картофите, всичко — проблемът не бе толкова в това, да стане протеинът използваем, проблемът бе тези организми да произвеждат свои блокиращи Десколадата средства.

Боскиня бе ужасена:

— Значи където и да отидем…

— Може да предизвикаме цялостно разрушаване на биосферата.

— И си пазила това в тайна? — попита дом Кристау.

— Нямаше нужда да се разгласява — Новиня се вторачи в ръцете в скута си. — Нещо в тази информация е причината прасенцата да убият Пипо. Затова я пазих в тайна. Но сега, след всичко научено от Ела през последните няколко години и след казаното от Говорителя тази вечер, сега вече знам какво е узнал Пипо. Десколадата не просто разцепва генетичната молекула и й пречи да се възстанови или да се размножава. Тя я насърчава да се свърже с напълно чужда генетична молекула. Ела работеше по този въпрос против волята ми. Целият туземен живот на Лузитания вирее чрез чифтове растение-животно. Кабрата — с капима. Водните змии — с грамата. Мухите — с тръстиките. Птицата ксингадора — с лиана тропеко. А прасенцата — с дърветата в гората.

— Искаш да кажеш, че всяко едно се превръща в другото? — Дом Кристау беше едновременно и омаян, и отвратен.

— Прасенцата са може би уникални в това — в преобразуването на трупа в дърво — рече Новиня. — Но може би кабрата се опложда от цветния прашец на капима. Може би мухите са люпят от цвета на речните тръстики. Това трябва да се проучи. Наложи се да го изучавам през всичките тези години.

— И сега те ще узнаят всичко това? — попита дом Кристау. — От файловете ти.

— Не веднага. Но по някое време през следващите двайсет-трийсет години. Ще го узнаят, преди тук да са пристигнали други фрамлинги — рече Новиня.

— Аз не съм учен — рече епископът. — Изглежда, всички разбират за какво става дума с изключение на мен. Какво общо има това с евакуацията?

Боскиня размърда нервно пръсти:

— Не могат да ни отведат от Лузитания — рече тя. — Където и да ни закарат, ние ще носим Десколадата със себе си и тя ще убие всичко. Във всичките Сто свята няма да се намерят достатъчно ксенобиолози, които да спасят и една планета от унищожение. Докато пристигнат при нас, те вече ще знаят, че не можем да заминем.

— Е, добре тогава — рече епископът. — Това решава проблема ни. Ако им кажем още сега, те дори няма да пратят флотилия за евакуацията ни.

— Не — рече Ендър. — Епископ Перегрино след като научат какво може да причини Десколадата, те ще се погрижат никой да не напусне тази планета. Завинаги.

Епископът се намръщи:

— И какво, нима смяташ, че ще взривят планетата? Хайде, хайде, Говорителю, всред човешката раса вече няма ендъри. Най-лошото, което могат да сторят, е да ни наложат карантина…

— И в такъв случай — рече дом Кристау, — защо изобщо трябва да им се подчиняваме? Можем да им изпратим съобщение относно Десколадата, да ги осведомим, че няма да напуснем планетата и че те не трябва да идват, и толкоз.

Боскиня поклати глава:

— Защо смяташ, че никой от тях няма да заяви: „Лузитанците могат да унищожат даден свят, само като го посетят. Имат междузвезден кораб, склонни са към бунтарство, при тях са прасенцата убийци. Тяхното съществование е само по себе си заплаха.“