Говорителя на мртвите

Миро си представи как десетки прасенца пълзят из Милагре посред нощ. Нямаше никаква охрана. Само на неколцина души работата им изискваше да излизат в тъмното. А прасенцата бяха малки, достатъчно малки, за да залегнат в капима и да се скрият изцяло. Нищо чудно че знаеха за метала и машините, въпреки всички правила, създадени да им попречат да научат за тях. Не ще и дума, че бяха виждали мините, видели бяха как каца совалката, виждали бяха пещите за изпичане на тухлите, наблюдавали бяха как фазендейрошите орат и садят предназначения за хората амарант. Нищо чудно тогава че знаеха какво да попитат.

Колко глупаво от наша страна: да си мислим, че сме ги отрязали от културата си. Те пазят повече тайни от нас, отколкото ние бихме могли да запазим от тях. Ето ти тебе културно превъзходство!

Миро откъсна стрък капим.

— Не — рече Мандачува и го взе от ръцете му. — Не се взема корена. Ако поемеш корена, няма да има въздействие.

Изхвърли стръка на Миро, сам откъсна нов, на около десетина сантиметра от земата. Сетне го нагъна и го подаде на Миро, който го задъвка.

Мандачува го заръга и защипа.

— Остави това — рече Миро. — Иди и намери Уанда. Може да я арестуват всеки миг. Върви. Веднага. Хайде, върви.

Мандачува погледна към другите и като съзря някакъв невидим знак на съгласие, затича покрай оградата по склона към Вила „Алта“, където живееше Уанда.

Миро подъвка още малко. Ощипа се. Както и му бяха казали прасенцата, усети болка, ала не даваше и пет пари. Единственото, което го интересуваше, бе, че това беше изход, начин да остане в Лузитания. Да остане може би с Уанда. Да забрави правилата, всички правила. Нямаше да имат никаква власт над него, след като напусне човешкия анклав и навлезе в гората на прасенцата. Ще стане ренегат, вече го бяха обвинили, че е такъв, но той и Уанда биха могли да оставят зад гърба си налудничавите правила на човешкото поведение и да заживеят както си поискат, да създадат семейство от хора с изцяло нова ценностна система, усвоена от прасенцата, от горския живот; нещо ново в Стоте свята, а Конгресът ще е безсилен да ги спре.

Изтича до оградата и я хвана с две ръце. Болката не бе по-малка отпреди, ала сега тя не го интересуваше и той се изкатери догоре. При всяко хващане за оградата болката се засилваше и той започна да й обръща внимание, дори много да й обръща внимание, започна да разбира, че капимът изобщо нямаше никакъв упойващ ефект върху него, ала вече бе стигнал най-високата й точка. Болката бе влудяваща; не можеше да мисли; инерцията го накара да се прехвърли, главата му пресече вертикалното й поле. Тогава болката мигновено обхвана мозъка му, сякаш всяка частица от тялото му пламна.

Малките гледаха с ужас как приятелят им висеше на оградата, трупът и главата му — на една страна, а бедрата и краката — на другата. Извикаха и се опитаха да го дръпнат долу. Ала тъй като не бяха дъвкали капим, се страхуваха да докоснат оградата.

Като чу виковете им, Мандачува изтича обратно. В тялото му бе останало достатъчно упойващо вещество, за да се изкатери и да избута тежкото човешко тяло през оградата. Миро се приземи с оглушителен шум на чупещи се кости, ръката му още допираше оградата. Прасенцата го издърпаха. Лицето му беше изкривено в риктуса на истинска агония.

— Бързо! — извика Лийф-ийтър. — Трябва да го посадим, преди да е умрял!

— Не! — отвърна Човек и избута Лийф-ийтър от вцепененото тяло на Миро. — Не сме сигурни, че умира! Болката е само една илюзия, знаете го, а той няма рана и болката би трябвало да си отиде…

— Не си отива — рече Ароу. — Погледни го.

Пестниците на Миро бяха свити, краката му — подгънати под тялото, а гърбът и вратът му — извити назад. И въпреки че дишаше на тежки пресекулки, лицето му, изглежда, се свиваше още по-силно от болката.

— Преди да умре — рече Лийф-ийтър, — преди да умре, трябва да му дадем корен.

— Иди и намери Уанда — рече Човек. Обръщаше се към Мандачува. — Веднага! Намери я и й кажи, че Миро умира. Кажи й, че портата е заключена, че Миро е отвъд нея и умира.

Мандачува мигновено отпраши.

Секретарят отвори вратата, ала чак като видя Новиня, Ендър си позволи да изпита облекчение. Не бе сигурен, че ще дойде, като изпрати Ела да я повика; докато изминаваха дългите минути, през които я очакваха, започна да се съмнява дали я разбира. Напразно се бе съмнявал. Тя бе тъкмо онази жена, за каквато я вземаше. Забеляза, че косата й беше пусната и разрешена от вятъра. За първи път, откакто бе пристигнал в Лузитания, Ендър съзря в лицето й ясно подобие на онова момиче, чиято мъка го бе призовала да се яви тук преди по-малко от две седмици, преди повече от двайсет години.

Изглеждаше напрегната, разтревожена, ала Ендър знаеше, че безпокойството й се дължеше на сегашното й положение — да дойде в покоите на епископа толкова скоро след разкритието на простъпките й. А ако Ела й бе казала за опасността, надвиснала над Миро, то това също допринасяше за напрегнатостта й. Но всичко бе преходно; Ендър можеше да го прочете по изражението й, в лекотата на движенията й, в това, че не отвръщаше поглед, значи краят на продължителната измама бе онзи дар, на който се бе надявала, в който бе вярвала. Аз не съм дошъл да те нараня, Новиня, и се радвам, че моето Говорене ти донесе и добро, а не единствено срам.

Новиня се поспря и потърси с поглед епископа. Не предизвикателно, а учтиво, с достойнство; той й отвърна със същото и мълчаливо й предложи да седне. Дом Кристау понечи да се надигне от мястото си, ала тя поклати глава, усмихна се и седна на табуретка до стената. Близо до Ендър. Ела дойде и застана зад майка си и зад Ендър. Като дъщеря между двамата си родители, помисли си Ендър, ала сетне прогони тази мисъл, не пожела тя да го занимава повече. Сега предстояха далеч по-важни неща.

— Виждам — рече Боскиня, — че възнамерявате да направите това събиране доста интересно?

— Струва ми се, че Конгресът вече го предреши — каза дона Криста.

— Синът ти е обвинен — започна епископ Перегрино — в престъпления против…

— Мисля, че знам в какво е обвинен — отвърна Новиня. — Не знаех до тази вечер, преди да ми каже Ела, но не съм изненадана. Дъщеря ми Еланора също е нарушавала някои от правилата, наложени й от нейния учител. Мисля, че и двамата се вслушват повече в собствената си съвест, отколкото в правилата, наложени им от другите. Това е недостатък, ако целта е да се поддържа редът, но ако целта е да се трупат знания и да се приспособяваш към живота, тогава е добродетел.

— Синът ти няма да бъде съден тук — рече дом Кристау.

— Помолих ви да се срещнем — рече Ендър, — защото трябва да се вземе решение. Дали да се подчиним на заповедите на Междузвездния конгрес, или не.

— Нямаме голям избор — каза епископ Перегрино.

— Има доста възможности за избор — отвърна Ендър — и достатъчно основания за тях. Вие вече направихте един избор — след като видяхте, че файловете ви ще бъдат отнети, решихте да се опитате да ги спасите, решихте да се доверите на мен, един чужд човек. Доверието ви ще бъде оправдано — ще върна всичките ви файлове, когато ги поискате, без да съм ги чел, без да са променени.

— Благодаря ти — рече дона Криста. — Но ние сторихме това, преди да сме наясно със сериозността на обвинението.

— Те ще ни евакуират — каза дом Кристау.

— Те държат под контрол всичко — добави епископ Перегрино.

— Аз вече му казах това — намеси се Боскиня.

— Не държат всичко под контрол — отвърна Ендър.

— Държат ви под контрол само чрез ансибалната връзка.

— Не можем да изключим ансибала — каза епископ Перегрино. — Това е единствената ни връзка с Ватикана.

— Не предлагам да изключвате ансибала. Само ви обяснявам какво можете да предприемете. И като ви го казвам, аз ви се доверявам така, както вие се доверихте на мен. Защото ако ме издадете пред някого, цената за мен — и за още някого, когото много обичам и от когото завися, — ще бъде непомерна.