Говорителя на мртвите

— Моля те, седни. — Говорителя избра табуретка близо до стената. Епископът се настани на масивния си стол зад писалището. — Би ми се искало да не бе Говорил днес. Случи се в неподходящо време.

— Не знаех, че Конгресът ще постъпи така.

— Но си знаел, че Миро и Уанда са нарушили закона. Боскиня ми каза.

— Открих това само няколко часа, преди да Говоря. Благодаря ви, че още не сте ги арестували.

— Това е проблем на гражданските власти. — Епископът отхвърли темата настрани, ала и двамата знаеха, че ако бе настоял, Боскиня щеше да се подчини на заповедите и да ги арестува, независимо от молбата на Говорителя. — Твоето Говорене причини големи злини.

— Боя се, че бяха повече от обичайното.

— Значи… отговорностите ти вече са приключени, така ли? Нанасяш раните и оставяш другите да се погрижат за изцелението им?

— Никакви рани, епископ Перегрино. Чиста хирургия. А ако мога да помогна за оздравяването, тогава да, оставам и помагам. Не разполагам с упойващи средства, но се опитвам да използвам антисептичните.

— Знаеш ли, би трябвало да станеш свещеник.

— По-малките синове имат само два избора: да станат свещеници или военни. Родителите ми са избрали за мен второто.

— По-малкият син. А имаш и сестра. И си живял по време, когато контролът върху раждаемостта е забранявал на семействата да имат повече от две деца, освен ако правителството не издаде специално разрешение. Наричали са третото дете Третак, нали?

— Познаваш историята.

— Значи си роден на Земята преди междузвездните пътувания?

— Онова, което ни интересува сега, епископ Перегрино, е бъдещето на Лузитания, а не биографията на един Говорител на мъртвите, който е очевидно само на трийсет и пет години.

— Бъдещето на Лузитания е моя грижа, Говорителю Андрю, а не твоя.

— Бъдещето на хората от Лузитания е твоя грижа, епископе. А аз съм загрижен и за прасенцата.

— Нека не мерим чия загриженост е по-голяма.

Секретарят отново отвори вратата и в стаята влязоха Боскиня, дом Кристау и дона Криста. Погледът на Боскиня пробяга между епископа и Говорителя.

— На пода няма кръв, ако това е, което търсите — каза й епископът.

— Просто проверявах температурата — отвърна Боскиня.

— Това е топлината на взаимното разбирателство — рече Говорителя. — Не е нито жегата на гнева, нито ледът на омразата.

— Говорителя е кръстен като католик, ако и да не е такъв по вяра — рече епископът. — Аз го благослових и, изглежда, поради това стана хрисим.

— Винаги съм се отнасял с уважение към властите — отвърна Говорителя.

— Ти беше онзи, който ни заплаши с инквизиция — напомни му епископът. Но с усмивка.

Усмивката на Говорителя не бе по-малко ледена.

— А ти си онзи, който каза на хората, че съм сатана и не бива да разговарят с мен.

Докато Говорителя и епископът се усмихваха един другиму, останалите се засмяха нервно, седнаха и зачакаха.

— Ти свика това събиране, Говорителю — рече Боскиня.

— Простете ми — рече той. — Поканен е и още един човек. Нещата ще се опростят много, ако почакаме няколко минути да дойде.

Ела намери майка си извън дома им, недалеч от оградата. Лекият бриз, който едва шумолеше в капима, развяваше косите й. На Ела й бе необходимо известно време, за да осъзнае какво я изненада сега. Майка й не бе носила пусната косата си от години. Изглеждаше необичайно волна, още повече, че Ела можеше да види как се къдреше и виеше там, където от толкова време бе стягана на кок. Тъкмо тогава осъзна, че Говорителя беше прав. Майка й щеше да приеме поканата му. Независимо от срама и болката, които й бе причинило Говоренето му тази вечер, то я бе довело сега до това, да излезе навън, в мрачината след залез-слънце, да гледа към хълма на прасенцата. Или може би гледаше оградата. Може би си спомняше мъжа, с когото се бе срещала там или някъде другаде из капима, където са можели да се обичат незабелязани от никого. Винаги скришом, винаги тайно. Мама е доволна, помисли си Ела, дето се узна, че Либо е бил истинският й мъж, че Либо е истинският ми баща. Мама е доволна и аз съм доволна.

Майка й не се обърна да я погледне, макар сигурно да бе усетила приближаването й по силното шумолене на тревата. Ела се спря на няколко крачки от нея.

— Майко — рече тя.

— Значи не е било стадо кабри — рече майката. — Толкова си шумна, Ела.

— Говорителя има нужда от помощта ти.

— Така ли?

Ела й обясни какво бе казал Говорителя. Майка й не се обърна. След като Ела свърши, Новиня изчака малко, сетне се обърна и пое по склона на хълма. Ела изтича, настигна я.

— Майко — рече тя, — ще му кажеш ли за Десколадата?

— Да.

— Защо едва сега? След всичките тези години. Защо не каза на мен?

— Защото ти си свърши по-добре работата без моята помощ.

— Знаеше ли какво правя?

— Ти си моя стажантка. Имам пълен достъп до файловете ти, без да оставям отпечатъците си. Що за учител щях да бъда, ако не наблюдавах работата ти?

— Но…

— Прегледах и файловете, които криеше чрез името на Куара. Не си била още майка и затова не знаеш, че компютърната дейност на всички деца под дванайсет години се докладва всяка седмица на родителите. А Куара вършеше забележителна изследователска дейност. Радвам се, че идваш с мен. Каквото кажа на Говорителя, ще го кажа и на теб.

— Но ти вървиш в грешна посока — рече Ела.

Майка й се спря:

— Не се ли намира къщата на Говорителя до площада?

— Събирането ще е в покоите на епископа.

За първи път майка й се изправи лице срещу лице с Ела:

— Какво се опитвате ти и Говорителя да направите с мен?

— Опитваме се да спасим Миро — рече Ела. — И колонията Лузитания, ако успеем.

— Да ме изтикате в бърлогата на звяра…

— Епископът трябва да застане на наша страна, инак…

— Наша страна! Значи, когато казваш ние, имаш предвид себе си и Говорителя, така ли? Нима смяташ, че не съм го забелязала? Всичките ми деца, едно по едно — всички ви прелъсти…

— Не е прелъстявал никого!

— Прелъсти ви с това, че знаеше какво искате да чуете, с…

— Той не е ласкател — рече Ела. — Не ни казва онова, което искаме да чуем. Казва ни онова, което е истина. Той не спечели нашата привързаност, мамо, спечели нашето доверие.

— Никога не сте ми давали онова, което той получи от вас.

— Но сме искали.

Ела този път не трепна пред пронизващия, взискателен и суров поглед на майка си. Вместо това майка й трепна, тя се извърна и когато отново я погледна, в очите й блестяха сълзи.

— Исках да ти кажа… — Майка й нямаше предвид файловете си. — Като те виждах как го мразиш, исках да ти кажа, че той не е твой баща, че баща ти е добър, мил човек…

— Който не е имал куража сам да ни каже.

В очите на майка й отново блесна ярост:

— Искаше. Но аз не му позволявах.

— Ще ти кажа нещо, мамо. Аз обичах Либо така, както всички в Милагре го обичаха. Ала той е пожелал да бъде лицемер, ти — също, и без изобщо да се досетите, отровата на лъжите ви ни нарани всички. Не те виня мамо, нито него. Но благодаря Богу за Говорителя. Той дойде да ни съобщи истината и да ни освободи.

— Лесно е да се каже истината — рече тихо майка й, — когато не обичаш никого.

— Така ли смяташ? — попита Ела. — Мисля, че знам нещо, мамо. Човек не може да узнае истината за някого, освен ако не го обича. Мисля, че Говорителя е заобичал татко. Марсау имам предвид. Мисля, че го е разбрал и го е обикнал, преди да Говори за него.

Майка й не отвърна, защото знаеше, че това бе истината.

— Знам също, че обича Грего и Куара, и Оляло, и Миро, и дори Куим. И мен. Знам, че мен обича. А когато ми показа, че ме обича, аз знаех, че е истина, защото той не лъже никого и никога.

Сълзите потекоха от очите на майка й и се застичаха по бузите й.

— А аз те лъжех, теб и всички други — рече Новиня. Гласът й прозвуча слаб и напрегнат. — Но въпреки това трябва да ми повярваш. Когато ти казвам, че те обичам.